Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (37) (Многото лица на любовта)

Трийсет и трета глава

И да беше се изненадала, че прочутата модистка Сесили Суон влиза в магазина й, Маргарет Хоуъл Джонсън не го показа.

Приближи се, поздрави двете жени сърдечно и след като беше представена на Сесили, каза:

— Удоволствие е да се запозная с вас, госпожице Суон, невероятно талантлива сте, от години съм ваша почитателка.

— Благодаря, госпожо Джонсън — отвърна Сесили, като се стараеше да не я зяпа. В известен смисъл не беше необходимо, понеже приликата с Дидри беше наистина очебийна, и на ръст беше висока колкото нея и леля Гуен.

— Споменахте, че искате да говорите с мен за нещо важно, Ваше благородие, затова предлагам да отидем в моя кабинет.

— Да, госпожо Джонсън — отговори Шарлот. — Благодаря ви.

Кабинетът беше просторен, с еркер, чиито прозорци гледаха към оживената търговска улица. В еркера имаше григорианско писалище, диванът и фотьойлите бяха разположени пред камината. Кабинетът, подреден с много вкус и с прекрасни платна по стените, напомняше повече на всекидневна.

След като се настаниха, госпожа Джонсън каза:

— Предполагам, че искате да говорите с мен за лицето, което ще дойде в Кавендън да покаже на дамите как да работят с апарата за консервиране. Ще изпратя Айрис Доулинг — ковчежник на дружеството в Хароугейт. Тя е много сръчна и услужлива. Ще ви хареса. Сигурна съм.

— Благодаря. Ще я посрещнем тази седмица, когато е удобно за нея — отговори Шарлот. — Може би в петък.

— Ще вземете ли днес апарата, лейди Мобри?

— Ако е удобно, да. С кола и шофьор сме. Той ще ни помогне.

Госпожа Джонсън кимна, отмести поглед от Шарлот към Сесили и изведнъж се смути. Не можа да не се учуди какво става.

Изключително чувствителна към хората, Шарлот забеляза в очите на госпожа Джонсън недоумение и каза:

— Има нещо друго, което трябва да обсъдим. Онзи ден говорихте за вашето детство. Казахте ми, че сте осиновена. След като чух от вас някои подробности, се досетих, че познавам рождената ви майка.

В същия миг по лицето на госпожа Джонсън стана ясно, че е изпаднала в шок и гласът й се вдигна с една октава, когато повтори:

— Моята рождена майка?

Шарлот кимна.

— Приличате на нея и на още една нейна роднина.

Макар и зашеметена, Маргарет Джонсън извика:

— Тогава тя е жива! Нали?

— Да — отговори Шарлот.

— Сигурна ли сте, лейди Мобри?

— Абсолютно.

Сесили бързо се намеси:

— За пръв път ви виждам, госпожо Джонсън, но веднага забелязах приликата, за която спомена Нейно благородие. Тя ми разказа вашата история и съвпада с онова, което знам от лейди Мобри за другата дама.

Маргарет Хоуъл Джонсън още стоеше като ударена от гръм и гледаше втренчено двете жени. У нея се надигнаха различни чувства — шок, изненада, любопитство, също смътен страх.

Шарлот изведнъж се досети, че Маргарет вероятно недоумява защо Сесили я придружава, и обясни:

— Помолих Сесили да дойде с мен, защото и тя познава жената, която вярвам, че е вашата рождена майка. Тя току-що потвърди, че е съгласна с мен.

Шарлот погледна Сесили и вдигна вежда.

— Реагирах също като вас, да — отвърна Сесили.

Настъпи мълчание. Никой не продумваше.

Сесили осъзна, че единствените звуци са тиктакането на часовника върху полицата над камината и звънът на телефон някъде в друга стая. Разбираше, че Маргарет се опитва да осмисли казаното от Шарлот. Всеки би загубил ума и дума при такава новина, особено ако е на петдесет.

Най-накрая Шарлот наруши мълчанието и с тих, нежен глас попита:

— Искате ли да се срещнете с майка си, госпожо Джонсън?

— Д-д-да се срещна с моята майка ли? — заекна тя и изведнъж се разтрепери. — Разбира се, че искам! Цял живот съм копняла да я видя, да почувствам прегръдката й, да я обичам, да почувствам обичта й. Усещах, че нещо липсва в живота ми… тя ми липсваше! — Потокът от думи секна изведнъж и тя се разрида.

Сесили извади кърпичка и седна до нея на дивана. Сложи кърпичката в треперещите й ръцете и каза:

— Лейди Мобри трябваше първо това да ви попита, преди да говори с майка ви. Тя иска да ви види. А ние се страхувахме да не я разочароваме, ако откажете.

Маргарет вдигна рязко глава, смръщи се и погледна изумено Сесили.

— Защо да не искам да видя жената, за която цял живот съм мечтала? — сподавено попита.

— Някои не биха се съгласили — нежно промълви Сесили.

След като избърса сълзите си, Маргарет отговори:

— Да, навярно някои може да са гневни. Но аз не съм. Ще ми разкажете ли за нея? Ще ме срещнете ли с нея? Лейди Мобри? Моля ви.

Сълзите й отново рукнаха и Маргарет изтри очите си, като се мъчеше да се овладее.

— Разбира се, ще ви срещна — увери я Шарлот.

— Благодаря — прошепна Маргарет. Облегна се и се опита да диша нормално. Куп въпроси се въртяха в главата й. Изведнъж попита: — В Хароугейт ли живее?

— Не, в друга част на Йоркшир. Ще ви заведа при нея през тази седмица, когато пожелаете.

— Утре, може ли утре да отидем при нея?

— Нека да е в сряда, госпожо Джонсън. Трябва да я подготвя…

Шарлот млъкна и погледна Сесили, която я насърчи с поглед да продължи.

— Вижте, тя е възрастна, много по-възрастна, отколкото предполагате. Новината за нея ще бъде истински шок, също като за вас.

Маргарет Джонсън сви вежди недоумяващо.

— Какво имате предвид, като казвате „много по-възрастна“? Не е ли била млада? Млада жена от добро семейство, която не е могла да се омъжи за баща ми.

— Не е била млада. Била е вдовица. И не е просто от добро семейство, а от аристокрацията. Била е почти на четирийсет и осем, когато сте зачената.

Маргарет отново се изуми и започна да клати глава.

— Това е невъзможно, невъзможно е.

Сесили се намеси:

— Вярно е, госпожо Джонсън. Рождената ви майка не е очаквала, че ще забременее на такава възраст. Но е забременяла. И е искала да ви задържи, моля ви, повярвайте.

— Вярвам — прошепна Маргарет. — Дълбоко в себе си винаги съм го знаела.

— Трябва да бъдем много дискретни предвид възрастта й. Нека първо да й кажа за вас и когато дойда да ви взема в сряда, ще ви кажа коя е.

— Разбирам ви — каза Маргарет Хоуъл Джонсън, все още потресена от новината.

* * *

Дидри беше още на работа в понеделник вечер и разучаваше картата на Европа, разстлана на бюрото й. Търсеше Аахен и когато го откри, обгради с червено кръгче името. Докато проследяваше пътя до Париж, телефонът звънна. Вдигна веднага, поглеждайки часовника си. Беше седем часът.

— Ало? Кой се обажда?

— Аз съм — чу гласа на Тони. Гласът му прозвуча нормално за пръв път от много дни насам.

— Къде си? — попита тя.

— В британското посолство. Сбогувам се с моето бюро.

— Значи най-после уреди всичко?

— Да. Офейквам. Утре.

— По-рано отколкото беше предвидил.

— Точно така, ангелче. Благодарение на мосю Д. Той е истинско чудо. Успокой се. — Тони се позасмя. — Цял факир е.

— Всичко е добре, когато свършва добре — подхвърли Дидри и по изключение се разсмя.

— Дотук, да. Ще бъда доволен, когато седна на чай с клошарите.

— Оттам ли ще ми се обадиш?

— Ще ти се обадя. Довиждане, ангелче.

— Ще чакам с нетърпение — отговори тя и затвори телефона. Почувства известно облекчение, че Тони, Дюбе и семейство Щайнбренер ще тръгнат във вторник, понеже Рицаря е успял по-рано да изпрати документите. Компанията ще замине утре сутрин с влака в девет от Берлин за Париж. Ще прекосят цяла Германия, ще минат в Белгия през границата в Аахен и ще продължат за Франция. Ще пристигнат в Париж на трийсет и първи, в сряда сутринта. Едно знаеше със сигурност; влаковете в Германия винаги потегляха навреме.

Предстоеше им дълъг път, като най-тревожният момент беше минаването на границата в Аахен. Там гъмжеше от военни, полиция и вездесъщото Гестапо. Тайната полиция беше навсякъде напоследък. Беше нормално.

Отново впери поглед в картата. Обгради и Париж с червено кръгче и прекара дълга червена линия от Берлин до Аахен, след това до Лиеж и най-накрая до Града на светлината.

Дидри се облегна и се замисли. Тони ще уреди визите в британското посолство в Париж в сряда и с малко късмет Щайнбренерови ще се качат на влак, с ферибота ще прекосят Канала и ще пристигнат в Лондон. Освен ако не останат една нощ в Париж. Може да имат нужда и от този престой. „Ще ги очаквам да пристигнат в събота в Лондон“ — каза си.

Взе слушалката, за да се обади на Сесили, но се поколеба и се отказа. Винаги беше внимателна и предпазлива, затова реши да не се обажда, преди семейството да се качи на влака за Лондон. Чак тогава щеше да каже на Сесили, че в най-скоро време Грета ще се срещне с близките си.