Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (55) (Многото лица на любовта)

Четирийсет и девета глава

На следващия ден стигнаха Дюнкерк. Забелязаха, че вече няма толкова войници на брега. В морето, по-далеч от брега имаше голям конвой от британски бойни кораби, охраняващи катери и други плавателни съдове. Бяха подсилени с въоръжение след сериозните загуби, които понесе Кралският флот през последните дни. По улиците имаше хиляди войници.

Медицинските кораби също чакаха на котва и бяха ярко белязани с червени кръстове. Не че това ги предпазваше от бомбардировките на немските изтребители. Много от пациентите, лекарите, сестрите и екипажът бяха избити. Британските щети във всички области бяха огромни. Животът на толкова много хора беше погубен и това бе съкрушително.

Чарли знаеше, че загубите са причинени от торпедата на немските подводници, от нападенията на изтребителите и боя в окопите.

Войната беше страшна, водеше се по земя, вода и въздух срещу човек, въплъщение на злото, и неговия жесток режим в Третия райх. Чарли знаеше, че трябва да победят на всяка цена.

— Да отидем до пристана — предложи Джо. — Познавам един, който работи при вицеадмирал Уилям Уоки-Уокър. По това време обикновено се разхожда по кея. Казва се майор Джак Ремингтън и е извор на информация.

— Чувал съм за адмирала, но не съм го срещал — каза Чарли. — Той организира евакуацията, но за майор Ремингтън нищо не знам.

— Може би ще научим туй-онуй от него, ако е тук — отговори Джо.

— Тогава да го потърсим — намеси се Кени. — Иска ми се да разбера дали наистина ще потеглим тази вечер. Човек никога не знае, може да ни объркат с гренадирите.

— Нашето мото е Nulli Secundus. Пред никого не отстъпваме — каза Чарли. — Ще се качим на кораба, ще видиш… не бъди неверни Тома, Кени. Бъди оптимист като мен.

Чарли се засмя.

* * *

Джо Уортли не беше се излъгал. Майор Ремингтън беше на кея и пушеше, загледан в морето. Обърна се при шума от стъпките по кея и лицето му светна, като видя Джо.

Поздравиха се приятелски и Джо му представи спътниците си.

— Капитан Чарли Стентън и лейтенант Кени Борн. От Колдстрийм като мен. Излязохме да хвърлим последен поглед на Дюнкерк. Слава богу, тази вечер заминаваме.

Ремингтън кимна.

— Мисля, че… — Изведнъж млъкна и се взря в морето.

— Ех, и през ум не ми е минавало, че ще видя подобно нещо! Трудно ми е да повярвам! — възкликна. — Боже мой, каква гледка за измъчените ми очи. За всякакви очи. Истинско чудо.

— Сър, за какво говорите? — попита Джо объркано.

— Ето там, погледнете, сержант.

Джо проследи погледа на майора. Чарли и Кени също и всички замряха, после се развикаха недоумяващи и изненадани.

— Прилича на малка армада — каза Кени смаян.

— Малка армада ли, много повече — обяви Чарли. Майор Ремингтън кимна и се усмихна широко.

— Вслушали са се в призива на адмирал Рамзи. Той ги помоли да дойдат: „Елате и помогнете на нашите момчета да отплават от онзи бряг. Елате и ги спасете. Изоставени са в Дюнкерк.“ И те дойдоха.

Когато величествената малка армада се приближи, Чарли така се развълнува от гледката, от смисъла на тази изключителна операция, че за малко да се разплаче.

Най-накрая каза тихо:

— Тези обикновени хора са напуснали Англия, щом са ги повикали, с огромните си сърца и със случаен плавателен съд. И са доплавали дотук да ни спасят. Те ще бъдат герои. Няма да обърнат внимание на нашите благодарности и похвали. Само ще се усмихнат и ще кажат, че са направили каквото е редно.

* * *

Майор Ремингтън и много други морски офицери чакаха на кея и бързо обясняваха на първата група как ще протече евакуацията. На пристана вече бяха готови един китоловен кораб и голяма моторна лодка от цивилната армада, управлявана от нейния собственик, счетоводител от Дувър, с двама негови приятели. Моторницата се казваше „Летящият холандец“.

— Ето как ще протече операцията — съобщи високо на войниците Ремингтън. — Моторницата ще изтегли китоловния кораб колкото е възможно по-близо до кея. Хората ще се качат на китоловния и „Летящият холандец“ ще го изтегли в открито море при големите кораби. Моторницата ще се върне да вземе още хора. Междувременно друг кораб от армадата ще дойде на пристана.

Група след група пехотинци се качваха на китоловния кораб и на моторницата и след около час взводът на Чарли също се качи. Джо Уортли с друг взвод щяха веднага след тях да се натоварят на друг кораб.

Като се отдалечиха от пристана и излязоха в открито море, Чарли погледна към Дюнкерк и поклати тъжно глава. Въздухът беше пропит с гъст дим и парлив мирис.

След миг Чарли се приведе, когато самолетите на Луфтвафе откриха картечен огън по малките съдове и в далечината по големите кораби. Докато самолетите се приближаваха към „Летящият холандец“, Чарли извика на Кени и на другите:

— Залегнете! Проклетите шваби бомбардират бойните кораби. А нашите мъже се катерят по мрежите отстрани на корабите. Обстрелват и нас.

Няколко експлозии развълнуваха водата и разлюляха моторницата. Но тримата цивилни мъже не се обезсърчиха, твърдо решени да продължат операцията, за да спасят колкото се може повече хора.

Беше 31 май. Спомни си, че спасителните операции трябваше да приключат на 1 юни. Значи на другия ден. Дали ще успеят.

* * *

Най-неочаквано самолетите на Луфтвафе се оттеглиха. „Летящият холандец“ увеличи скоростта веднага и се отдалечи от потъващите кораби.

Щом пристигна до един разрушител със спуснати отстрани мрежи, по които да се изкатерят войниците, Чарли изпита облекчение. Всички от неговия взвод бяха в добра форма, като се изключи умората. Знаеше, че ще успеят да се изкатерят без особени затруднения.

Чарли се зарадва, че Кени и неговият взвод вече се катереха. Той също скочи, хвана се за мрежата, запази равновесие и започна да се катери. Беше в по-добра форма, отколкото си мислеше.

И тогава се случи. Самолетите се върнаха и започнаха да кръжат над разрушителя. Затрещяха картечниците, обстрелващи мъжете по мрежите. Бяха лесни мишени.

Чарли беше улучен в краката. Той почувства удара, когато куршумите проникнаха в плътта, и после болката. Отчаяно се помъчи да се изтегли нагоре с ръце. Краката му бяха безполезни. Неочаквано видя лицето на един моряк, който го гледаше тревожно.

— Проблем ли има, приятел? — извика морякът.

— Краката ми. Ранени са. Негодни са.

— Опитай се да се придвижиш още малко нагоре. Ще ти помогна. Ще изтеглим мрежата заедно с теб.

Мъжете, които бяха пред него, сега ги нямаше. Висеше сам на мрежата. Погледна надолу с усилие. Слава богу под него нямаше други войници, което означаваше, че мрежата е олекнала.

Изведнъж морякът се върна с още седем човека от екипажа.

— Стискай здраво мрежата — извика той. — Ще изтеглим този участък от мрежите. Тежки са.

Чарли беше започнал да чувства слабост. Знаеше, че има голяма опасност да падне или да кърви до смърт. Независимо от това увисна, вкопчен в мрежата. Затвори очи и се помоли.

Осем яки моряци затеглиха мрежата и бавно я издърпаха до перилата. Най-накрая двама моряци успяха да хванат Чарли и да го изтеглят на палубата.

— Успяхме! — извика един от тях.

— Благодаря — промълви Чарли едва чуто и със сетни сили прибави: — Капитан Чарли Стентън, пехотен полк Колдстрийм…

След това изгуби съзнание.

За няколко секунди го наобиколиха медици и го сложиха на носилка. Един от лекарите каза:

— Панталоните му са подгизнали от кръв. Веднага го свалете в операционната.