Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (6) (Многото лица на любовта)

Пета глава

Уговориха се да се срещнат в зимната градина преди вечеря, но Дидри не беше там, когато Сесили влезе. Мина по пътеката между растенията, застана до остъклената врата и се загледа в голите скали, спускащи се към Северно море. Гледката й беше позната, но никога не й омръзваше.

Здрачаваше се. Небето беше станало тъмносиньо, а хоризонтът просветваше, набразден от най-различни цветове — лавандулово, оранжево-розово и тъмнорозово, преливащо в червено.

Сесили се отдръпна от прозореца и отиде до писалището. Нежно прокара ръка по старинната мебел. Колко често беше седяла тук да разговаря с Дафни, която си хареса това писалище и го обяви за свое, когато беше на седемнайсет, изправена пред ужасни проблеми.

Зимната градина скоро стана нейно лично пространство и убежище. Никой от семейството никога не използваше зимната градина и тя я запази за себе си.

Сесили седна на един плетен стол и се замисли за Дидри. Знаеше, че само с нея може да говори за семейството на Грета и за тяхното отчайващо положение. През 1914 година Дидри започна работа в Министерството на войната и продължи да работи там и след края на Световната война. Напусна чак когато се сгоди за Пол Драмънд.

Сесили знаеше, че тя беше съсипана от скръб, когато Пол внезапно почина. Помогна й, доколкото можа, да преживее безкрайно мъчителната първа година на вдовство. Един ден съвсем неочаквано Дидри сподели, че се връща на старата си работа в министерството. Обясни, че работата ще й помогне да преодолее скръбта и самотата. Заяви още, че се задава война, и опитът й ще бъде от полза.

Макар че тя никога не говореше за работата си в министерството, Сесили беше сигурна, че е свързана с разузнаването, и Майлс беше на същото мнение. Затова ако някой знаеше как да се изведе човек от чужда страна, това беше Дидри.

Чувстваше Грета много близка. Сесили имаше изострено шесто чувство за хората, особено за онези, които имаха значение за нея. Знаеше колко страда Грета за семейството си заради положението в Берлин.

Бащата на Грета беше известен професор по философия. Беше учил в Оксфорд и после беше насочил интереса си върху платонизма. Всъщност беше един от най-уважаваните в неговата област. Грета го обожаваше. Обичаше мащехата си Хеди. Колкото до Курт и Елизе, природените й брат и сестра, те й бяха по-скоро като деца и постоянно се тревожеше за тях. Сесили много съжаляваше, че тя страда, и се измъчваше, че не може да й помогне. Облегна се назад и затвори очи, трескаво замислена.

* * *

Чаткането на високи токчета сепна Сесили и тя застана изпъната като струна. Дидри влезе в зимната градина. Беше много елегантна с морскосиня копринена рокля, изработена от Сесили.

— На теб моите рокли винаги изглеждат много по-шик — възкликна Сесили широко усмихната.

Дидри се разсмя.

— Благодаря за очарователния комплимент, но роклята е шик, знаеш го. Тя ми стана любима. — Седна и продължи: — Стори ми се разтревожена. Какво има?

Също като леля Гуендолин Сесили не увърташе и минаваше веднага на въпроса:

— Семейството на Грета е еврейско. Трябва да напусне Германия. Искам да й помогна, ако е възможно. Имам нужда от съвет, всъщност очаквам да ме посъветваш.

Когато чу проблема, Дидри застина.

Поклати глава разпалено.

— Труден съвет, тежък. Всъщност не мога да ти дам съвет, Сеси.

— Нейният баща, мащехата й и двете им деца очевидно нямат издадени документи от съответните правителствени служби, за да пътуват зад граница. Объркани са, не знаят какво да правят — каза Сесили и млъкна, като усети ужасения поглед на Дидри.

Дидри, която беше много наблюдателна, разбираше хората, знаеше какво ги ядосва и дразни, виждаше, че Сесили искрено иска да помогне на Грета. Но не знаеше, че е почти невъзможно. Понеже не искаше веднага да й откаже, каза:

— Навремето, когато Грета започна работа при теб, ти ми разказа това-онова за нея. Моля те, разкажи ми пак. Забравила съм подробностите.

— По рождение Грета е германка като баща си. Майка й е англичанка, но е умряла, когато Грета е била много малка. Казвала се е Антония Нолан. След преждевременната смърт на майка й нейният баща я изпратил да живее при баба й Катрин Нолан, която още е жива и живее в Хампстед. Тя е отгледала Грета.

— Сега си спомних — промърмори Дидри. — Следвала е в Оксфорд, нали?

— Да, по примера на баща си. Баща й се оженил повторно, но тя предпочела да остане в Лондон. Животът тук й харесвал.

Дидри кимна.

— Спомних си и нещо друго. Грета се е омъжила за англичанин, архитект.

— Точно така, Рой Чалмърс. За жалост той почина от левкемия преди около пет години.

— Грета британска поданица ли е? Питам просто от любопитство. Хрумна ми, че с майка англичанка и съпруг англичанин и тя е придобила поданство.

— Да, има британски паспорт.

— Слава богу, този паспорт е важен и крайно необходим във военно време. Не мога да помогна на семейството й, но се радвам, че няма да бъде интернирана или репресирана.

— Нима ако е германка, е възможно? Това ли намекваш, Дидри?

— Да.

— Е, тогава тя е защитена от британската си националност. Въпреки всичко се двоумеше дали да не замине за Берлин, да види баща си и да прецени ситуацията — промълви Сесили.

— Не бива! Не, не, много е опасно.

— Аз бих отишла вместо нея. Какво мислиш?

— В никакъв случай. Няма да те пусна. Има и нещо друго… сигурно следят баща й. Той е известен, вероятно е в списъците на размирниците, както ги наричат. Наблюдават го, без той да знае.

— Тя много ще се разтревожи, ако това е вярно — смая се Сесили.

— Не й казвай. Не е необходимо да знае. И положително не бива да ходи в Берлин. — Приятелката й продължи много строго: — Съжалявам, че съм толкова песимистична, но положението в Берлин е по-страшно, отколкото си представяш. Опасно е, пълно с главорези, странни типове и нацисти, зловещ град. Никой не е в безопасност.

Сесили кимна.

— Разбирам. Слушам те най-внимателно. Знаеш по-добре от всеки друг какво става там.

— От няколко месеца е въведен нов правилник. Евреите се задължават да отидат в съответното ведомство, за да се подпечатат паспортите им с „Е“ — евреин.

Дидри говореше тихо.

Сесили я зяпна поразена.

— Но това е отвратително!

— Да, отвратително е. Ужасно. — Дидри се наведе към снаха си и продължи полугласно: — Хитлер спечели изборите през 1933 година и стана канцлер на Германия. Само седем месеца по-късно построи първия концентрационен лагер. Казва се „Дахау“. Там се въдворяват евреите, също така католици, дисиденти, политици, всеки, който не е съгласен с нацисткото кредо. Властват омраза и насилие. Арестуват хора произволно. — Дидри загледа Сесили много сериозно. — Хитлер стана диктатор през януари на трийсет и трета и възнамерява да заграби Централна Европа.

— Защо? За власт ли? Да управлява света ли иска?

— Да. Но също така иска земя, благословено пространство, където да отглежда неговата съвършена арийска раса. Lebensraum… жизнено пространство, така го нарича… блян за земя, където да просъществува господарската раса.

Сесили беше пребледняла. Гледаше вторачено Дидри.

— Лесно не се плаша, но това, за което говориш, ме тревожи — каза тихо Сесили.

— Тревожно е, но не се страхувай, Сесили. Трябва да бъдем смели и силни. Не бива да се предаваме. Би било катастрофално. — Дидри замълча. — Виж, Сеси, моля те, не казвай нищо пред семейството. И аз не биваше да ти казвам. Но зная, че мога да ти се доверя.

— Знаеш, че можеш да ми вярваш. А на Майлс да кажа ли?

— Да, кажи му. Но и той трябва да пази тайна. Нито дума пред Шарлот и папа. В никакъв случай.

— Обещавам ти. — Сесили се поколеба, преди да попита: — Твоята работа е на бюро, нали? Искам да кажа, не си навън? Нали не вършиш нещо… извън кабинета си?

— Да, точно така. Аз съм… да кажем в управлението. Независимо от това имам свои правила, които безусловно спазвам.

— Какви са? Можеш ли да ми кажеш, Дидри?

— На никого не вярвай. На никого не казвай. Помни всичко. Сама се оправяй.