Метаданни
Данни
- Серия
- Имението Кавендън (3)
- Включено в книгата
-
Следващото поколение
Многото лица на любовта - Оригинално заглавие
- The Cavendon Luck, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Нина Рашкова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Барбара Тейлър Брадфорд
Заглавие: Следващото поколение
Преводач: Нина Рашкова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: английска
Печатница: Симолинѝ94
Излязла от печат: 22.01.2018
Редактор: Лилия Анастасова
Художник: Димитър Стоянов — ДИМО
ISBN: 978-954-409-381-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17650
История
- — Добавяне
Четиринайсета глава
Слязоха от таксито на Тиргартенщрасе и влязоха в парка, след като Тони плати на шофьора. Дидри познаваше добре парка, в миналото се беше разхождала в него. Днес беше едно от малкото места в Берлин, където още се усещаше спокойствие.
Тони и Дидри се запътиха към едни усамотени градински скамейки до езерце. Седнаха и тя каза:
— В таксито не беше приказлив, сега е моментът да говорим. Сложно е по телефона с нашия код.
— Но е сигурно — усмихна й се той. — Кабинетът ми не се подслушва. Постоянно го проверявам. Но ще ни прекъсват. Някой все надниква в кабинета за нещо си. Затова избрах за нашата среща Тиргартен.
— Тук е много приятно — отговори Дидри. — Сестра ми Дафни ще дойде по-късно. Всъщност Берлин не я очарова. Усещам, че я плаши мрачното предчувствие в атмосферата на града.
— С повечето хора е така, ангелче.
Тя се засмя.
— Знаех си, че ще ме наречеш така днес. Но само веднъж, разбра ли?
— Разбрах. — Той също се засмя и каза: — Може би намерих човек, който да се погрижи за твоя куфар.
Дидри замръзна с изправен гръб и го погледна съсредоточено.
— Мислех, че всичките ти свръзки са изгубени.
— Изгубени са. Но тази ми падна от небето, така да се каже, съвсем изневиделица.
— Кой е?
— По-точно коя е?
— Кажи ми нещо повече за нея.
— Аристократка с титла, добре позната в Берлин, приемат я навсякъде в обществото, млада е, жизнерадостна и интелигентна. Съвсем случайно научих, че е свързана с тайно движение, знаеш за тези антинацистки групи, които извеждат хора извън страната.
— Споменавал ли си й нещо?
— Нищо конкретно. Утре ще се запознаеш с нея. Включих я в списъка на поканените и беше одобрена. Ще се запознаеш и с някои от нейните приятели, които, подозирам, са от една черга с нея, и… о, и с прелестна англичанка, омъжена за немски принц. Като заговорихме сега, се сещам, че може би я познаваш. Произхожда от йоркширска фамилия.
Дидри сви вежди и се замисли. И изведнъж си спомни.
— Не се ли казва Арабела фон Витинген?
— Да, омъжена е за принц Роберт Курт фон Витинген.
— Моминското й име е лейди Арабела Кънингам. Брат й е граф Лангли и живее в замъка Лангли в Северен Йоркшир. Дафни бегло я познаваше, когато бяха момичета. Колко интересно. Дафни ще се радва да говори с нея, сигурна съм.
— Сега никой не може да ни подслушва. Обясни ми какви са хората, които искаш да изведеш от страната — подкани я Тони. — Не зная нищо, както ти е добре известно. По телефона е толкова трудно.
— Ще ти обясня. Все пак… чудя се дали телефонът ти в посолството не се подслушва?
— Със сигурност не се подслушва. Имам си начини да проверявам. И така, за колко изходни визи говорим?
— За четири.
— Твърде много са, Дидри. Напоследък режимът се затегна и хората се плашат! — възкликна Тони и усмивката му помръкна. — Страхуват се от арест.
— Разбирам. Моята снаха Сесили Суон има секретарка — Грета Чалмърс. Нейното семейство е в опасност и не може да се измъкне. Сесили се опитва да помогне на Грета.
— Как се казват? — попита Тони явно притеснен.
— Щайнбренер. Бащата на Грета е професор по философия и…
— Професор Хелмут Щайнбренер, известният изследовател на Платон ли? — прекъсна я Тони. — Боже мой, какво странно съвпадение. През последните няколко дни името му се споменава за трети път. За него става въпрос, нали?
— Предполагам. Той е познавач на Платон. В каква връзка се е споменавало името му, Тони? Това не те ли притеснява?
— Не. Имаме още един важен гост от Лондон — сър Антъни Пери, писател, журналист и радиоговорител. Освен това е професор в Кеймбридж. Много известен в академичните среди.
— Зная, чела съм негови статии в „Дейли Телеграф“ — каза Дидри. — Той ли е споменал професор Щайнбренер?
— Да. В началото на седмицата ме попита възможно ли е да поканим професор Щайнбренер на приема утре. Помоли за лична услуга. Били стари приятели. И аз го включих в списъка на поканените. След това за него се поинтересува един тукашен журналист, когото познавам…
— Одобрен ли е професорът? — прекъсна го Дидри.
— Трябва да проверя. Не обърнах внимание, понеже правех услуга на сър Антъни.
— Имаш ли някаква представа защо журналист ще те разпитва за професора? — попита замислено тя.
— Не, но ми е близък, дължи ми няколко услуги, така че лесно мога да разбера. Но да се върнем на най-важния въпрос — изходните визи. Казах ти, че доставките секнаха. Можеш да се обърнеш към Рицаря…
— Няма да отида при него! Не го споменавай! — прекъсна го с остър и сърдит тон Дидри.
— Добре, добре. Повече няма да го споменавам. Името му е verboten.
Дидри пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Извинявай, Тони. Наистина съжалявам. Не исках да бъда груба. Да продължим. Опасявам се, че има друг проблем.
— Какъв?
Той й хвърли бърз поглед и в светлосивите му очи се появи тревога.
— Паспортите им са подпечатани с „Е“, задължително за всички евреи.
— О, Господи, не! Не мога да ги снабдя с нови паспорти. Вече не.
Тони се отпусна на облегалката, чувствайки се безсилен.
Дидри отново въздъхна тежко и каза:
— Какъв е най-лошият сценарий? Очевидно няма да можеш да получиш визи. А само една ще можеш ли?
— Вероятно, ако новата ми свръзка се окаже надеждна и помогне.
— Професор Щайнбренер има две деца. Сигурна съм, че ще поиска да изведе първо едното.
Тони затвори очи и въздъхна тежко. След това застана с изправен гръб и отбеляза:
— Дете. Как да го уредим, Дидри? Не е разрешено едно дете да пътува само. Преди всичко това е много опасно. Само дете много бие на очи, лесна мишена е, ако ме разбираш.
— Разбирам те. Но когато казах дете, нямах предвид малко дете. Доколкото разбрах от Сесили, по-малката дъщеря на професора е на шестнайсет-седемнайсет години.
— Тогава е по-лесно и все пак е под въпрос. Момиче, което пътува само във влака. Постоянно минават патрули, Дидри. Обикалят след всяка спирка. Жена, на каквато и да е възраст е уязвима.
— Имаш право, разбира се. Виж, в Цюрих обмислих подробно всичко, и съставих план, при положение че получиш само една виза. И…
— Никога не бива да те подценявам, нали, ангелче?
— Точно така, не бива, Тоби Иънг — отвърна му тя през смях. — Ето какво измислих. Имам приятел в американското разузнаване. Негов съквартирант от колежа е импресарио. Често идва в Берлин заради Берлинската филхармония. Ще услужи на стария си приятел. Ще замине от Берлин с момичето и ще го пази.
— Минава се в Белгия през граничен град, след това се прекосява Франция, ами ако се случи нещо? — попита Тони. — Един цивилен няма да знае как да постъпи.
— Пътувах по този маршрут и видях, че охраната на границата е засилена. Пътниците слизат от влака, показват паспортите си, визите си, всички документи, а войниците претърсват куфарите. Невинаги нещата се усложняват. Човекът трябва да се инструктира, че ако види и усети нещо подозрително, да слезе от влака с момичето, да отиде в Аахен и оттам да се свърже с теб.
— Разбрах. После аз ще ги взема оттам и…
Не довърши изречението. В Аахен нямаха сигурна квартира.
— Нищо няма да се обърка — успокои го Дидри.
— Ами паспорта на момичето с печата, че е еврейка? — попита изведнъж Тони.
— Ако момичето има билет за отиване и връщане, няма да я заподозрат. Отива на разходка в Париж и след две седмици се връща.
— Заминава с мъж, така ли? — Тони поклати глава. — Това може да се стори странно на някои хора, особено след като той е по-стар.
— Съгласна съм. Другият начин е двамата да пътуват поотделно и той да я наблюдава. Ще кажем на момичето, че има кой да се погрижи за нея и че не е непознат. Но ще се държат като напълно непознати.
Тони разпалено закима.
— Тази постановка е много по-разумна. Мисля, че ще успее. Сигурна ли си, че този тип ще се съгласи?
— Не съм сигурна. Но планът е добър — настоя Дидри.
— Какво ще стане с момичето в Париж?
— Човекът ще го остави в британското посолство, за да получи виза за Британия. Визата ще й бъде подготвена. След това заедно ще се качат на влака за Лондон, където аз ще я чакам.
— Мислиш ли, че за немци с печат в паспорта за еврейска принадлежност съществува вероятност да пътуват за удоволствие?
Тони сви устни.
— Този печат е, за да се знае, че са евреи, а не за да не ходят никъде. Паспортът е валиден.
— Разбирам какво имаш предвид. Подпечатаните паспорти не бива да са спънка. Все пак ще се помъча да взема нов. Но няма да е лесно, нито евтино.
— Благодаря. Парите не са проблем, Тони.
— Какво ще се случи, ако успея да се снабдя с две изходни визи? Госпожа Щайнбренер ли ще замине, което много ще улесни нещата?
— Ще ги улесни, но не вярвам професорът да остави сина си. Поне Сесили така ми каза. Това ще се реши в последната минута.
Тони кимна и каза предпазливо:
— Да се върнем на проблемите.
— Да предположим, че американецът и момичето слязат принудително в Аахен. Къде ще отидат? Ще се озоват в безизходица. Вече нямаме тайна квартира там.
— Всъщност имаме — отговори Дидри. — В понеделник тази седмица получих потвърждение, че сега разполагаме с убежище. Ще ти съобщя подробностите по-късно. Как се казва лицето, което ще помогне за куфара?
— Да отидем да обядваме и тогава ще ти кажа.
* * *
Ресторантът се намираше на тясна уличка насред плетеница от задни улици в западнал квартал на Берлин. Но там сервираха най-вкусната домашна баварска храна и от няколко години Тони редовно го посещаваше.
Сядаше винаги на една и съща маса в един ъгъл с гръб към стената и с лице към входа. Виждаше кой влиза и кой излиза и ако се наложеше, можеше за миг да изчезне.
На Дидри също й харесваше малкият ресторант и винаги когато идваше в Берлин, Тони я водеше тук. Натам се запътиха, когато излязоха от парка, и наеха такси на Тиргартенщрасе.
Настаниха ги на масата на Тони и почти веднага им поднесоха лимонада във високи чаши заедно с менюто. И двамата не пиеха алкохол, когато работеха. Пийнаха лимонада, Тони се наведе към Дидри и каза:
— Ще ти обясня за моята нова свръзка, преди да си поръчаме.
— Да, разбира се, искам да науча всичко за нея.
— Не зная много, но достатъчно, за да разбереш какъв е произходът й, защо животът й е бил толкова бурен.
— Бурен ли?
Дидри повдигна въпросително вежда и се смръщи. Представата за бурен живот веднага я накара да застане нащрек.
— Да, опасявам се, че е бил много бурен. Но тя изглежда уравновесена, сдържана и спокойна. Както и да е, като ти разкажа, ще разбереш. Тя е княгиня Ирина Трубецкая. Баща й — княз Игор Трубецкой, е бил убит през 1917 година. Тогава Ирина е била около шестгодишна, а майка й — княгиня Наталия, е била на двайсет и четири-пет. След неговата смърт и гибелта на династията Романови, избягали от Русия. Доколкото разбрах, майка й е братовчедка на покойния цар, между другото.
Тони млъкна и отпи от лимонадата. Дидри попита:
— Тогава ли са дошли в Берлин?
— Не, поне не в началото. Минали са през различни страни и са се задържали по-дълго в Полша, където са имали близки приятели от полската аристокрация. Преди десет години идват в Берлин и остават тук, уморени да бъдат бежанци и да обикалят от страна в страна.
— Майка й работи ли? А Ирина? Как се издържат, знаеш ли?
Тони поклати глава.
— Не съм сигурен. Човекът, който ме представи на Ирина, съвсем наскоро загатна, че са избягали с много бижута и доста пари. Но добрата новина е, че княгиня Наталия неотдавна се омъжи за пруски барон, вдовец, и най-после те имат истински дом. Господин баронът живее в къща близо до парка и както изглежда бракът им е много щастлив, така ми казаха.
— Щастливият край стопля сърцето — промълви Дидри. — И какво те кара да мислиш, че княгиня Ирина ще ни помогне да получим изходна виза или визи?
— Сигурен съм, че визата ще бъде една, Дидри. — Той се наведе към Дидри, оглеждайки салона. Най-накрая продължи тихо: — Мой близък приятел с длъжност като моята в друго посолство в Берлин ми каза, че Ирина често работела с нелегални антинацистки групи. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайната й.
— Разбирам те. Твоята тайна е моя тайна. На колко години е тя?
— Ако е била на шест през седемнайсета година, тогава е родена през 1911 и сега е на двайсет и пет-шест. Привлекателна е, изглежда изключително добре, но най-важното е, че е надарена с харизма. Утре ще се запознаеш с нея.
— Нали ще се запозная с нея като английска аристократка, а не като жена, която работи в Министерство на войната?
— Разбира се и затова съм толкова доволен, че си с лейди Дафни и съпругът й, и с брат си и с неговата съпруга… това чудесно ме устройва. Вие сте високопоставени британски гости на разходка в Берлин.
Дидри кимна.
— Съгласна съм и това означава, че ти ще преговаряш с княгиня Ирина.
— Да, аз ще преговарям. Не се притеснявай. Трябва да останеш под прикритие. Това е очевидно. А сега да си поръчаме. Не знам за теб, но аз изгладнях.
Дидри взе менюто и впери поглед в него, но си мислеше какво й предстои да направи през идващите дни. Вдигна поглед от менюто и каза:
— Изглежда ще си поръчам това, което винаги поръчвам… Баварски наденици с кисело зеле, а преди това картофени палачинки с ябълков сос.
Той се разсмя.
— И аз ще си поръчам същото. Обожавам техните бели баварски наденици.
Тони направи знак на сервитьора и поръча. След това се обърна към Дидри и прошепна:
— Мисля, че тук ще се разрази буря. Всичко в Берлин се променя толкова бързо. Ще се помъча да прибера куфара преди края на този месец.
Сините очи на Дидри се взряха в лицето му.
— Знаеш ли нещо, което аз не знам?
— Не, но мисля, че се задават беди. Също така се усеща в атмосферата нещо съвсем ново… някакво предчувствие… мъти се нещо много сериозно. Но не знам точно какво.
— Тогава трябва да действаш бързо — отговори Дидри. — А сега ето информацията за тайната квартира в Аахен.
Той слушаше внимателно, запомняйки адреса и други подробности. После попита:
— А как се казва американецът импресарио, който идва често в Берлин?
— Александър Дюбе. Американец е, роден и израсъл в Щатите. Баща му е французин. Очевидно е много почитан и елегантен. Говори френски и немски и е абсолютно извън всяко подозрение. Няма да има нищо против да услужи на моя приятел от Американското посолство, с когото ще се свържа, като се върна. Но с Александър Дюбе ще се наложи ти да преговаряш.
— Няма проблем, шефе — отвърна той и й се ухили. — Ето, нашият обяд за лакомници идва, ангелче.