Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (16) (Многото лица на любовта)

Четиринайсета глава

Слязоха от таксито на Тиргартенщрасе и влязоха в парка, след като Тони плати на шофьора. Дидри познаваше добре парка, в миналото се беше разхождала в него. Днес беше едно от малкото места в Берлин, където още се усещаше спокойствие.

Тони и Дидри се запътиха към едни усамотени градински скамейки до езерце. Седнаха и тя каза:

— В таксито не беше приказлив, сега е моментът да говорим. Сложно е по телефона с нашия код.

— Но е сигурно — усмихна й се той. — Кабинетът ми не се подслушва. Постоянно го проверявам. Но ще ни прекъсват. Някой все надниква в кабинета за нещо си. Затова избрах за нашата среща Тиргартен.

— Тук е много приятно — отговори Дидри. — Сестра ми Дафни ще дойде по-късно. Всъщност Берлин не я очарова. Усещам, че я плаши мрачното предчувствие в атмосферата на града.

— С повечето хора е така, ангелче.

Тя се засмя.

— Знаех си, че ще ме наречеш така днес. Но само веднъж, разбра ли?

— Разбрах. — Той също се засмя и каза: — Може би намерих човек, който да се погрижи за твоя куфар.

Дидри замръзна с изправен гръб и го погледна съсредоточено.

— Мислех, че всичките ти свръзки са изгубени.

— Изгубени са. Но тази ми падна от небето, така да се каже, съвсем изневиделица.

— Кой е?

— По-точно коя е?

— Кажи ми нещо повече за нея.

— Аристократка с титла, добре позната в Берлин, приемат я навсякъде в обществото, млада е, жизнерадостна и интелигентна. Съвсем случайно научих, че е свързана с тайно движение, знаеш за тези антинацистки групи, които извеждат хора извън страната.

— Споменавал ли си й нещо?

— Нищо конкретно. Утре ще се запознаеш с нея. Включих я в списъка на поканените и беше одобрена. Ще се запознаеш и с някои от нейните приятели, които, подозирам, са от една черга с нея, и… о, и с прелестна англичанка, омъжена за немски принц. Като заговорихме сега, се сещам, че може би я познаваш. Произхожда от йоркширска фамилия.

Дидри сви вежди и се замисли. И изведнъж си спомни.

— Не се ли казва Арабела фон Витинген?

— Да, омъжена е за принц Роберт Курт фон Витинген.

— Моминското й име е лейди Арабела Кънингам. Брат й е граф Лангли и живее в замъка Лангли в Северен Йоркшир. Дафни бегло я познаваше, когато бяха момичета. Колко интересно. Дафни ще се радва да говори с нея, сигурна съм.

— Сега никой не може да ни подслушва. Обясни ми какви са хората, които искаш да изведеш от страната — подкани я Тони. — Не зная нищо, както ти е добре известно. По телефона е толкова трудно.

— Ще ти обясня. Все пак… чудя се дали телефонът ти в посолството не се подслушва?

— Със сигурност не се подслушва. Имам си начини да проверявам. И така, за колко изходни визи говорим?

— За четири.

— Твърде много са, Дидри. Напоследък режимът се затегна и хората се плашат! — възкликна Тони и усмивката му помръкна. — Страхуват се от арест.

— Разбирам. Моята снаха Сесили Суон има секретарка — Грета Чалмърс. Нейното семейство е в опасност и не може да се измъкне. Сесили се опитва да помогне на Грета.

— Как се казват? — попита Тони явно притеснен.

— Щайнбренер. Бащата на Грета е професор по философия и…

— Професор Хелмут Щайнбренер, известният изследовател на Платон ли? — прекъсна я Тони. — Боже мой, какво странно съвпадение. През последните няколко дни името му се споменава за трети път. За него става въпрос, нали?

— Предполагам. Той е познавач на Платон. В каква връзка се е споменавало името му, Тони? Това не те ли притеснява?

— Не. Имаме още един важен гост от Лондон — сър Антъни Пери, писател, журналист и радиоговорител. Освен това е професор в Кеймбридж. Много известен в академичните среди.

— Зная, чела съм негови статии в „Дейли Телеграф“ — каза Дидри. — Той ли е споменал професор Щайнбренер?

— Да. В началото на седмицата ме попита възможно ли е да поканим професор Щайнбренер на приема утре. Помоли за лична услуга. Били стари приятели. И аз го включих в списъка на поканените. След това за него се поинтересува един тукашен журналист, когото познавам…

— Одобрен ли е професорът? — прекъсна го Дидри.

— Трябва да проверя. Не обърнах внимание, понеже правех услуга на сър Антъни.

— Имаш ли някаква представа защо журналист ще те разпитва за професора? — попита замислено тя.

— Не, но ми е близък, дължи ми няколко услуги, така че лесно мога да разбера. Но да се върнем на най-важния въпрос — изходните визи. Казах ти, че доставките секнаха. Можеш да се обърнеш към Рицаря…

— Няма да отида при него! Не го споменавай! — прекъсна го с остър и сърдит тон Дидри.

— Добре, добре. Повече няма да го споменавам. Името му е verboten.

Дидри пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Извинявай, Тони. Наистина съжалявам. Не исках да бъда груба. Да продължим. Опасявам се, че има друг проблем.

— Какъв?

Той й хвърли бърз поглед и в светлосивите му очи се появи тревога.

— Паспортите им са подпечатани с „Е“, задължително за всички евреи.

— О, Господи, не! Не мога да ги снабдя с нови паспорти. Вече не.

Тони се отпусна на облегалката, чувствайки се безсилен.

Дидри отново въздъхна тежко и каза:

— Какъв е най-лошият сценарий? Очевидно няма да можеш да получиш визи. А само една ще можеш ли?

— Вероятно, ако новата ми свръзка се окаже надеждна и помогне.

— Професор Щайнбренер има две деца. Сигурна съм, че ще поиска да изведе първо едното.

Тони затвори очи и въздъхна тежко. След това застана с изправен гръб и отбеляза:

— Дете. Как да го уредим, Дидри? Не е разрешено едно дете да пътува само. Преди всичко това е много опасно. Само дете много бие на очи, лесна мишена е, ако ме разбираш.

— Разбирам те. Но когато казах дете, нямах предвид малко дете. Доколкото разбрах от Сесили, по-малката дъщеря на професора е на шестнайсет-седемнайсет години.

— Тогава е по-лесно и все пак е под въпрос. Момиче, което пътува само във влака. Постоянно минават патрули, Дидри. Обикалят след всяка спирка. Жена, на каквато и да е възраст е уязвима.

— Имаш право, разбира се. Виж, в Цюрих обмислих подробно всичко, и съставих план, при положение че получиш само една виза. И…

— Никога не бива да те подценявам, нали, ангелче?

— Точно така, не бива, Тоби Иънг — отвърна му тя през смях. — Ето какво измислих. Имам приятел в американското разузнаване. Негов съквартирант от колежа е импресарио. Често идва в Берлин заради Берлинската филхармония. Ще услужи на стария си приятел. Ще замине от Берлин с момичето и ще го пази.

— Минава се в Белгия през граничен град, след това се прекосява Франция, ами ако се случи нещо? — попита Тони. — Един цивилен няма да знае как да постъпи.

— Пътувах по този маршрут и видях, че охраната на границата е засилена. Пътниците слизат от влака, показват паспортите си, визите си, всички документи, а войниците претърсват куфарите. Невинаги нещата се усложняват. Човекът трябва да се инструктира, че ако види и усети нещо подозрително, да слезе от влака с момичето, да отиде в Аахен и оттам да се свърже с теб.

— Разбрах. После аз ще ги взема оттам и…

Не довърши изречението. В Аахен нямаха сигурна квартира.

— Нищо няма да се обърка — успокои го Дидри.

— Ами паспорта на момичето с печата, че е еврейка? — попита изведнъж Тони.

— Ако момичето има билет за отиване и връщане, няма да я заподозрат. Отива на разходка в Париж и след две седмици се връща.

— Заминава с мъж, така ли? — Тони поклати глава. — Това може да се стори странно на някои хора, особено след като той е по-стар.

— Съгласна съм. Другият начин е двамата да пътуват поотделно и той да я наблюдава. Ще кажем на момичето, че има кой да се погрижи за нея и че не е непознат. Но ще се държат като напълно непознати.

Тони разпалено закима.

— Тази постановка е много по-разумна. Мисля, че ще успее. Сигурна ли си, че този тип ще се съгласи?

— Не съм сигурна. Но планът е добър — настоя Дидри.

— Какво ще стане с момичето в Париж?

— Човекът ще го остави в британското посолство, за да получи виза за Британия. Визата ще й бъде подготвена. След това заедно ще се качат на влака за Лондон, където аз ще я чакам.

— Мислиш ли, че за немци с печат в паспорта за еврейска принадлежност съществува вероятност да пътуват за удоволствие?

Тони сви устни.

— Този печат е, за да се знае, че са евреи, а не за да не ходят никъде. Паспортът е валиден.

— Разбирам какво имаш предвид. Подпечатаните паспорти не бива да са спънка. Все пак ще се помъча да взема нов. Но няма да е лесно, нито евтино.

— Благодаря. Парите не са проблем, Тони.

— Какво ще се случи, ако успея да се снабдя с две изходни визи? Госпожа Щайнбренер ли ще замине, което много ще улесни нещата?

— Ще ги улесни, но не вярвам професорът да остави сина си. Поне Сесили така ми каза. Това ще се реши в последната минута.

Тони кимна и каза предпазливо:

— Да се върнем на проблемите.

— Да предположим, че американецът и момичето слязат принудително в Аахен. Къде ще отидат? Ще се озоват в безизходица. Вече нямаме тайна квартира там.

— Всъщност имаме — отговори Дидри. — В понеделник тази седмица получих потвърждение, че сега разполагаме с убежище. Ще ти съобщя подробностите по-късно. Как се казва лицето, което ще помогне за куфара?

— Да отидем да обядваме и тогава ще ти кажа.

* * *

Ресторантът се намираше на тясна уличка насред плетеница от задни улици в западнал квартал на Берлин. Но там сервираха най-вкусната домашна баварска храна и от няколко години Тони редовно го посещаваше.

Сядаше винаги на една и съща маса в един ъгъл с гръб към стената и с лице към входа. Виждаше кой влиза и кой излиза и ако се наложеше, можеше за миг да изчезне.

На Дидри също й харесваше малкият ресторант и винаги когато идваше в Берлин, Тони я водеше тук. Натам се запътиха, когато излязоха от парка, и наеха такси на Тиргартенщрасе.

Настаниха ги на масата на Тони и почти веднага им поднесоха лимонада във високи чаши заедно с менюто. И двамата не пиеха алкохол, когато работеха. Пийнаха лимонада, Тони се наведе към Дидри и каза:

— Ще ти обясня за моята нова свръзка, преди да си поръчаме.

— Да, разбира се, искам да науча всичко за нея.

— Не зная много, но достатъчно, за да разбереш какъв е произходът й, защо животът й е бил толкова бурен.

— Бурен ли?

Дидри повдигна въпросително вежда и се смръщи. Представата за бурен живот веднага я накара да застане нащрек.

— Да, опасявам се, че е бил много бурен. Но тя изглежда уравновесена, сдържана и спокойна. Както и да е, като ти разкажа, ще разбереш. Тя е княгиня Ирина Трубецкая. Баща й — княз Игор Трубецкой, е бил убит през 1917 година. Тогава Ирина е била около шестгодишна, а майка й — княгиня Наталия, е била на двайсет и четири-пет. След неговата смърт и гибелта на династията Романови, избягали от Русия. Доколкото разбрах, майка й е братовчедка на покойния цар, между другото.

Тони млъкна и отпи от лимонадата. Дидри попита:

— Тогава ли са дошли в Берлин?

— Не, поне не в началото. Минали са през различни страни и са се задържали по-дълго в Полша, където са имали близки приятели от полската аристокрация. Преди десет години идват в Берлин и остават тук, уморени да бъдат бежанци и да обикалят от страна в страна.

— Майка й работи ли? А Ирина? Как се издържат, знаеш ли?

Тони поклати глава.

— Не съм сигурен. Човекът, който ме представи на Ирина, съвсем наскоро загатна, че са избягали с много бижута и доста пари. Но добрата новина е, че княгиня Наталия неотдавна се омъжи за пруски барон, вдовец, и най-после те имат истински дом. Господин баронът живее в къща близо до парка и както изглежда бракът им е много щастлив, така ми казаха.

— Щастливият край стопля сърцето — промълви Дидри. — И какво те кара да мислиш, че княгиня Ирина ще ни помогне да получим изходна виза или визи?

— Сигурен съм, че визата ще бъде една, Дидри. — Той се наведе към Дидри, оглеждайки салона. Най-накрая продължи тихо: — Мой близък приятел с длъжност като моята в друго посолство в Берлин ми каза, че Ирина често работела с нелегални антинацистки групи. Накара ме да се закълна, че ще пазя тайната й.

— Разбирам те. Твоята тайна е моя тайна. На колко години е тя?

— Ако е била на шест през седемнайсета година, тогава е родена през 1911 и сега е на двайсет и пет-шест. Привлекателна е, изглежда изключително добре, но най-важното е, че е надарена с харизма. Утре ще се запознаеш с нея.

— Нали ще се запозная с нея като английска аристократка, а не като жена, която работи в Министерство на войната?

— Разбира се и затова съм толкова доволен, че си с лейди Дафни и съпругът й, и с брат си и с неговата съпруга… това чудесно ме устройва. Вие сте високопоставени британски гости на разходка в Берлин.

Дидри кимна.

— Съгласна съм и това означава, че ти ще преговаряш с княгиня Ирина.

— Да, аз ще преговарям. Не се притеснявай. Трябва да останеш под прикритие. Това е очевидно. А сега да си поръчаме. Не знам за теб, но аз изгладнях.

Дидри взе менюто и впери поглед в него, но си мислеше какво й предстои да направи през идващите дни. Вдигна поглед от менюто и каза:

— Изглежда ще си поръчам това, което винаги поръчвам… Баварски наденици с кисело зеле, а преди това картофени палачинки с ябълков сос.

Той се разсмя.

— И аз ще си поръчам същото. Обожавам техните бели баварски наденици.

Тони направи знак на сервитьора и поръча. След това се обърна към Дидри и прошепна:

— Мисля, че тук ще се разрази буря. Всичко в Берлин се променя толкова бързо. Ще се помъча да прибера куфара преди края на този месец.

Сините очи на Дидри се взряха в лицето му.

— Знаеш ли нещо, което аз не знам?

— Не, но мисля, че се задават беди. Също така се усеща в атмосферата нещо съвсем ново… някакво предчувствие… мъти се нещо много сериозно. Но не знам точно какво.

— Тогава трябва да действаш бързо — отговори Дидри. — А сега ето информацията за тайната квартира в Аахен.

Той слушаше внимателно, запомняйки адреса и други подробности. После попита:

— А как се казва американецът импресарио, който идва често в Берлин?

— Александър Дюбе. Американец е, роден и израсъл в Щатите. Баща му е французин. Очевидно е много почитан и елегантен. Говори френски и немски и е абсолютно извън всяко подозрение. Няма да има нищо против да услужи на моя приятел от Американското посолство, с когото ще се свържа, като се върна. Но с Александър Дюбе ще се наложи ти да преговаряш.

— Няма проблем, шефе — отвърна той и й се ухили. — Ето, нашият обяд за лакомници идва, ангелче.