Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (33) (Многото лица на любовта)

Двайсет и девета глава

Шарлот стоеше до прозореца в своята дневна на втория етаж и се усмихваше, наслаждавайки се на гледката, която представляваха двата снежнобели лебеда в езерото. На яркото августовско слънце изглеждаха толкова грациозни, дори царствени.

Съвсем скоро ще отиде в Хароугейт и ще се срещне с Маргарет Джонсън. Образът й беше пред очите й. Физическата прилика с Дидри беше така очебийна, че тя губеше самообладание. И за кой ли път се питаше госпожа Джонсън ли е дъщерята на лейди Гуендолин. Не беше сигурна, не и без повече информация. От друга страна, имаше реална възможност наистина да е Маргарет на леля Гуен.

По какъв странен начин се запозна с госпожа Джонсън, но пък никой не знае какво ще се случи. „Животът си има свои закони“ — помисли си Шарлот. За пръв път го чу от Алис Суон и тя беше абсолютно права. А пък Шарлот си имаше своя любима поговорка: „Каквото е писано да стане, ще стане“.

Седна на писалището си и се зае да проверява списъка за неделното следобедно парти. Като че ли всички ще се съберат, освен Дулси и Джеймс. Те бяха още в Лос Анджелис. Беше щастлива, че Чарлс ще бъде заобиколен от децата и внуците си. Той с нетърпение очакваше неделното тържество, на което щяха да присъстват и Суон, и Ингам.

Мислите й се зареяха във фамилната история и си спомни как преди 180 години мъж на име Джеймс Суон е станал верен слуга на Хъмфри Ингам — умен предприемач и търговец, който пътувал по света, купувал и продавал всичко, от екзотични подправки от Антилите до злато и диаманти от Индия. Станал неимоверно богат и могъщ, заинтересувал се и от политика, по най-различни начини облагодетелствал своята страна. Най-накрая бил удостоен от краля с титла, съпроводена с просторен участък земя в родния му Йоркшир, наречен Мобри.

Когато станал граф на Мобри, Хъмфри купил хиляда акра и ги присъединил към Мобри, включително зелената долина Литъл Скел, през която минава река Скел. Долината била богата на дивеч, който Хъмфри и Джеймс добросъвестно развъждали. И днес в нея има много дивеч.

С помощта на своя слуга Джеймс Суон Хъмфри основал три села — Литъл Скел, Мобри и Хай Клиф. Построил Кавендън Хол — великолепна и величествена сграда на върха на хълм над селото Литъл Скел, като по този начин дал сигурност и възможност за просперитет на местните хора в трите села.

„Какъв късмет, че тези двама мъже са се срещнали, и са станали близки приятели и съдружници — помисли си Шарлот. — Така е било писано.“

Заради Хъмфри Ингам в езерото на Кавендън винаги щеше да има лебеди в чест на скъпия му приятел Джеймс Суон. Шарлот обожаваше тази традиция.

— Красиво е — промърмори на себе си.

Стана, взе чантичката си и слезе долу. Чарлс беше отишъл с Хари да види полята, които обработваха жените от дружеството.

Гоф отвори вратата на колата, тя се качи и се облегна, замислена за Маргарет Джонсън. Нетърпелива да разнищи тази история и да открие истината, Шарлот й се беше обадила по телефона да попита не може ли да вземе апарата за консервиране по-рано отколкото се бяха уговорили. Госпожа Джонсън отсъстваше в момента и малко по-късно една от продавачките се обади да съобщи, че госпожата ще се радва да се видят на другия ден, което беше днес, петък, 19 август.

Ако госпожа Джонсън беше онази, за която я мислеше, рожденият й ден би трябвало да е след седмица, на 26 август. И все пак това може да не означава нищо, просто необяснима прилика и съвпадение на рождените дати. „Имам нужда от повече сведения — помисли си Шарлот, — за да установя със сигурност самоличността. Как да ги получа? Там е проблемът.“

Единствената разумна идея, която й дойде наум, беше да си съчини история за жена, която е познавала Маргарет като дете и се интересува как прелестното момиченце се е справило с живота. И така, измисли си такава жена и план. На някого идеята можеше да му се стори неубедителна, но Шарлот вярваше, че на практика ще се окаже полезна. Какво ще загуби в края на краищата? Освен това ще вземе и апарата за консервиране, така че пътуването нямаше да бъде напразно.

Но се оказа, че греши. Когато госпожа Джонсън я посрещна, каза много притеснено:

— Много съжалявам, Ваше благородие, но съм се заблудила. Дамите от нашето Женско дружество ще използват апарата този уикенд. — Поклати глава и прибави: — Опасявам се, че ви загубих времето, Ваше благородие.

Тя харесваше лейди Мобри и беше съвсем искрена.

Макар че за момент се обърка, Шарлот твърдо беше решила да поговори с госпожа Джонсън и да я поразпита. Затова импровизира:

— Не е проблем, защото исках също така да видя брошката с камея, която забелязах на витрината, когато идвах миналия път. Много ми хареса.

За радост на Шарлот госпожа Джонсън се усмихна сърдечно и възкликна:

— Така ми олекна, че не се разстроихте, милейди. Моля, седнете, ще ви донеса и други бижута. Извинете ме за момент.

Шарлот си помисли каква чудесна жена е госпожа Джонсън. Приятна, с изискани маниери, мила и ни най-малко не се натрапваше като някои други търговци.

След няколко минути госпожа Джонсън се върна с табла, покрита с кадифе, и я остави на масата.

— Тази година със съпруга ми открихме някои много хубави екземпляри в Италия, както и тези брошки. Ето ги, заедно с онази, която сте харесали.

— Благодаря, госпожо Джонсън — каза Шарлот и огледа бижутата върху кадифето. Взе брошката, която възнамеряваше да подари на Дафни, но вече не беше сигурна дали е подходяща. Дафни харесваше ексцентрични бижута.

Госпожа Джонсън, която беше умна и проницателна, забеляза колебанието й и каза внимателно:

— Не зная дали ще ви заинтересува, лейди Мобри, но преди няколко седмици купих от Париж великолепно колие от камеи, много рядка антика. Има само още една такава.

— Никога не съм виждала колие от камеи. — Шарлот беше доволна, че ще има време да намери подходящ момент и да разкаже своята измислена история на Маргарет Джонсън. — Бих искала да я видя, моля.

Госпожа Джонсън се извини и отиде да донесе колието. Шарлот се облегна и огледа магазина. Беше подреден с много вкус, което изискваше усилия и пари за подобна удобна и елегантна обстановка.

След няколко минути госпожа Джонсън се върна с още една кадифена поставка, която сложи до другата.

— Прекрасно е! — възкликна Шарлот, като видя колието. — Може ли да го взема и да го разгледам.

— Разбира се, лейди Мобри. Искате ли да го пробвате?

— Да, искам, благодаря.

— Ето, нека да ви го сложа и да го закопчая — каза госпожа Джонсън и я поведе към огледалото.

Като се погледна, Шарлот видя колко необикновено е колието, макар че не беше за нея. Търсеше подарък за Коледа за Дидри и реши, че това бижу е идеално за нея.

— Много ми харесва — каза. — Моля ви, бихте ли го откопчали, госпожо Джонсън?

След това Шарлот седна пак и разгледа другите камеи, като се чудеше как да подхване своя измислен разказ.

Беше спасена от затруднението от една от продавачките, която дойде със снимка и сребърна рамка в ръце.

— Извинете, Ваше благородие, че ви прекъсвам, но трябва да поговоря с госпожа Джонсън.

Шарлот се усмихна.

— Разбира се, няма проблем.

— В магазина за рамки ли отиваш, Джилиан?

— Да, но мисля, че е необходима нова рамка и ново стъкло, госпожо Джонсън.

Докато говореше, показа рамката на госпожа Джонсън и изпусна снимката.

Тя падна върху краката на Шарлот. Тя се наведе да я вземе и възкликна:

— Какво красиво бебе и каква фина рокличка за кръщене.

Маргарет Джонсън се усмихна.

— Такива роклички вече никъде не могат да се намерят.

Шарлот кимна и попита:

— Бебето на снимката сте вие, нали, а жената сигурно е майка ви?

— Да. Джилиан, поръчай нова рамка, подобна на тази. — После се обърна към Шарлот: — Бихте ли ми дали снимката, лейди Мобри?

— Разбира се. Стори ми се интересна, затова я задържах.

Шарлот подаде снимката на Джилиан.

— Вчера я бутнах и тя се счупи. Извинете, че ви прекъснахме, милейди.

— Като видях фотографията, си спомних нещо — започна Шарлот. — Имам приятелка, която преди години е живяла в Йоркшир. Познавала е майка ви и вас като бебе. Споменах името ви, когато й разказвах какво красиво бижу съм видяла във вашия магазин. Тя се интересува от бижута. — Шарлот се засмя и продължи: — Странното е, че й говорих за апарата за консервиране и по този повод стана въпрос за магазина. Тогава тя ми каза, че е познавала вашата майка, която е имала бижутерия, и че сте били най-красивото бебе. Дори си спомняше рокличката за кръщенето и първия ви рожден ден.

— Боже мой, коя е тя? Ако си спомня рокличката и първия ми рожден ден, е била много близка приятелка.

— От нея научих, че рожденият ви ден е на 26 август. Вярно ли е? — попита Шарлот.

— Да, на 26 е. Моля ви, кажете ми как се казва. Разпалихте любопитството ми, но не си я спомням.

— Одри Финч. Била е модистка, занимавала се с облекло и бижута. Доколкото разбрах, познавала ви е, когато сте били съвсем малка. Не си ли я спомняте? Хубава брюнетка с големи зелени очи.

Маргарет Джонсън поклати глава.

— Казано честно, не. Но това не означава нищо. Кой има толкова ранни спомени? Следващия петък ще направя петдесет. Било е много отдавна.

— Да, наистина.

Маргарет Джонсън продължи:

— Тогава не сме били в Хароугейт. Родителите ми са имали бижутерия в Йорк, където живяхме, докато станах на двайсет. Преместиха се, понеже харесваха Хароугейт, и предполагаха, че градът е много подходящ за техния бизнес. Когато намериха този магазин, веднага го купиха. Тук се запознах с моя първи съпруг и се оженихме, когато бях на двайсет и две. За жалост той загина в автомобилна катастрофа, когато бях на двайсет и четири.

— Много съжалявам, много млада сте били — съчувствено каза Шарлот и продължи: — Значи Хоуъл не е моминското ви име?

Госпожа Джонсън поклати глава.

— Не, Матисън е.

— Какво хубаво звучене… Маргарет Матисън. Вашите родители са ви избрали хубаво име.

Госпожа Джонсън се усмихна и попита:

— Какво друго ви е разказала вашата приятелка за мен? А за майка ми?

— Всъщност нищо. Само се чудеше на странното съвпадение. Идвам за апарат за консервиране, а се запознавам с вас. Тя беше убедена, че вие сте били онова красиво, русо бебе.

— Госпожа Финч сигурно е познавала майка ми от Йорк.

— Предполагам. Както и да е, ще купя колието с камеите, госпожо Джонсън. Изключително е.

— И ние мислим същото. Купихме го от реномиран бижутериен магазин в Париж, а те са го спечелили на търг. Колието е принадлежало на Полин, най-малката сестра на Наполеон, с която е бил особено близък. Дори според френския бижутер вероятно той й е подарил това бижу.

— Сигурно е много скъпо, след като има такава история — промърмори Шарлот, — но много ми харесва.

Госпожа Джонсън направи справка в списъка с покупките от Франция и Италия, написа на листче цената и я подаде на Шарлот.

Тя я погледна и каза:

— Все пак ще купя колието, госпожо Джонсън, заради произхода му и заради красотата му. Не се съмнявам, че имате всички придружителни документи.

— Да, милейди, ще ви ги дам. Много важно е да имаме документ за произхода. — След известно колебание добави: — Много се радвам, че именно вие го купувате. Бижуто е уникално, истинско съкровище.

Шарлот наблюдаваше как госпожа Джонсън прибира колието в похабена кутия. Най-после се реши и донякъде безцеремонно попита:

— Майка ви жива ли е?

— О, не — отговори госпожа Джонсън, затваряйки кутията. — Преживя смъртта на баща ми с около пет месеца и много тъгува за него. Те бяха прекрасни родители, възпитаха ме добре, много ме обичаха…

Гласът й заглъхна, стана и подаде кутията на продавачката, за да я опакова.

Когато се върна на масата, тя неочаквано поде разговора оттам, докъдето беше стигнал:

— Казах така, защото съм осиновена. Някои осиновени деца нямат късмет. Аз имах. Моите родители ме обожаваха, накараха ме да се почувствам истинска тяхна родна дъщеря.

Шарлот притихна. Дъхът й спря. Най-накрая се посъвзе и успя да промълви:

— Те знаеха ли коя е рождената ви майка? Виждали ли сте я?

— Не, не знаеха и не сме се виждали. Когато станах достатъчно голяма, за да разбирам, ми казаха онова, което знаеха. Била е млада, родила е незаконно дете. Произхождала е от добро семейство от по-висша класа. Било е невъзможно да се омъжи за баща ми. Била е принудена да ме даде за осиновяване. Сигурна съм, че знаете така добре, както и аз, какъв позор е било всичко това по онова време.

— Опасявам се, че нещата не са се променили много — прошепна Шарлот. — Хората все още са изключително тесногръди.

— Знам едно нещо — каза тихо госпожа Джонсън. — Младата жена, която е моя рождена майка, сигурно ме е обичала много. Рокличката за кръщенето и други красиви дрешки са били подредени в кутия и предадени заедно с мен на моите родители в болницата в Лийдс.

Шарлот преглътна, ръцете й се разтрепериха и тя ги стисна в скута си. Вече беше напълно сигурна, че тази жена е детето на лейди Гуендолин. Пое дълбоко дъх и попита:

— Не ви ли е било чудно коя е рождената ви майка, госпожо Джонсън? Не ви ли се е искало да се запознаете с нея?

— О, да, на моите родители също, но докато станах на десет и те ми казаха, че съм осиновена, двамата адвокати, узаконили осиновяването, бяха починали. Родителите ми не знаеха откъде да започнат търсенето, затова се отказахме. — Госпожа Джонсън се усмихна и прибави: — Можете да съобщите на приятелката си Одри Финч, че русокосото момиченце, което е познавала, се е справило чудесно с живота.

— Ще й предам — обеща Шарлот и стана. — Моля ви, обадете ми се, щом апаратът се освободи. Когато дойда да го взема, ще разгледам пак брошките с камеи. Имате много красиви бижута, госпожо Джонсън.

— Благодаря, лейди Мобри, много ви благодаря.

— Ще платя колието — каза Шарлот, отиде на касата и написа чек.

* * *

По пътя към Кавендън Шарлот не престана да се пита какво да прави. Да запази ли тайната или да каже и на двете жени? Тази дилема я обърка.

По-късно, по време на вечерята, й хрумна, че може би трябва да говори със Сесили за тази неочаквана ситуация. Откритието беше много важно. Не се съмняваше, че Маргарет Джонсън е дъщеря на леля Гуендолин. Приликата с Дидри беше очебийна, освен това имаше очите на Суонови, каквито всички те имаха. После рокличката за кръщене, кутията с дрешки, болницата в Лийдс, двамата покойни адвокати, доказателствата бяха твърде много. И все пак чувстваше, че ще й бъде трудно сама да каже на двете жени.

Сесили беше чела тайнствените редове, вписани от Марк Суон толкова отдавна. Шарлот й беше дала дневника някъде по времето, когато се омъжи за Чарлс, за да й покаже колко силно е било привличането между жените и мъжете от двата рода през годините.

Марк Суон беше баща на Уолтър и дядо на Сесили. Също така беше баща на Маргарет Джонсън. Смесена кръв. Суон и Ингам. Историята се повтаряше толкова много пъти.

Как е най-разумно да постъпи? Шарлот не знаеше. „Ще преспя и утре ще реша с божия помощ“ — реши тя.