Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (47) (Многото лица на любовта)

Четирийсет и втора глава

Феликс доволно се беше отпуснал до Джеймс след превъзходния обяд. Докато Джеймс шофираше през Бевърли Хилс към Бел Еър, той се загледа през стъклото.

Кварталът му харесваше. Атмосферата беше провинциална, почти пасторална с красивите къщи, скрити сред портокалови и овощни градини. И все пак беше индустриална зона. И продуктът на тази индустрия беше най-търсеният в света — филми с главно „Ф“. Публиката не можеше да им се насити, хората се бяха пристрастили към филмите. И много актьори за една нощ се превръщаха в кинозвезди, обожавани от тези запалени и често френетични почитатели, които искаха постоянно да се възхищават на своите любимци.

Феликс отлично съзнаваше, че в момента бизнесът преуспява. Знаеше, че ще продължи в същия дух. Нищо не можеше да попречи. Най-странното беше, че тази индустрия беше създадена от евреи, емигрирали от Европа в Щатите. Някои са били доведени от родителите си в началото на века, когато са били деца. А други са имигрирали в тийнейджърска възраст.

Феликс се сети за Луис Б. Майер, шеф на „Метро Голдуин Майер“, най-могъщият от всички магнати. Пристигнал с родителите си от Русия на тригодишна възраст. Тези еврейски имигранти започнали филмовия бизнес като собственици на киносалони или като разпространители на филми. Въпреки че Майер експлоатирал в Ню Йорк грамадно пазарище за филми, както сам го наричал, бързо осъзнал, че ще бъде много по-доходно, ако сам прави филми, и заминал за Холивуд.

„Животът е странен“ — помисли си Феликс, поглеждайки Джеймс. Преди трийсет години с Констанс отидоха на детско представление и откриха петнайсетгодишно момче на име Джими Уд, син на докер от Ийст Енд. Но на представление на детската театрална школа на мадам Аделия Фостър станаха свидетели на появата на истински гений.

Малкият Джими Уд не само беше надарен с талант, но имаше изключителен външен вид и харизма дори на тази крехка възраст. Под тяхно ръководство и опека и с помощта на трите му сестри той стана Джеймс Брентууд, един от най-големите актьори на английска сцена. Сега беше сър Джеймс, посветен в рицарство от краля, а също и световноизвестна кинозвезда.

Джеймс Брентууд завладя сцената и не се възгордя. В известен смисъл остана какъвто си беше. Неговият глас и красота бяха най-ценните му качества и жените по целия свят го боготворяха.

— Много си мълчалив, Феликс — каза Джеймс, без да откъсва очи от пътя.

— Мислех си за Холивуд. На теб ти хареса тук, нали, Джейми?

— Хареса ми. Моите приятели артисти и актриси бяха прекрасни. Освен това научих много за това как се прави филм. Това е особен занаят; дори за мен е изкуство.

— Значи твърдиш, че тук знаят най-добре… как се прави филм? — попита Феликс.

— Не най-добре, а повече от най-добре. Тук има толкова таланти, студията работят изключително ефикасно, има напрежение, амбиция, ентусиазъм и решителност, каквито не съм виждал. Забележително е.

— Да не забравяме и парите, които спечели тук — отбеляза Феликс. — Тези няколко години бяха наистина добри за твоята банкова сметка.

След няколко минути свърнаха към Бел Еър, където Джеймс и Дулси живееха с трите си деца.

Ани Фаръл, асистентката на Джеймс, ги посрещна във фоайето и Джеймс веднага забеляза, че е объркана и нейната обичайна сдържаност се е пропукала.

— Какво се е случило? — погледна я любопитно той. — Нещо лошо ли?

— Не, не, не е лошо. Неочаквано… бих казала. Всъщност неочакван посетител.

По пламналото лице и грейналите очи Джеймс веднага се досети кой е наминал да го види.

— Хайде, кажи ми кой е гостът, за бога. Още малко и ще се пръснеш от вълнение.

— Господин Гейбъл — отговори тя с благоговение. — Имам предвид Кларк Гейбъл.

— Нима има друг господин Гейбъл? — пошегува се Феликс.

Ани поклати глава.

— Ами има, неговият баща Уил Гейбъл. — Джеймс им се ухили и попита: — И така, Ани, хайде, кажи ми къде го приюти за по-сигурно?

Феликс се разсмя високо. Асистентката му се намръщи.

— На терасата е, разговаря с лейди Дулси. Мами им сервира студен чай.

Джеймс тръгна към терасата.

— Отдавна ли чака?

— Не повече от петнайсет минути — отговори тя. — Каза, че ще се радва да ви почака.