Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (30) (Многото лица на любовта)

Двайсет и шеста глава

Когато Дидри почука на вратата и влезе направо в кабинета на Уилям Лоусън, той стоеше до прозореца, загледан към улицата.

Веднага се обърна и тръгна към нея да я посрещне.

— Върна се, добре дошла.

— Върнах се, където ми е мястото — отговори тя.

За момент той се озадачи какво иска да каже, но после прецени, че има предвид службата.

— Да седнем тук — посочи двете канапета до ниска масичка.

Като се настаниха, шефът й продължи:

— Съжалявам, че не те видях вчера, бях навън по задачи.

Обикновено така се изразяваха, когато ставаше въпрос за чужбина. Думите бяха нещо като код.

— И аз така предположих — отвърна тя.

Той говореше направо, също като Дидри, и веднага минаваше на съществената тема.

— Някаква операция ли се провежда в Берлин, за която трябва да ме уведомиш?

— Нещо подобно, но исках веднага да се срещна с теб по друга причина. Рицаря ме помоли да ти предам едни сведения. Първо тях ли искаш да чуеш или след останалите?

— Новините добри ли са или лоши?

— Според мен са страхотни.

— Тогава да оставим страхотните новини за накрая. Разкажи ми за операцията, Дидри. Вярвам, че щеше да ме информираш.

Думите му прозвучаха като въпрос и той повдигна вежда.

— Нима не те информирам за всичко! — възмути се Дидри и поклати глава. — Доста е объркано, затова ще започна отдалеч, когато все още нищо не беше предприето. Искам да го знаеш.

— Разказвай, както решиш. Знаеш, че безусловно ти вярвам. Твоите доклади винаги са ясни до последната подробност. — Облегна се и кръстоса дългите си крака. — Моля ви, започвайте, лейди Дидри.

Тя се усмихна, както обикновено, когато той се обръщаше към нея с титлата, при това подчертано. За нея наистина нямаше значение как се обръща към нея.

Пое си дъх.

— Всичко започна преди няколко седмици, когато моята снаха Сесили Суон ми каза, че нейната секретарка Грета Чалмърс е много разтревожена заради баща си и неговото семейство, понеже не могат да напуснат Берлин…

— Евреи ли са? — прекъсна я той. — Грета Чалмърс не е еврейско име.

— Евреи са. Нека набързо да обясня. Малко предистория. Покойната майка на Грета е английска еврейка. Живяла е в Лондон, а след женитбата си с професор Щайнбренер — в Берлин. Грета е била изпратена да учи в Англия, когато навършила осем години. След като майка й починала в Лондон, професорът решил да остави Грета при баба й, за да завърши образованието си. Тя завършила, влюбила се в англичанин на име Рой Чалмърс и се оженили. Сега е вдовица и…

— И иска да изведе баща си и семейството му от Германия колкото е възможно по-скоро? Нали?

Дидри кимна и доразказа всичко от безплодните им усилия с Тони до връзката му с княгиня Ирина и запознанството с нея в британското посолство.

— Никой не беше по-изненадан от мен, когато на приема изведнъж видях адмирала да идва право към мен — съобщи Дидри и се подсмихна на шефа си. — Но съм сигурна, че посланикът е споменал, че ме е видял да говоря надълго и широко с Рицаря.

— Спомена ми и аз му отговорих, че не съм изненадан, понеже сте стари приятели, че се познавате от общ приятелски кръг, при това от началото на трийсетте.

— Обзалагам се, че той се е изненадал — разсмя се Дидри.

Уилям неволно се засмя.

— Никой не може да те надхитри. Разбира се, че Невил се е стреснал. Той обикновено се тревожи, когато жените взимат важно участие в световните събития.

— Не мисля, че е наясно с жените. Никога не е бил женен. Както и да е, нека да завърша историята. Говорех с адмирала, когато при нас дойде Сесили. Попита ме дали с Майлс да приемат покана за обяд с професора и сър Антъни Пери. Поколебах се.

— Понеже си се изплашила да не се обърка нещо със заминаването на професора за Англия. Нали не греша?

— Знаех, че Сесили ще си мълчи, но нямах представа дали професорът или сър Антъни няма да забъркат някоя каша.

Уилям кимна.

— Продължавай, Дидри.

— Рицаря каза, че се възхищава от сър Антъни и ще му бъде много приятно да обядва с него. Сесили го покани, но той отказа. Осъзнах, че Рицаря не вижда нищо нередно в обеда. Предложих на Сесили да се посъветва с Дафни, тъй като в петък съм заета. Като останахме сами, Канарис ме попита защо съм се поколебала.

— И му разказа за връзката на Сесили с Грета и за спешната необходимост от визи и документи.

— Точно така. Той се поинтересува защо не съм се обърнала към него. Отговорих, че вече е направил твърде много за мен. Той каза да смятам въпроса за уреден.

— До къде са стигнали работите днес?

— Говорих с Тони тази сутрин. Почти всичко е готово, следващия вторник, най-късно сряда, визите ще бъдат предадени на професора.

— Слава богу. Справила си се отлично, Дидри.

— Благодаря, но всъщност Тони свърши цялата работа.

— Но под твое ръководство.

Тя наклони глава.

— Имаме проблем, Уил.

Лоусън застана малко по-сковано, тъмните му интелигентни очи се спряха върху Дидри.

— Можем ли да го разрешим?

— Длъжни сме. Веднага. Няма време. Семейство Щайнбренер трябва да замине следващата седмица, билетите са купени, местата са запазени. А в Берлин се е появил сериозен проблем.

— Какъв е, Дидри?

— Днес Тони ми съобщи, че госпожа Щайнбренер се изплашила. Буквално се е вцепенила. Не иска да тръгне. Страхува се, че ще ги заловят и ще ги застрелят на място.

Уилям въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Тя положително разбира колко страшна е обстановката в Германия… методичното, масово избиване на евреи.

— Мисля, че знам как да я вразумя. Но се опасявам, че има и друг проблем. Сър Антъни Пери е казал на професора, че може да изведе от Германия семейството му, понеже познава важни хора, политици и може да дръпне конците тук-там.

— Боже мой! — викна Уилям с ирландски акцент. Като помисли малко, попита: — Той знае ли за плана на Тони?

— Не! Не! Никой не знае. Тони е набил в главите и на четиримата, че заминаването им е абсолютна тайна, че никой не бива да заподозре, дори друг член на семейството.

— Значи професорът си е замълчал, когато сър Антъни е подхвърлил своята идея? Защо ли те питам? Разбира се, че не е казал нищо, той е твърде умен, за да споделя, че му е уредено да напусне Германия.

— Точно така. И все пак проверих… сър Антъни.

— Как? — погледна я озадачено Уилям.

— Тази сутрин се обадих на леля Гуендолин. Тя познава съпругата на сър Антъни. Без да й споменавам истинската причина, я помолих да ми каже мнението си за него. Тя се позасмя и го описа като самохвалко и малко перко, който винаги иска да се представи за по-важен, отколкото е. Все обещавал неща, които не можел да изпълни… например да им издейства покана за чай от кралицата. — Дидри се разсмя. — Трябва да призная, че макар да е на деветдесет и осем, умът на леля Гуен е съвсем на място. Зададе ми логичния въпрос защо се интересувам от него. Само й прошепнах, че е свръхсекретно и на никого не бива да казва. Тя естествено се съгласи. Мисли, че съм шпионка.

Уилям не преставаше да се смее, когато каза:

— Сега благодарение на лейди Гуендолин знаем, че „да дръпне конците“ е празно самохвалство от страна на учения мъж.

— Да, точно така. Вече не се тревожа за сър Антъни. Но да се върнем на госпожа Щайнбренер. Обезпокоих се дотам, че говорих със Сесили. Попитах я дали не греша, но си спомням, че тя ми е казвала колко нервна и напрегната е госпожа Щайнбренер. Сесили отговори, че не греша, и се учуди защо се интересувам от мащехата на Грета.

— Сигурен съм, че ти е било трудно да отговориш — промърмори Уилям, вглеждайки се внимателно в събеседничката си.

— Намислих си причината, преди да се обадя — отговори спокойно Дидри, взирайки се в него. — Обясних й, че питам заради нея, заради Сесили. Продължих да говоря, че не се знае как ще реагира Грета, когато научи, че семейството й не може да замине от Берлин, и че трябва да знае какво да прави, за да помогне на Грета.

— Тя повярва ли ти?

— Повярва ми. Много е умна и интуитивна. Сподели, че се пита същото. Предложих да поиска съвет от психиатър как да помогне при травма от такова естество. Сесили прие идеята. Днес изведнъж се досетих, че нестабилните хора се подчиняват на авторитет и че трябва да потърсим помощ за госпожа Щайнбренер, когато пристигне в Лондон. Сесили изтъкна, че с нервни, нестабилни и напрегнати хора общуването може да е много трудно. Майката на Грета ще бъде в чужда страна, където всичко е различно, включително езика.

Уилям слушаше внимателно.

— Сега вече знаеш каква е госпожа Щайнбренер, но това как ще ти помогне да се освободи от страха. Каза, че е вцепенена от страх.

— Логичен въпрос, Уил. Разговорът със Сесили ме наведе на мисълта, че не можем просто да дадем документите и билетите на професора и да ги изпратим на път. Семейството трябва да бъде изведено от Берлин, а госпожа Щайнбренер, ако се наложи, и насила ще тръгне.

Уил видимо се притесни.

— Насила ли? Кой ще го направи? И по този начин няма ли да привлекат внимание?

— Нямам предвид физическо насилие, както си помисли. Ще накарам Тони да информира професора, че ще ги придружи във влака, за да е сигурен, че всичко върви добре. Но ще се обадя в американското посолство на моя приятел от разузнаването Джери Рандъл. Ще го помоля да уреди техният импресарио Александър Дюбе да пътува с тях от Берлин до Париж. — Позамълча, преди да продължи: — Тони, ако иска, ще слезе в Аахен, след като се убеди, че семейство Щайнбренер е минало границата. Александър Дюбе ще се държи учтиво, но авторитетно, Тони също. Професорът ще бъде предупреден да ги подкрепя. Това е, шефе.

Уилям Лоусън я загледа дълго, като си мислеше, че е един от най-умните сътрудници, с които е работил.

— Браво, Дидри. Наистина си се справила блестящо. Обмислила си всяка подробност, за да се измъкне семейство Щайнбренер невредимо. Със сигурност знам, че Рицаря ще подготви безупречни документи, които няма да предизвикат никакво съмнение. Та като споменах храбрия адмирал, нямаше ли да ми предаваш информация и от него?

— Да, Уил. Но си мисля, че след като вече е шест часът, да отидем някъде да изпием по едно питие. Колкото до мен, ще изпия с удоволствие чаша вода.

Уилям се подсмихна.

— Чаша шампанско няма ли да ти дойде по-добре? Каза, че си много жадна. — Стана, отиде до бюрото си, заключи някои чекмеджета и пусна ключовете в джоба си. — Ще се поразходим до „Риц“, пък и свежият въздух ще ни ободри.

— Добре, споразумяхме се — каза Дидри и си помисли да прибави: „Знам, че там е абсолютно сигурно, но още по-сигурно е в бара. Няма подслушвачи“.

* * *

Дидри и Уилям се настаниха удобно в бара на хотел „Риц“ на Пикадили и поръчаха шампанско розе. Дидри започна разговора:

— Искам да знаеш, че вярвам безусловно на Вилхелм Канарис. Вярвам му с цената на живота си. Отношението ти към него същото ли е?

Въпреки че въпросът го изненада, Уилям отговори, без да се поколебае:

— Разбира се, вярвам му. Абсолютно. Той е истински благородник, споделяме едни и същи принципи и държим на честта. Доказал се е пред мен в миналото.

Сервираха шампанското и те чукнаха чаши. След като отпи няколко глътки, Дидри каза тихо:

— Точно преди да си тръгне от приема, нашият приятел ме покани на обяд следващия ден. Срещнахме се в ресторант до неговото управление. Обядвахме заедно с Ханс Остер. След като той си отиде, нашият приятел ми каза какво трябва да ти предам.

Дидри се облегна и отпивайки шампанско, се почувства ободрена след дългата история, която разказа в неговия кабинет.

Уилям също се чувстваше добре. Междувременно забеляза, че тя е дошла на себе си, така да се каже, и прехвърляше наум информацията от Канарис.

Дидри се приближи до Уилям и най-накрая започна да говори тихо, но с идеална дикция, затова той не пропусна нито една нейна дума.

— Първото, което ми каза, беше, че ще остане верен на онова, за което сте се споразумели. Добави, че не бива никога да се съмняваш в неговата честност. Помоли ме да ти предам, че винаги ще ти казва истината, за нищо на света няма да те подведе.

Уилям кимна и също се наведе така близо до Дидри, че главите им почти се допряха.

— Продължавай, моля те.

— Искаше да ти предам четири неща. Първото е, че ако получиш известия от Ватикана, фактически ще бъдат от него, особено ако се отнасят за нашата страна. Второто е подобно. Ако сведенията са от Испания и засягат нашата страна, пак той ще бъде източникът. Третото е, че често ще ти препраща информация чрез мен, а понякога ще използва Тони, за да стигне до мен.

След кратко мълчание Уилям попита:

— Какво е третото нещо, Дидри?

— Че ще направи всичко по силите си Испания да запази неутралитет, за да не нахлуят нацистите в страната. Че иска да запази Гибралтар за нас, както и надмощието в Средиземно море. Последните му думи бяха: „Франко е мой приятел. Нека Уилям да го знае и да не се съмнява в това“.

Уилям я зяпна, смаян от последното твърдение. Как, по дяволите, един немски адмирал ще запази неутралитета на Испания? Точно в този момент нямаше отговор на този въпрос.

След малко Дидри се обади:

— Умълча се. Какво си мислиш?

— Че той ни е предал абсолютно фантастична информация, на която ми е трудно да повярвам. Безценна информация от самия извор. Само не разбирам как може да опази Испания от Хитлер. Как би го осъществил?

Дидри го загледа със свити вежди.

— Той е шеф на Абвера — немското военно разузнаване. Ако това не е огромна власт, не зная кое е.

Уилям кимна.

— Права си. — Изпи последната глътка шампанско и се загледа внимателно в лицето й. Беше красиво. — Имам нужда от още шампанско. А ти?

Дидри се разсмя.

— Именно ти ме предупреди да не пия, когато съм на работа, а после и Тони.

— Тази вечер ще направим изключение, пък и не сме на работа. Между другото ще вечеряш ли с мен?

Безкрайно се изненада, че изрече поканата, и за да скрие смущението си, повика сервитьора.

След като той отиде да изпълни новата поръчка, Уилям се обърна към Дидри и попита:

— Е?

— С удоволствие ще вечерям с теб, Уил.