Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (34) (Многото лица на любовта)

Трийсета глава

Хенсън беше в стихията си, което го правеше щастлив. Седеше на удобния си стол на бюрото в своя кабинет, който се намираше на партера, на няколко крачки от кухнята.

Пред него имаше няколко различни списъка за организиране на събитията през уикенда. Погледна календара. Днес беше събота, 20 август… лятото си отиваше.

От другия месец листата щяха да започнат да пожълтяват и като знаеше отлично какво е времето в Йоркшир, очакваше застудяване през септември.

Хенсън се облегна и се замисли за вчерашния си разговор с графа, който извънредно много го изненада.

Лорд Мобри го попита дали не би се отказал да се пенсионира в края на годината и да остане в Кавендън като главен иконом. Макар и изненадан, Хенсън веднага се съгласи.

— За мен ще бъде удоволствие, Ваша светлост — отговори бързо, изплашен графът да не промени мнението си. След това попита каква е причината за тази молба.

Негова светлост отговори, че войната е неизбежна. Каза, че симпатизира на Уинстън Чърчил, който поддържа линия против политически отстъпки, и че Германия ще завладее Европа, и ще насочи поглед към Британия.

— Всички млади мъже ще бъдат мобилизирани, Хенсън — продължи Негова светлост. — Винаги е било така. Цветът на нашата младеж загива на война, защото само младите могат да се бият. В селата ще останат само жени, както и в Кавендън Хол. Ще имам нужда от вас, Хенсън, всички ще имаме нужда.

Лицето му беше сериозно, гласът — тих. И двамата си спомниха Ги, красивия, харизматичен първи син на графа. Сега отново ли момчетата и мъжете на Кавендън ще отидат на война?

„Лоша работа“ — каза си Хенсън и се замисли за Гордън Лейн, който нямаше да бъде годен за военна служба. Нито Ерик Суон, който заедно със сестра си Лора управляваше лондонската къща на Майлс и Сесили. Ще останат неколцина мъже на служба при Ингам, но по мнение на Хенсън жените бяха също толкова добри, ако не и по-добри понякога.

Подсмихна се на себе си, като си спомни изминалите девет години и как Сесили Суон поведе четирите дъщери на графа на битка за спасяване на Кавендън. Оказа се страхотен водач и роден командир по негово мнение. Четирите сестри бяха толкова трудолюбиви, усърдни и целенасочени като нея. „Мъжете помагаха, но постиженията бяха техни“ — заключи той, загледан в списъците.

Графът беше подбрал вината за вечерята днес и за неделя; графинята беше определила менюто за двете вечери и за двата обеда. Лейди Шарлот обикновено оставяше менюто за следобедния чай на него и на готвачката и той го приемаше като комплимент. Имаше достатъчно усет, за да им се довери.

Шарлот Суон, леля на Сесили Суон, сега графиня Мобри, съпруга на шестия граф. Сесили Суон, съпруга на Майлс Ингам, наследникът на графството, снаха на шестия граф и бъдеща графиня. Техният син Дейвид Суон Ингам, бъдещ наследник, който един ден ще наследи баща си и ще стане осмият граф Мобри. Уолтър Суон, камериер на графа, баща на бъдещата графиня Мобри, тъст на следващия граф и дядо на по-следващия.

Напоследък имаше много Суонови. Хенсън се усмихна. Беше изключително радостен, че получиха признание. Заслужаваха го. Бяха опората на голям род, с който неразривно бяха свързани и оплетени. Верността ги задължава, това беше истината. Времената се промениха. Само преди десетилетие имаше много клюки, когато графът се ожени за Шарлот Суон и Майлс се разведе.

Малкият пътнически часовник на бюрото му показваше шест часа. Хенсън стана и отиде в кухнята с менюто за двата дена.

Сузи Джаксън, която беше готвачка от няколко години, вече пържеше бекона.

Обърна се и усмихнато го попита:

— Добро утро, господин Хенсън, ще хапнеш ли бекон, приятел? Или предпочиташ бекон с яйца? Какво ти се е дояло?

— Моля сандвич с бекон. И чаша от твоя силен чай. Това е най-хубавият начин да започнеш деня.

Докато обръщаше бекона в тигана, готвачката отбеляза:

— Снощи ми се стори, че нейно благородие няма апетит и е много разсеяна.

— Отначало си помислих, че е преуморена — отговори Хенсън и стана да затвори вратата. — Но като че ли нещо я мъчи.

— Надявам се, че не е здравето на Негова светлост.

Хенсън я зяпна и възкликна:

— Той е в отлично здраве! Вчера говорихме надълго и нашироко и той беше много добре. Стана въпрос за политика, за подготовка за войната. — Поклати глава и добави разпалено: — Не, не. Не я тревожи лорд Мобри. Нещо друго е.

— Каквото и да е, лейди Шарлот ще се оправи — отбеляза Сузи. Възхищението й от Шарлот беше очевидно.

— Ще се оправи, слава богу.

* * *

— Веднъж ти показах бележка в стар дневник — каза Шарлот. — Спомняш ли си я, Сесили?

— Разбира се, че я помня. Беше странна, някак тайнствена. Пишеше за връзка между Суон и Ингам и за мъртвородено бебе.

Седяха в павилиона на парка в Кавендън и макар да нямаше жива душа наоколо, Шарлот каза тихо:

— Те много са се обичали. Родило им се е още едно бебе няколко години по-късно. Било е живо.

— Какво? — ахна Сесили и смаяно се вторачи в леля си. — Откъде знаеш?

— Разбрах. По-скоро майката ми каза — промълви Шарлот и хвана ръката на Сесили. — Зная, че навярно ще останеш шокирана, но майката на детето е леля Гуендолин.

Сесили съвсем се обърка, само зяпаше Шарлот и загубила дар слово, се опитваше да смели тази информация. Най-после успя да избъбри:

— Сега ли разбра?

— Не, Сесили. Преди години. Някъде по времето, когато Дулси се омъжи за Джеймс. Леля Гуендолин сподели с мен и ме помоли да обещая, че ще пазя тайната й. И аз спазвах обещанието си до днес.

— Защо ми казваш сега? Нарушаваш обещанието. Какво се е случило? — Сесили я гледаше втренчено. — Нещо се е променило. Знам. Иначе никога не би погазила клетвата, която си дала на Ингам.

— Разбира се, че не бих я нарушила. — Шарлот се облегна и се умълча. Най-накрая каза: — Имаш право, Сесили, много си досетлива. Съвсем случайно се запознах с една жена. Жена, за която съм абсолютно сигурна, че е детето, което лейди Гуендолин е родила преди петдесет години.

— Защо казваш на мен? — попита Сесили.

— Защото не знам какво да правя. Имам нужда да ме посъветваш, Сесили. Не мога да говоря с друг, освен със Суон. — Усмихна се изнурено и добави: — Пък и двете сега сме Ингам.

— Знаеш, че съм ти предана, както и ти на мен. Така че ми разкажи цялата история.

Шарлот й разказа, като започна от подаръка брошка лебед, който получи преди години, и продължи до сутринта на вчерашния ден, когато Маргарет Хоуъл Джонсън й каза, че е била осиновена, и Шарлот се беше убедила в самоличността й. Не пропусна нито един детайл, за да придобие Сесили представа за цялостната картина.

Когато завърши разказа, се наведе и попита:

— Е, да им кажа ли? И на коя по-напред? Или да не разлайвам кучетата, както майка ти би настоявала.

— Не зная — отговори Сесили. — Каква история само и колко странно, че точно ти си я разкрила. Наистина ли прилича на Дидри?

— Да, много прилича на нея, макар че Маргарет не е толкова красива, нито толкова руса, нито толкова шик.

— Никой не е шик като Дидри — отбеляза Сесили и добави: — Нека да разгледаме внимателно възможностите. Ако кажеш на леля Гуендолин, не се съмнявам, че тя ще иска да се срещне с дъщерята, за която е копняла всеки ден през изминалите петдесет години. Но не мислиш ли, че ужасно ще се разстрои, ако Маргарет откаже да я види? — Сесили вдигна вежда, после й дойде наум да попита: — Ами твоите очи? Маргарет не забеляза ли, че твоите имат същия необикновен цвят като нейните?

— Не, доколкото знам. Но имаш право. Не мога нищо да кажа на леля Гуендолин, преди да проверя дали Маргарет иска да се срещне с майка си.

— Има и още нещо — предупреди я Сесили. — Не бива да казваш на Маргарет коя е майка й, преди да разбереш какви са чувствата й. В никакъв случай.

— Отново съм съгласна с теб. Ами ако Маргарет разкаже на другите? Ако каже, че лейди Гуендолин Ингам Бейлдън е нейната неизвестна до този момент рождена майка, която е имала любовна връзка с Марк Суон? Ще избухне страхотен скандал дори днес, в нашето модерно време.

— Негова светлост се отвращава от скандалите, лельо Шарлот. — Сесили се замисли, после изведнъж извика: — Какво ще кажеш за клетвата… „верността ме задължава“… В края на краищата, ако Маргарет е онази, за която я мислиш, тя е Суон. Нейният баща е моят дядо.

— Няма причини тя да полага клетва. Не е възпитана като нас. Нашата вярност към Ингам е наследствена. Тя ни е втора природа.

— Каква е като човек? Знам, че току-що си се запознала с нея, но ти си проницателна. Мисли, лельо Шарлот. Разбрана жена ли е? Ще запази ли честта на една стара дама? Честна ли е, почтена ли е? Има ли добро сърце?

Шарлот поклати глава.

— Не знам, Сеси. Наистина. Стори ми се мила жена, излъчваше благородство, забелязах и маниерите й. Безупречни са.

— Като че ли е свястна, но всъщност не познаваме хората, нали? Дори тези, които обичаме… винаги има нещо, което не виждаме. Всеки има дълбоко в себе си нещо тайно.

— Смайваш ме, Сеси — отговори Шарлот, като я гледаше внимателно. — Защото аз открих това едва преди няколко години, а съм на седемдесет.

— Искаш ли да отидем заедно в Хароугейт за апарата за консервиране? Ще остана цяла седмица в Йоркшир. Ще си съставя мнение за нея. Какво мислиш?

— Олекна ми, Сеси. Благодаря ти. Ще се радвам, ако се запознаеш с Маргарет, преди да кажа на леля Гуен. — Шарлот погледна часовника си. — Да се връщаме, време е за обяд.

* * *

По-късно същия ден Дидри тъкмо влезе през парадния вход, когато забеляза на стълбището Хенсън, загледан в портретите на нейните предшественици.

— Да не се е случило нещо с картините, Хенсън? — попита тя.

— Не, лейди Дидри, всичките са в отлично състояние. Преглеждам рамките. Някои са много стари. Мисля, че трябва да наредя да ги опаковат добре, преди да ги складираме.

Докато говореше, слезе по стълбите при нея.

— Как ще ги складирате, питам просто от любопитство?

— Тед Суон прави дървени опаковки за картините. Но си мисля, че рамките имат нужда от подплънки. Златните пластинки лесно се нащърбват.

— Помислил си за всичко, Хенсън, съгласна съм с теб. Госпожа Майлс ми каза, че си подготвил сутерена, за да можем да живеем там, когато нацистите започнат да ни бомбардират.

— Ще ни нападнат, нали, лейди Дидри?

Хенсън се осланяше на нейното мнение, освен това тя работеше в Министерството на войната.

— Господин Чърчил е убеден и съм склонна да се съглася с него. И Негова светлост е голям поддръжник на Чърчил, както знаеш, Хенсън. Папа мисли, че той трябва да стане министър-председател.

— Добре го казахте, лейди Дидри. На същото мнение съм.

— Между другото, Хенсън, много се радвам, че сте се съгласили да не се пенсионирате в края на годината. Тази сутрин папа ми каза, че ще останете. Това е страхотна новина. Какво щяхме да правим без вас?

Хенсън засия.

— И аз се чувствам по същия начин. Искам да кажа какво щях да правя без това семейство? Почти през целия си живот съм бил в Кавендън… ще бъда безполезен, ще ми липсвате… — Въздъхна дълбоко. — Ще ми липсва работата, ето какво ще стане с мен.

— Искам да ви благодаря, че сте разказали на сина ми много за историята на семейството и на тази къща, Хенсън — усмихна му се Дидри.

— За мен беше удоволствие, лейди Дидри.

Старият човек отново си помисли за поколенията Ингам и се помоли да преживеят времената, които ги очакваха.

— Знаете ли къде е госпожа Майлс? Търсих я навсякъде.

— Мисля, че отиде в кабинета в пристройката до конюшните да свърши някаква работа. Поне така ми каза преди десет минути.

— Ще отида там. Благодаря, Хенсън.

Той й се усмихна и леко се поклони.

* * *

Дидри намери Сесили в кабинета. Снаха й вдигна поглед, когато тя влезе, и й се усмихна мило. Дидри също й се усмихна и каза:

— Бих искала да поговоря с теб, Сеси, съвсем за малко. Освен теб има ли тук някой друг?

— Хари не работи в събота, а Майлс е с децата. — Тя сви вежди. — Много си сериозна, Дидри. Да не се е случило нещо лошо?

Дидри седна срещу Сесили.

— Не, засега нищо лошо не се е случило. Макар че като видях приготовленията на Хенсън заради страха на папа от нахлуване на вражески войски, почувствах как войната ще засегне всички нас. Трябва да ти обясня какво става. Не бива да го повтаряш пред никого, дори пред Майлс.

Сесили кимна озадачено.

— Научих от друг мой познат, че може би има начин да изведат семейство Щайнбренер от Берлин. Предприети са действия. Не зная нищо повече от това. Грета не бива да научава, тъй като винаги има вероятност планът да не успее и тогава тя ще бъде съкрушена. Исках само да те предупредя.

— Благодаря, Дидри. Разбира се, че ще си мълча. Но като знам, че все пак има надежда, се чувствам по-добре. Да си кажа честно, бях много отчаяна. Грета се тревожи и естествено това ми влияе, натъжава ме.

— Да, забелязах снощи на вечеря. Беше много мълчалива. Затова ти казвам за тази внезапна промяна. Да стискаме палци.

— Ще стискаме палци, и каквото се сетим друго — отвърна Сесили. След кратко колебание попита: — Кога се очаква това да се случи?

— Не зная… Ще ти кажа, когато получа информация и ако я получа.