Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (44) (Многото лица на любовта)

Четирийсета глава

Вратата на къщата още не беше заключена. Уилям отвори и влязоха. Тя отиде направо в малката гостна и застана до прозореца. Той се позавъртя до вратата и се облегна на рамката.

Мълчаливо се загледаха.

Уилям най-после каза:

— Имаш ли нещо против да си съблека сакото? Много ми е топло.

— Нямам нищо против, съблечи го.

Той не сваляше очи от нея, докато събличаше сакото и го оставяше на един стол. Тя забеляза мускулите на ръцете му и на гърба, очертаващи се при всяко движение, и по изключение видя какъв беше в действителност. Обикновено се стараеше да не вижда колко безумно привлекателен мъж е, гледаше го като през воал.

Но този следобед очите й бяха широко отворени. Призна пред себе си, че е много красив. Излъчваше мъжественост, която в този момент й се стори като прииждаща към нея вълна. Погледът му беше остър, дори груб, и изведнъж й мина мисълта, че прилича на онзи актьор, по когото Джеймс се превъзнасяше и с когото бяха станали добри приятели в Холивуд. Кларк Гейбъл. Да, на него приличаше Уил. На световноизвестната филмова звезда.

Уил имаше същата гъста черна коса, пригладена назад, изразителни черти и блестящи бели зъби. Беше висок, строен, с широки гърди. И все пак беше грациозен и елегантен. Точно това й направи впечатление още първия ден, когато се запознаха.

Неочаквано той излезе от гостната. Дидри стоеше съвсем неподвижно. Чу, че заключва и спуска резето.

Когато се върна в гостната, беше развързал вратовръзката си и разкопчаваше горните копчета на ризата си. Тя го погледна втренчено и на лицето й за миг пролича изненадата й. Но не каза нищо. Нали спомена, че му е топло? А да се заключи вратата не беше нещо необичайно и за двамата. Беше професионален навик.

Той се подпря на полицата над камината и така напрегнато я загледа, че тя почувства как се изчервява. Покашля се и попита:

— Баща ми за какво искаше да разговаря с теб?

Уилям не отговори. Искаше му се да каже: „За теб. Искаше да говорим за теб“, но не се осмели. Тя малко го плашеше. Не заради това, което беше — дъщеря на граф. Нейната необикновена красота го плашеше или по-скоро смайваше и понякога го караше да се чувства като надут глупак.

Въпреки всичко я желаеше. Винаги я беше желал, от първия миг, когато я видя. А тя беше толкова разкошна с нейната златисторуса коса, красиви черти, тен като праскова и сметана, живи сини очи, че се страхуваше да я докосне, понякога дори да я доближи.

Дрехите й бяха великолепни и тя ги носеше с такава неповторима елегантност, че той изпитваше възхита. Във всяко отношение се различаваше от другите жени, с които беше имал връзка. За него беше съвършената жена.

Наричаше я мислено „госпожица Недосегаема“. И въпреки всичко копнееше да я докосне. С усилие на волята не посягаше към нея. Беше влюбен в нея от онзи първи ден. Копнееше да я притисне в прегръдките си, да бъде негова. Всъщност страстно я желаеше, но и я обичаше дълбоко и искрено заради цялата й женска същност. Изключителна жена, с изключителна външност, стил и грация, и с остър ум. Имаше състрадателно сърце, беше толерантна и грижовна. Ако изобщо отстъпи пред него, никога няма да може да я напусне…

— Защо се умълча изведнъж?

Той се стресна от унеса си.

— Извинявай, замислих се за момент. Баща ти искаше да говорим за военната повинност. Тревожи се, че твоите племенници веднага ще отидат на война, щом се обяви.

— И аз така предположих.

— Имам да ти казвам нещо важно. Трябва да замина.

Тя се смръщи и се взря в него.

— Какво имаш предвид?

— Трябва да изпълня едно поръчение. Свързано е с работата.

Дидри настръхна и тихо попита:

— Къде ще отидеш?

— В Судетската област и Чехословакия. Целта ми е да разбера какво точно става там.

— Не, не, не бива да ходиш там! Няма да те пусна! — извика тя. Думите й се изплъзнаха. — Нещо може да ти се случи. Прекалено опасно е и… — Млъкна изведнъж, осъзнавайки, че разкрива чувствата си. Вкопчи се в облегалката на креслото, до което стоеше, за да се задържи. Чувстваше, че коленете й се подгъват.

Уилям не откъсваше очи от лицето й. Като събра кураж, каза:

— Баща ти искаше и за друго да говорим. Всъщност ме смъмри, че разбивам сърцето ти, понеже си влюбена в мен. А пък аз не съм се отнасял към теб както му е редът. Той…

— Папа каза това! Не биваше да издава пред теб какво съм споделила с него!

Искаше й се да си отхапе езика, че се изпусна. Знаеше, че се изчервява, и се наруга наум. Да се изчервява на четирийсет и пет! Колко нелепо. Обърка се и загуби самообладание.

Уилям направи няколко крачки към нея. Като видя, че тя отстъпва към прозореца, спря. Усмихна се леко и каза:

— Всичко това чух от баща ти и макар че очевидно съм интелигентен, бил съм толкова тъп, че не съм забелязал какво има пред очите ми. Той сподели с мен, че някога и на него му се е случило същото. Искаш ли да разбереш какво още каза?

Дидри успя само да кимне.

— Баща ти спомена Шарлот. Отишъл веднъж у тях, влязъл в дневната и я заварил в горния край на стълбището. Тя се стреснала от неочакваната му поява и се подхлъзнала. Той се втурнал и успял да я грабне на ръце. В този миг разбрал, че е влюбен в нея, при това от години.

Дидри така се изуми, че баща й е споделил толкова интимни неща с Уилям, че изгуби дар слово.

Той се приближи още малко.

— Влюбена ли си в мен, Дидри?

Тя не му отговори.

— Когато баща ти ме попита дали съм влюбен в теб, му отговорих, че съм влюбен. След това се поинтересува какви са намеренията ми, обясних, че зависят от теб. Признах, че имам сериозни намерения, но не зная какви са чувствата ти към мен.

Тя все така мълчеше. Уилям отиде до прозореца, взе ръката й и дръпна пердетата. После я отведе в средата на стаята и веднага пусна ръката й.

Застанаха един срещу друг и лицата им почти се допряха. Тя беше висока, но не колкото него. И двамата мълчаха.

Очите им се срещнаха.

Първи проговори той:

— Кажи го, Дидри. Кажи по изключение истината. Влюбена ли си в мен?

Тя усети, че не й достига въздух, и се разтрепери. Пое дълбоко дъх.

— Да.

— Изречи го. Кажи ми го. Искам да чуя думите от твоите уста.

— Влюбена съм в теб, Уил.

Очите й се напълниха със сълзи и се разтрепери, поддавайки се на силата на чувствата си.

Той най-после направи това, за което копнееше. Взе я в прегръдките си и така силно я притисна към себе си, че почти я задуши. Изрече ясно:

— И аз съм влюбен в теб, Дидри. Влюбен съм, откакто те видях за пръв път.

Дидри се облегна на него, изпълнена с доволство, че най-после е в прегръдките му. Почувства се сигурна.

Той се наведе и я целуна. Тя отвърна на целувката му. Дълго стояха така, преди да се олюлеят към дивана и да паднат върху него. Той галеше лицето й, целуваше веждите й, нашепваше й колко много я обича и че иска да бъде негова завинаги. Продължиха да се целуват все по-пламенно и той каза:

— Мисля, че трябва да си намерим легло.

Качиха се на горния етаж. Тя го заведе в спалнята за гости, запали лампата на нощната масичка и се обърна да го погледне. Свари го неподготвен и видя любовта му към нея в тъмнокафявите му очи, нежното му изражение. Отиде при него и докосна леко лицето му.

— Обичам те много, Уилям Лоусън, и съм щастлива, че имаш сериозни намерения, понеже никога няма да те пусна да си идеш.

Прегърнаха се и останаха така. После той отново я целуна и непохватно се опита да съблече коприненото й сако, като същевременно разкопчаваше ризата си.

Изведнъж се отдръпна.

— Съблечи се.

Гледаше я, докато се събличаше. След това много бързо се избави и от своите дрехи. Легнаха един до друг, без да говорят. После той се подпря на лакът и я погледна.

— Никога не съм вярвал, че това ще се случи.

— Нито пък аз. Но постоянно си мислех и го желаех всяка нощ.

Той се подсмихна някак дръзко.

— Аз също.

Уилям я гледаше с почуда, нежно докосваше тялото й, възхищавайки се на копринено гладката й кожа. Тя имаше дълги, стройни крака, деликатен торс и красиви гърди. Обгърна я, привлече я до себе си, вдъхна аромата й, заслуша се как сърцето й бурно тупти до неговото. Скоро щяха да се слеят, да станат едно, но искаше да се наслади на този миг, когато държеше в прегръдките си жената, за която копнееше от толкова дълго време.

Гласът й беше нисък, когато каза:

— Докосвай ме, Уил. Искам да ме докосваш навсякъде, искам да почувствам ръцете ти по тялото си, да ме опознаеш.

Той започна да я гали и го изпълни радост. Госпожица Недосегаема беше негова. Да я обсипва с ласки. Да я обича. Да я направи своя. Потрепери, когато тя плъзна ръце по корема му и стигна между краката. Остави я да го гали няколко секунди и изведнъж постави ръка върху нейната и я спря. Тя разпалваше възбудата му и бясното желание и тогава усети, че и двамата са готови да се слеят. Този беше мигът.

Той се претърколи върху й, пъхна ръцете си под нея, повдигна я към себе си и незабелязано се плъзна в нея бързо и малко грубо. Тя извика от изненада. Уви дългите си крака около него и той изпадна в екстаз, също като нея. Знаеше, че изпитва върховно удоволствие, понеже го умоляваше да не спира.

Двамата бяха в пълна хармония, с еднакъв ритъм, и тогава Уилям изведнъж почувства като че ли пада в пропаст. Тя изкрещя от удоволствие и започна да повтаря името му отново и отново. Уилям престана да се контролира и й се отдаде, както и тя на него.

Отне му известно време да дойде на себе си. Лежеше върху нея съвсем неподвижно.

— Боже мой, о, боже мой, какво се случи с мен? — най-накрая успя да промърмори, като я прегръщаше силно.

— Прави любов с мен и аз с теб — каза Дидри. — Не беше ли прекрасно?

* * *

Уил я държеше в прегръдките си и двамата се наслаждаваха на интимната близост, която току-що откриха. На Дидри й харесваше допирът на неговата кожа до нейната, силата на тялото му, радостта, че са заедно. Познаваше го добре в много отношения, отдавна беше разбрала някои черти на характера му. Но сега го оцени като мъж и като човек.

Колкото до Уил, той не можеше да повярва, че съвършената жена сега е негова. Принадлежеше му и той й принадлежеше. Дидри си заслужаваше годините очакване. Надяваше се, че и тя чувства същото към него. Най-после наруши мълчанието:

— Ще се омъжиш ли за мен, Дидри?

— Да, от все сърце искам да се омъжа за теб.

Той почувства усмивката й до гърдите си, докато говореше.

— Може ли да се оженим скоро? Искам да си моя жена.

— Да. Възможно най-скоро. Но има една пречка. Бих искала всичките ми сестри да присъстват на нашата сватба. Знам, че Дулси и Джеймс ще се върнат през декември. Тя ми каза, че Джеймс приключва преговорите с „Метро Голдуин Майер“ и ще тръгнат за дома.

— Ето нещо, което ще очакваме с нетърпение в мрачните времена, в които живеем. Коледна сватба.

— Наистина ли трябва да ходиш в Чехословакия?

— Да, но ще пратя Гарет Джоунс. Ще го изтегля за седмица от Париж.

— Можеш да изпратиш Тони — предложи тя малко колебливо.

— Той не е готов. Не е достатъчно опитен. Правилно се досети, че сигурно ще бъде опасно.

— Какво ще правим със служебното си положение?

— Не те разбрах.

Уил изглеждаше озадачен.

— Имам предвид, че сме любовници, а работим заедно. Няма ли да създаде проблеми?

Той избухна в смях.

— Не ставай глупава. Това няма значение. Аз съм висшестоящ. Твой шеф съм, както постоянно ме наричаш. Отговарям само пред един човек — министър-председателя.

И тя се разсмя така безгрижно, както не я беше чувал да се смее от цяла вечност.

— Не вярвам, че Невил Чембърлейн ще се интересува от любовния ти живот — отбеляза тя.

— Точно така. Всъщност и никой друг.

— Как мислиш, дали баща ми ни изпрати в къщата на Ванеса, за да правим любов?

Уилям пак се разсмя.

— Не знам със сигурност. Но ми каза, че трябва да те отведа на изолирано място, за да оправя бъркотията, която сме надробили. Точно така се изрази.

— Знам, че много ме обича, Уил, както обича всичките си деца и внуци. Може би е усетил, че е необходима намеса в тази ситуация.

— Усетил го е. Знаеш, че е така. Не бяхме ли и двамата абсолютни загубеняци?

— Да, и загубихме много време. О, влакът! Не искам да си тръгваш.

— Не си тръгвам. Баща ти ме покани да остана тази нощ. Когато му казах, че нямам чиста риза, той ме успокои, че неговите ще ми станат.

— Боже мили, той наистина те е харесал. Само си представи, Уил. Дойде, видя, победи.

— Доколкото съм победил теб, само това има значение за мен.

— Бях най-лесната ти победа — отвърна бързо тя и го погледна.

— Това не е вярно и ти го знаеш. Както и да е, в живота ми няма много победи.

Тя дълго и внимателно го изгледа, но не каза нищо.

— Миналото е мъртво и безвъзвратно отлетяло. Започваме заедно нов живот. Ти, аз и Робин. Той как ще се почувства? Ще ме приеме ли, Дидри?

— Разбира се, изобщо не се съмнявам. Той има вуйчовците си и баща ми, но знам, че дълбоко в себе си иска да си има баща, мъж, на когото да казва „татко“.

— Ще бъда добър баща на Робин, Дидри, обещавам. И добър съпруг. — Позасмя се похотливо. — И любовник.

Тя му се усмихна и само кимна.

Изражението на Уилям се промени и стана сериозно.

— Идват трудни времена, както добре знаеш. Скоро ще бъдем във война и Хитлер ще се опита да нахлуе в страната ни. Искам да знаеш, Дидри, че съм щастлив и ми олекна. Заедно сме и ще мога да се грижа за теб и за Робин, да ви пазя през тежките години, които ни очакват.