Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (59) (Многото лица на любовта)

Петдесет и втора глава

„Чували с пясък пред входа на «Дорчестър» — помисли си Сесили и погледна чувалите, докато влизаше в хотела, придружена от Хюго. — Виж ти. Все пак сме във война.“

Докато минаваха през грамадното фоайе на хотела, Хюго се изуми:

— Боже мой, колко народ! А пък аз си мислех, че всички лондончани са се изпокрили. Колко съм се лъгал!

Сесили се засмя. Обичаше Хюго, беше страхотен и един от мъжете в семейството, на когото винаги разчиташе, освен на Майлс. Скъпият Майлс. Не искаше да й разреши да дойде в Лондон тази седмица заради разгарящата се война, но омекна, като му каза тайната си. Беше бременна в третия месец и имаше час за преглед при нейния лекар.

— Но, моля те, не казвай още на никого от семейството.

Той обеща да не казва нито дума. Но като си легнаха, я прегърна. Не можеше да скрие вълнението си и си говориха, докато заспят. Отдавна искаха да си имат още едно дете след спонтанния аборт и Сесили знаеше, че се е успокоил, също като нея. Майлс се съгласи тя да дойде в Лондон, понеже Хюго щеше да пътува с нея. Той щеше да се настани в тяхната къща на Саут стрийт и щяха да се върнат заедно в Кавендън за уикенда. Хюго имаше няколко важни делови срещи през тези два дена.

Понякога Сесили се страхуваше, когато беше в Лондон, заради изтребителите, които кръстосваха небето. Но успяваше да овладее страха си. Във всеки случай Майлс щеше да настоява да върши работата си от Кавендън, и то съвсем скоро.

Управителят на салона ги посрещна любезно на входа на ресторанта и ги съпроводи до хубава маса в тих ъгъл. Хюго поръча бутилка „Дом Периньон“.

След като се настаниха удобно, Сесили каза:

— Много се радвам, че Дафни склони леля Гуендолин да организира малък прием за рождения й ден. Няма смисъл да кани сто души, понеже ще стане на сто през октомври.

Той се засмя:

— Имаш право, но не беше никак лесно да я накара да се съгласи. Още си е тигрица добрата стара леля Гуендолин. Типична Ингам, разбира се.

— В края на краищата какво споразумение постигна Дафни? — попита Сесили.

— Двайсетина гости извън семейството и всички ние. Работата е там, че тя едва ли има живи двайсет приятели. Много е стара. Като се замислиш, приятелите й са покойници, и то отдавна. Ние, имам предвид цялото семейство и Суонови, сме нейният живот от много години.

Хюго опита виното.

— Можете да ни налеете — каза на сервитьора и като се обърна пак към Сесили, продължи: — Искаше да ми остави къщата и се изненада, че отказах. След това ме попита имам ли нещо против да я завещае на Дидри вместо на някое от моите деца. Естествено отговорих, че нямам нищо против.

В първия момент Сесили замълча и той я погледна любопитно.

— Да, знам — най-после изрече тя.

— Нима?

Смаян, Хюго я изгледа със свити вежди. Сесили му се захили.

— Всъщност тя ме помоли да стана свидетелка на допълнението към завещанието й, също и Шарлот, и ние се съгласихме. Тя има много топли чувства към Суонови, Хюго, не си ли забелязал?

— Всички го забелязват, при това от векове. Ингамови са сляпо влюбени в Суонови, каквато е мълвата в семейството.

Докосна чашата си до нейната и каза:

— И дано този прекрасен обичай да се запази. — Отпи от шампанското и попита: — Как е Хари?

— Горе-долу е добре, макар че Палома ужасно му липсва. И как да не му липсва? Безумно е влюбен в нея… повечето от нашите мъже в униформа тъгуват за своите любими.

— Но невинаги за съпругите си — подкачи я Хюго и й се ухили. — Само се шегувам, Сеси. Знам, че без моята скъпа Дафни ще се чувствам изгубен.

За кратко се умълчаха, отпивайки шампанско. По едно време той се обади изненадано:

— Като че ли не сме във война. Погледни фантастичните блюда и вина. Да се смае човек.

Сесили тъкмо щеше да отговори, но се отказа.

— Ето, Ема идва. С нея е добрият й приятел Блеки О’Нийл. Много ще ги харесаш. А тя по-специално ми стана много близка приятелка.

Хюго се изправи да посрещне най-красивата жена, която беше виждал. Имаше къса кестенява коса и най-зелените очи на света. Блестящи зелени очи, същите като смарагдовата брошка и смарагдовите обици, които носеше.

* * *

Четиримата си допаднаха и обедът минаваше в много приятна атмосфера. Хюго беше очарован от Ема Харт, която беше не само красива, но и с ум, какъвто рядко се срещаше. Нищо чудно, че Сесили беше така запленена от Ема и с удоволствие работеше с нея. Ема беше нейната героиня.

Но Хюго знаеше, че Сесили постигна успехи много преди да срещне Ема. Едва в края на двайсетте години се запознаха и завързаха делови отношения. Сесили поддържаше бутик в универсалния магазин „Харт“ на Найтсбридж, а Ема беше нейна партньорка за колекцията „Бижутата на Кавендън“.

Най-неочаквано, докато се хранеха, Ема го погледна и каза:

— Моят брат Уинстън загуби единия си крак през Световната война и от двайсет години носи протеза. Ако синът ви Чарли има нужда от помощ, моля ви, обадете ми се. Уинстън с удоволствие ще поговори с него.

— Наистина ли, благодаря ви, госпожо Харт — отговори Хюго. — Предполагам, че Чарли ще има нужда да поговори с някого, като се върне у дома. С човек, който не е от семейството. — Усмихна се. — Той е много горд и независим.

— Разбирам ви — каза Ема. — Протезите, които се правят днес, са несравнимо по-добри от предишните модели. Но синът ви трябва да се научи да я носи правилно, за да се чувства удобно.

Блеки допълни:

— Ако видите Уинстън, ще си помислите, че кракът му се е схванал и леко накуцва, нищо повече.

— Да, вярно е — каза Сесили. — Познавам Уинстън и той ходи много добре.

— Това не му попречи да живее нормално и пълноценно — обясни Ема.

Хюго отново й благодари и после се обърна към Блеки:

— Преди малко споменахте, че „Дорч“, както го наричаме напоследък, е най-сигурният хотел в Лондон? Защо?

Блеки засия срещу Хюго, особено доволен, че ще говори на любимата си тема — сгради и строителство.

— Преди всичко хотелът е относително нов. Построен е през трийсет и първа. Познавам човека, който го построи — сър Малкълм Макалпин. Той ми обясни всичко. При строежа е използван подсилен бетон. Приложих идеите му в някои от моите хотели и други сгради.

— Много интересно, добре е човек да го знае — отбеляза Хюго, като си мислеше за Кавендън Хол, където винаги имаше нужда от ремонти. Беше полезно да познава човек като Блеки О’Нийл. Здрава и безопасна сграда в тези дни беше много ценна.

* * *

— Каква необикновена жена е Ема Харт — каза Хюго на Сесили, докато вървяха по Саут Одли стрийт след обеда. — Но долових у нея някаква тъга.

Тя му хвърли поглед и каза:

— Да, имаш право. Мъжът, когото обичаше, почина преди около година и тя рухна. Но те имат дъщеря — Дейзи, и Ема се съвзе заради нея. Все пак се опасявам, че никога няма да преодолее напълно смъртта на Пол Макгил.

— О, боже мой, разбира се! Спомних си, че четох некролога. Бил е едър магнат, австралиец.

— Да, но живееше тук в Лондон с Ема.

Сирените за въздушно нападение го прекъснаха и той я хвана за ръка.

— Побързай, Сеси. Трябва да се върнем на Саут стрийт.

— Моля те, моля те, Хюго, не мога да тичам. Тук няма да бомбардират. Целта на Луфтвафе са летищата.

Докато говореше, погледна към небето и потрепери. Ясното небе беше потъмняло от стотици немски самолети, които летяха във формация.

И понеже се разсея, се спъна и падна. Докато падаше, се изви леко и се просна на една страна. Лежеше неподвижно. Беше много изплашена. Бебето. Бебето. Ужасът я смрази и тя не помръдваше.

Хюго се наведе над нея разтревожен и извика:

— Сесили, как си? Ще ти помогна да се изправиш.

— Само минутка — остро отвърна тя и след това започна да си поема дълбоко дъх.

Изведнъж отнякъде изникна отговорникът на местната противовъздушна отбрана.

— Мога ли да ви помогна, госпожо Ингам?

Преди да отговори, чу звънливия и красив глас на Алиша, която викаше:

— Боже мой, тате, остави ме да помогна на Сеси. — Племенницата й се наведе към нея и каза: — Само се успокой, не бързай, после ще те изправим на крака.

— Благодаря — прошепна Сесили и се разтрепери неудържимо, когато сирените започнаха да вият повторно. Как мразеше този звук. Беше като погребален звън.

* * *

Ерик и Лора Суон стояха на стълбището пред входа на къщата, очевидно разтревожени за Сесили, когато те се зададоха по улицата. Ерик се втурна към нея, но веднага разбра, че помощта му не е необходима.

Влязоха в къщата и Алиша веднага отведе Сесили да седне на стол във фоайето.

— Така се надявам да не си пострадала — каза Хюго с виновен вид. — Не биваше да те карам да тичаш.

— Няма нищо, Хюго — отговори Сесили остро. — Добре съм. Нямам нищо счупено. „И се надявам да не съм пометнала“ — помисли си. Разгневи се на Хюго, но много отдавна беше научила, че гневът е загуба на време. Само я разстройва и пречи на работата й.

Лора Суон, която още беше икономка в къщата на Саут стрийт, каза, че ще отиде да направи чай. Ерик, икономът, се извини и я последва в кухнята.

Алиша, с характерната си увереност, каза:

— Ще помогна на Сесили да се качи в спалнята си, тате. После ще се видим.

Като влязоха в спалнята, Алиша свали шапчицата си на Червения кръст и помогна на Сесили да се съблече. Докато вървяха по улицата, забеляза, че Сесили слага ръце на корема си, сякаш да го предпази, и попита:

— Бременна си, нали?

— Никой не знае. Затова, моля те, нека да си остане между нас. Надявам се, че бебето не е пострадало.

— Сигурна съм, че не е пострадало. Ти падна на една страна. Между другото изобщо не ти личи. В кой месец си? В третия ли?

— Малко повече. Моля те, Алиша, подай ми нощница. В гардероба има няколко.

След като си легна и се почувства по-спокойна, Сесили каза:

— Благодаря, Алиша. Не мога да опиша какво облекчение изпитах, когато чух гласа ти.

— Добре, че ви срещнах. Тъкмо се прибирах вкъщи. Не ми се мисли какво щяха да направят отговорникът господин Клуис и татко. Мъжете са си мъже, готови са на всичко, но за някои неща са много тъпи.

Сесили се усмихна и протегна ръка към Алиша, която се наведе над леглото и здраво я стисна.

— Не се тревожи за бебето. Всичко е наред, сигурна съм.

И както се оказа, наистина нямаше причина за тревоги.

* * *

Дидри вдигна поглед, когато в кабинета й влезе Уилям. Той затвори вратата и се облегна на нея.

— Операция „Морски лъв“. Кодовото име на германците за нападението на Великобритания.

— Как разбра? — попита тя.

— Току-що разговарях с моя човек в М16. Знаел е преди седмица, но е искал да провери, за да е сигурен. Вече е потвърдено. И премиерът знае. А Мензиз уведомява нас. Ами, да, операция „Морски лъв“. Рицаря е бил прав. Предупреди ни.

— Но нападението започна… Не се ли сражаваме вече за Британия?

— Да, във въздушното пространство, битките са във въздуха. Моят човек е убеден, че операция „Морски лъв“ означава нападение по суша. Според него ще започнат да бомбардират и градовете, не само както досега летища и военни заводи. Каза, че Вермахтът ще прекоси Канала и ще ни победи по суша. Но знам, че бреговата линия навсякъде е подсилена с въоръжение и военни подкрепления. Имаме и апарат, наречен радар. Германците нямат подобно приспособление и, не дай боже, радарите ще ни пазят, понеже засичат всичко, което се движи.

— Знам, че Чърчил посети отново Бийвърбрук, понеже трябва да се произвеждат повече самолети. Също така е предприел мерки за укрепване на бреговата линия. — Дидри се усмихна и прибави: — Спомняш ли си бележката, която получи миналата седмица?

— „Германски ботуш няма да стъпи на английска земя.“ Или нещо подобно. Нали това имаш предвид?

— Да, точно това, получи се от Испания, нали?

— През Испания. От Рицаря — поправи я Уилям и прекоси стаята. Седна на стол срещу бюрото й. — Вярвам му безусловно. Знае как да ни помогне и го прави по собствено желание.

Тъй като тя замълча, Уилям попита:

— Какво има? Виждаш ми се обезпокоена.

— Иска ми се да знам, че някой пази гърба му.

— Мисля, че моят човек го пази. Нека да се изразя по-ясно. М16 пази гърба му.

— Това донякъде ме успокоява.

— Хайде, стига толкова. Да отидем да се поразходим в парка, да подишаме свеж въздух. Денят е толкова хубав. Виж какво е времето напоследък. Идеално е, а целият свят е в хаос или е на прага на пълния хаос.