Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (42) (Многото лица на любовта)

Трийсет и осма глава

Чарлс Ингам изкачи високото пусто поле до огромните монолитни скали, датиращи от ледниковия период, когато целият Йоркшир е бил покрит с глетчери.

Голите чукари бяха любимото му място още от детството и често идваше тук, когато трябваше да избистри и подреди мислите си.

Но днес дойде да търси Дидри. От Хенсън знаеше, че е тръгнала към Хай Скел, както се казваше тази безкрайна пустош, простираща се до Северно море.

За него беше очевидно, че е разтревожена, макар че другите навярно не го забелязваха. Познаваше по-голямата си дъщеря много добре. Беше наследила много от неговите черти и също като него не споделяше тревогите си със семейството или с приятелите си. Носеше сама товара си, както и той.

Когато стигна до платото, я откри седнала на издатината, на която бяха седели през вековете други от фамилията Ингам, отдавна мъртви и изчезнали.

Тя го погледна изненадано, но все пак се усмихна, когато той се запъти към нея. Веднага забеляза, че е плакала.

— Папа! — възкликна тя. — Без позволение се натрапих в твоето лично пространство.

— Не, не си — отговори той и седна. — Често те водех тук, когато беше малка. Може би затова мястото те привлича, когато търсиш някакво решение. Нито една от сестрите ти не идва тук. И Майлс не идва.

Хвана ръката й и я стисна.

— Виждам, че нещо много те измъчва, Дидри, затова не отричай.

Тя кимна.

— Разтревожена съм, но колкото и да е странно, тишината и спокойствието, възможността да помисля, ме успокояват. Толкова бях заета напоследък, че изоставих личните си проблеми.

— Знам за какво става въпрос, понеже приличаш на мен. От години правя същото. Някак е по-лесно да се справя с чужди грижи, отколкото с лични.

— Както постъпваше, когато мама се държеше лошо. Това имаш предвид, нали? — отбеляза Дидри.

— Да. — Погледна я внимателно и се взря в очите й, днес така сини, та чак смайваха. — Само в един случай силна жена като теб може да стане уязвима. Когато е замесен мъж. — Чарлс леко се усмихна, поклати глава и продължи: — Мъже. Жени. Толкова сложно е всичко. И въпреки това сме нужни едни на други. Не можем едни без други. Дори когато си причиняваме толкова болка и мъка.

— Не мога да скрия нищо от теб, папа, веднага схващаш същината на проблема.

— Може ли да поговорим за това? Моля те.

— Да, разбира се — отговори тихо тя. — Открих, че съм влюбена в мъж, с когото ми е забранено да имам връзка. На това отгоре не знам дали споделя моите чувства. Поне никога не се е държал различно от общоприетото.

— Забранено? Да не би да е женен? — Чарлс вдигна вежда озадачено.

— О, не, не, нищо подобно. Бил е женен и бракът му не е бил особено щастлив. Жена му е починала преди петнайсет години. Повече не се е женил.

— Тогава сигурно има връзка?

— Не знам — промълви Дидри.

— В такъв случай защо е забранено? Нещо не разбирам.

Когато тя не отговори, баща й каза:

— Имам странното чувство, че си влюбена в мъж, с когото работиш. Твоят шеф, както го наричаш. Не греша, нали?

— Да — отговори тя едва чуто.

Чарлс се изправи и й подаде ръка.

— Хайде, Дидри, трябва да се връщаме, веднага.

Тя сви вежди, стана и тръгна до баща си.

— Защо трябва да се връщаме? Говориш, сякаш има нещо спешно.

— Не е спешно, но е важно. Уилям Лоусън се обади преди малко. Когато Хенсън му казал, че си излязла на разходка, поискал да говори с мен. Обясни ми, че е у капитан Джолион и пита дали е удобно да намине да те види. Поканих го на обяд. Казах му, че ще изляза и ще те намеря. И ето че те намерих. Хайде, скъпа, побързай. Той вече те чака в библиотеката.

В първия момент Дидри се закова на място и зяпна баща си. Когато той отново тръгна, тя се затича след него, викайки:

— Не мога да си представя защо Уил е тук. Сигурно е заради нещо наистина важно. И защо е ходил при капитан Джолион? Пред мен не е споменавал, че ще идва в Йоркшир този уикенд.

— Всичко това няма значение, Дидри. Сигурен съм, че той ще ти каже. Пристигна с куфар, затова останах с впечатление, че се връща в Лондон.

* * *

Когато влязоха през главния вход, Дидри се запъти към стълбището, но баща й я задържа.

— Не, не, не е необходимо да ходиш в твоята стая. Изглеждаш идеално, Дидри, красива си.

Тя го погледна втренчено.

— Очите ми не са ли зачервени?

— Не, не са, няма за какво да се безпокоиш. И ако господин Лоусън трябва да говори с теб за нещо служебно, предлагам ти да го заведеш в къщата Скелдейл. Ванеса и Ричард няма да идват този уикенд и там ще бъдете най-спокойни.

Дидри погледна баща си за миг, след това каза:

— Мога да те уверя, че Уилям Лоусън е дошъл по работа, папа. Затова е по-добре да говорим на спокойствие. В библиотеката постоянно влизат и излизат.

— Точно така — отговори той, стисна ръката й, запъти се към стълбището и подхвърли през рамо: — Обедът е в един, както обикновено.

Дидри остана за момент в средата на фоайето, загледана след баща си, след това пое дълбоко дъх, отвори вратата на библиотеката и влезе.

Уил стоеше с гръб към камината и се усмихна, като я видя. Веднага забърза към нея и се срещнаха в средата на стаята.

— Каква изненада — каза тя и се зарадва, че гласът й прозвуча уверено, макар че краката й трепереха.

— Извинявай, че се натрапих така, Дидри — каза Уил. Хвана я под ръка и я поведе към камината. — Имах среща с капитан Джолион заради нещо, което после ще ти обясня. След като говорих с него снощи, трябваше непременно да говоря и с теб. Надявам се, че не си ядосана и…

— Не, не, не съм. Само съм много изненадана. Но приятно изненадана. И се радвам, че папа те е поканил на обяд — успя да изрече тя.

— Той е очарователен и веднага ме накара да се почувствам добре дошъл.

— Такъв е, също така е изключително тактичен. Предложи да отидем в къщата на сестра му. Тя не е тук в момента. Предположи, че искаш да говориш с мен насаме.

— Няма проблем, Дидри, наистина…

Тя го прекъсна:

— Необяснимо е, но всички от семейството имат навика да надникват тук за едно или за друго. — Усмихна му се, обяснявайки: — Къщата е съвсем близо, хайде, да вървим.

* * *

— Каза ми, че в Йоркшир винаги вали — каза Уилям. — Но не и днес. Времето е чудесно, почти като пролет.

— През септември времето винаги е хубаво, понякога и през октомври… тогава казваме, че имаме циганско лято.

Уилям кимна, като се оглеждаше, докато вървяха през парка. След малко отбеляза:

— Разбирам защо обичаш да идваш тук. Толкова е спокойно, а паркът е великолепен. Онези дървета ми се струват много стари.

— Стари са, първият граф ги е засадил — обясни Дидри. — Наел е известния специалист по паркове и градини Ланселот Браун да планира и оформи парка.

Усмихна му се неуверено. През изминалите десет минути беше успяла да дойде на себе си след шока да види Уилям Лоусън тук, в Кавендън, и вече можеше да разговаря нормално. Отначало се почувства объркана. Но годините на подготовка и работа в разузнаването я бяха научили бързо да се съвзема и да си налага спокойна фасада.

За да наруши мълчанието, започна светски разговор:

— Леля Ванеса е омъжена за Ричард Бауер. Той е на някаква ръководна длъжност в Скотланд Ярд. Може би се е случвало да се срещнеш с него.

— Името ми е познато и мисля, че е важна личност, с много високо положение, но не го познавам. — Уилям говореше спокойно, въпреки че както винаги нейното присъствие го вълнуваше. Трябваше му малко време, за да свикне с красотата и елегантността й. След малко Дидри каза:

— Ето, пристигнахме.

Поведе го по павирания път през добре оформената градина. Къщата беше разположена встрани от главната алея в парка, пред горичка от високи дървета, които образуваха естествен свежозелен фон за сивата каменна къща.

Дидри отвори вратата и влязоха. До антрето имаше малка гостна и тя го покани там.

— Да седнем тук.

Тя се настани на кресло пред камината и му посочи другото срещу нейното. Уилям се замисли за момент, за да се съсредоточи върху работата, което му беше трудно. Покашля се, овладя чувствата си и най-после каза:

— Минавам направо по същество. Знам, че се чудиш защо съм ходил при капитан Джолион.

— Да, никога не си споменавал, че го познаваш. Не се досещам и защо искаш да се видиш с мен — отговори Дидри и се издаде, че е неспокойна заради появата му в Кавендън. Всички и особено Сесили имаха остър поглед и бяха любопитни за нейния живот.

— Нека да обясня, виждаш ли…

Тя го прекъсна:

— Моля те, кажи ми.

— Исках да чуя мнението на капитан Джолион за Вилхелм Канарис, Дидри. Твоят приятел Рицаря ме озадачава. Не заради сведенията от странни източници, които ни предава, като например Ватикана. Озадачава ме преценката му за бъдещето на Испания.

Млъкна и я погледна изразително. Преди да продължи, тя уточни:

— За предположението му, че Испания ще запази неутралитет ли говориш?

— Да. През изминалата седмица този въпрос ме измъчваше и после изведнъж се сетих, че капитан Джолион е участвал в Световната война и е командвал кораб по време на войната за Фолклендските острови през 1914 година. Също така знам, че Рицаря е герой на Германия в тази война. Бил е обещаващ млад офицер от разузнаването на борда на „Дрезден“, когато корабът с игра на криеница се е измъкнал под носа на Кралския флот.

— Колко интересно, че познаваш капитана, нашия добър съсед — удиви се Дидри.

— Да, наистина. Не сме близки приятели. Срещали сме се в обществото. Но с брат ми Амброуз са приятели. Спомних си, че Едгар Джолион веднъж ни разказа как „Дрезден“ се измъкнал от Кралския флот, и тогава ми хрумна, че може да знае за Канарис повече от мен и теб. Затова дойдох в Йоркшир.

Дидри не каза нищо. Не можеше да се начуди защо Уилям не е споделил с нея. Щеше много лесно да му уреди среща. От друга страна, навярно не е искал да издаде истинското й занимание.

— Телефонирах на капитана в началото на седмицата и той ми определи среща в петък вечер, понеже в неделя заминавал за Портсмут. Щял да поеме командването на нов кораб. Настоя да дойда за вечеря и да остана да спя у тях. Нямах друга възможност.

— Може би се е питал защо се интересуваш от шефа на Абвера. Знае ли, че си в М16?

— Не, не знае, че съм от разузнаването. Сигурен е, че съм в администрацията на Министерството на войната. Прикритието ми е желязно. Мисли, че с теб сме в управата на войскови части по света.

Дидри избухна в смях, клатейки глава. Уилям също се разсмя и продължи:

— Когато го попитах дали познава Канарис, ми каза, че го е срещал случайно един-два пъти, преди Световната война. Но знаеше, че Канарис е бил флотски кадет в Чили и говори испански с чилийски акцент. С времето бил създал сериозни връзки с Испания. С банкери, финансисти.

— Това сведение е много интересно — замислено промърмори Дидри. — Няма да те прекъсвам повече, Уил. Моля те, разкажи до края историята.

— Искам да разбереш как оправдах интереса си към шефа на германското военно разузнаване. — Казах на капитана, че до мен е стигнал слух, че Хитлер не се интересува от Испания, а най-вече от Русия и Великобритания. Намекнах, че информацията е дошла от самия Канарис чрез М16. И тук вече минах по същество… Попитах Джолион дали според него Канарис знае истинските намерения на Хитлер.

Дидри възкликна:

— И той каза „да“, нали?

— Именно. Понеже всички в Германия знаели колко силен е Канарис и че Фюрерът държи изключително на неговото мнение. Капитанът ми каза и нещо друго, че Канарис правел всичко, което пожелае, лети по цяла Европа, среща се с когото си поиска и посещава постоянно някои страни. Добави, че никой в нацистка Германия не знае как да управлява на практика разузнаването. Объркани са. Само Канарис знае и има уменията и опита. Затова получава, каквото пожелае. Всички вярват, че е ненадминат специалист. И той наистина е.

— Капитан Джолион говори ли подробно за връзките на Канарис с Испания?

— Не точно. Все пак се позамисли. Каза, че се носели слухове за близкото приятелство на шефа на германското военно разузнаване с генерал Франко, и че са близки от доста години, направо били много „гъсти“, както той се изрази.

— Ами, ето ти отговора — промълви Дидри и погледна колегата си красноречиво.

Уилям от своя страна я изгледа изпитателно.

— Мислиш ли, че Франко скоро ще дойде на власт?

— Да. Представи си само — да се ползваш с благоразположението и на Франко, и на Хитлер. — Разсмя се от сърце. — Не е ли за възхищение? Браво, Рицарю!

— Наистина е за възхищение. — Той погледна часовника си. — Един без десет е. Да не закъснеем за обеда. После ще приключим този разговор.