Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (71) (Многото лица на любовта)

Шейсет и втора глава

Почти 5000 кораба. Повече от 200 000 войници, моряци и брегова войска. Армада, толкова голяма, каквато не е имало в историята на човечеството. Военна мощ извън въображаемото. И воля за победа, така силна, че трябваше да доведе до постигане на целта.

Тази грамадна армада стоеше на котва до брега на Нормандия. Беше 6 юни 1944. Пет минути след полунощ операция „Овърлорд“ („Повелител“) започна — нападение на окупиралите Франция немски войски от войските на Съюзниците.

Двамата висши командващи бяха американският генерал Дуайт Айзенхауер и британският генерал Брендън Лоу Монтгомъри. Двамата щяха да поведат войските към победа до пълно поражение на Хитлер и Третия райх. Бяха се заклели да помогнат на съюзниците и да спасят цивилизацията от диктатор, който искаше да завладее света.

Срещу армадата беше нормандският бряг, избран за десанта заради удобната брегова линия, благоприятните приливи и отливи и относително по-слабата брегова защита. Брегът беше разделен на пет секции, наречени „Юта“, „Омаха“, „Голд“, „Юнона“ и „Сорд“.

Американците щяха да дебаркират в „Омаха“ и „Юта“, канадците — в „Юнона“, британците — в „Голд“ и „Сорд“. Целта беше да превземат брега, да го задържат и да изтласкат навътре германците.

След масивни бомбардировки няколко хиляди мъже прегазиха водата до брега. Нападението започна в шест и половина сутринта.

* * *

С първите военни части на брега слязоха Томас и Андрю Стентън, синовете на лейди Дафни и Хюго. Те постъпиха в Осма пехотна бригада, щом завършиха военното си обучение.

Бяха типични Ингам — високи, русокоси и синеоки, еднояйчни близнаци. Беше им трудно да са разделени за дълго време, но знаеха, че битката, която започваше, може да ги раздели.

Затова, когато говориха с родителите си преди няколко дни, се шегуваха и се смяха, без ни най-малък намек за живота им като войници. Пуснаха ги в отпуска за трийсет и шест часа, и като отидоха в Лондон, излязоха на вечеря. Споразумяха се, че всеки за себе си ще носи отговорност, понеже ако се търсят, ще се разсейват.

— Ние имаме късмета на Кавендън — отбеляза Томас.

В началото неприятелският огън беше много силен и някои от бронираните транспортни машини бяха унищожени. Но повечето стигнаха до брега и британските войски обезопасиха района.

До вечерта Осма пехотна дивизия се свърза с парашутистите от въздушнодесантната дивизия, която държеше мостовете на река Орн и канала от град Каен до морето.

Много по-късно същата вечер близнаците Стентън се откриха и изпушиха по цигара, преди да се подготвят за следващия ден. От сега нататък така щеше да бъде и те го знаеха.

* * *

Тъй като немците не очакваха нападение, бяха неподготвени. Така че Съюзниците не срещнаха ожесточена съпротива и напредваха бързо. До единайсети юни войските от бреговете „Юта“, „Омаха“, „Голд“, „Юнона“ и „Сорд“ се свързаха с войските на фронта. Бяха изпълнили мисията си и затваряха кръга около Третия райх.

* * *

Всеки в Англия приветства успехите на Съюзниците. Още не бяха победили, но вестниците и радиопредаванията постоянно разпространяваха добри новини.

Дидри празнува със семейството си, но беше силно обезпокоена. Нейната свръзка Етоал беше изчезнала от близо седмица. Дидри беше предупредена от друг човек от френската съпротива, че Етоал вероятно е заловена. Гестапо сега действаше в Южна Франция.

На петнайсети юни Дидри беше в кабинета си и изведнъж изпита странно предчувствие. Нещо се беше случило с Етоал, може би най-лошото. Преди няколко дни беше предложила на Уилям да помолят Смарагд да се намеси, но той отхвърли идеята. Най-накрая й каза неприятната новина. Смарагд беше получил масиран инсулт и беше парализиран.

След малко на вратата почука Тони и влезе. Държеше някакъв лист.

— Дидри, знаеш ли къде е Уилям?

— Има среща с министър-председателя. Предполагам, че ще му предаде информация от човека в М16. Трябва ли ти?

— Не, но мисля, че получих ужасна новина.

— За Етоал ли? — попита Дидри бързо и застана изправена като струна. — Мъртва ли е?

— Не знам, но Смарагд е починал. Съобщението се получи чрез френските партизани. В жилището на Смарагд няма нищо, което да изложи на опасност жена му. Нашите момчета са разчистили.

— Всичко ли?

— Всичко.

— Много добре. Жалко за Смарагд, тъжно ми е за него. Опасявам се, че ще имаме доста тревоги. Тези летящи бомби… те са смъртоносни. Не се знае кога ще ги изстрелят.

Тони кимна.

— Фау 1 е нацисткото отмъщение за десанта. Не могат по друг начин да отвърнат в момента. Повечето от самолетите на Луфтвафе са унищожени в операция „Барбароса“, битката при Сталинград обезкърви армията на Хитлер.

— Така е. Още не се оттеглят, но знаят, че са си намерили майстора с нашите приятели — янките. Мога само да кажа, слава богу, че американците са наши съюзници. Предполагам, че техните летящи бомби, както някои ги наричат, са тайното им оръжие. Немците са си наумили нещо, нали?

— И аз така мисля. Повярвай ми, още нищо не сме видели. Десантът във Франция ще ги накара да се размърдат. Казвам ти, ще ни засипят с бомби. Не са се отказали да ни бият.

— Знам. Войната изобщо не е завършила.

Помисли си за племенниците си Томас и Андрю, които още се биеха със съюзническата армия във Франция. Помоли се за тях.

* * *

Сесили се тревожеше за Майлс. От дълго време изглеждаше много уморен. Пиеха кафе в нейното студио в пасажа „Бърлингтън“ и тя го попита:

— Нещо те тревожи Майлс. Кажи ми какво е, скъпи.

Той въздъхна дълбоко.

— Не можеш да ми помогнеш, затова какъв е смисълът да го обсъждаме?

— О, Майлс, не премълчавай. Понякога, като говориш за проблемите, си помагаш.

— Тревожа се за жените, които сега са доброволки на полето. Като свърши войната, ще се върнат към цивилните си професии и аз няма да имам работна ръка.

— Хари ще се върне, но разбирам какво имаш предвид. Много от нашите млади мъже са избити, повече от Хай Клиф и Мобри, в сравнение с Литъл Скел. Задават се тежки времена, а войната още не е свършила. Говорих с чичо Хауард и той каза, че независимо от успеха на десанта, ще мине доста време преди края. Трябва да победим Италия, както и Германия. Предвижда, че дотогава ще мине година.

Майлс се намръщи.

— Толкова дълго?

— Той каза приблизително година, но той не говори лекомислено.

— Всъщност обикновено е прав.

— Свърших си работата тук. Да се поразходим ли до вкъщи? Такава хубава лятна вечер е.

* * *

Когато Майлс видя пожарната кола, полицаите и доброволческия отряд близо до Саут стрийт, го обхвана предчувствие, че нещо много лошо се е случило. И Сесили се разтревожи. Тя спря и го хвана за ръката.

— Нещо се е случило на Саут стрийт.

— Така изглежда.

Той стисна здраво ръката й и се затичаха. Когато завиха към улицата, на която живееха, видяха тлеещи въглени от пожар, овъглено дърво, отломки и изпочупени стъкла. От парливата миризма на изгоряло и дима се закашляха.

Сесили се олюля и се облегна на него. Майлс успя да каже, давейки се:

— Нашата къща? Къде е нашата къща?

Той изгуби ума и дума. Къщата, която беше оставил тази сутрин в идеално състояние, я нямаше. Представляваше куп развалини.

— Боже мой! — извика и се заоглежда.

Един от полицаите се затича към него и тогава забеляза господин Клуис, доброволеца от техния квартал. Помаха му да дойде.

Овладя се, доколкото можа, и попита:

— Какво се е случило, господин Клуис? Знаете ли?

— Съжалявам, лорд Мобри, но къщата ви беше ударена от летяща бомба.

Сесили се притисна до Майлс. Така неудържимо се разтрепери, че той трябваше да я прегърне, за да не се свлече на земята.

— Дилейси! — промълви през сълзи. — Дилейси беше у дома с Лора и госпожа Уилкинсън…

Повече не можа да изрече и дума. Полицаят обясни:

— Ние дойдохме първи, лорд Мобри, веднага след нас дойде пожарната. В къщата имаше трима души, както току-що отбеляза лейди Мобри. Бяха откарани в Мидълсекс. Там е болницата за спешни случаи за Мейфеър. Ще закараме вас и лейди Мобри, ако желаете. Не виждам никакво такси.

— Благодаря, полицай. Много любезно — отговори Майлс. — Много ще ви бъда признателен.

* * *

Щом пристигнаха в болницата, се обадиха на рецепционистката и тя веднага ги отведе в чакалнята.

— Ще се върна след минута, лорд Мобри — каза жената и изчезна.

Останаха сами и Майлс прегърна Сесили и я притисна до себе си. Тя тихо плачеше, както и той. Къщата беше сравнена със земята. Никой не би оживял след такава експлозия.

Когато лекарят влезе в чакалнята, и двамата застанаха сковано, и се помъчиха да се овладеят. Майлс стана и отиде да се ръкува с него.

— От полицията ми казаха, че сестра ми лейди Дилейси Ингам е била докарана тук преди малко, заедно с Лора Суон и госпожа Уилкинсън. Бяха в нашата къща на Саут стрийт…

Майлс млъкна изведнъж. По изражението на лекаря разбра, че и трите са мъртви.

— Не са оживели, нали? — попита, като едва намери сили да говори. Лицето му беше станало пепеляво.

— Съжалявам, лорд Мобри, много съжалявам.