Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (53) (Многото лица на любовта)

Четирийсет и седма глава

Дълбоко в недрата на земята, в многото тайни тунели под Дувърския замък, кипеше постоянна дейност. Прокопани във варовика на известните Бели скали, тунелите всъщност бяха бункери, в които се подслоняваха офицерите и мъжете, защитаващи Великобритания, пролива при Дувър и Ламанша.

Бяха изградени по поръка на Уинстън Чърчил и в тях беше разположена артилерия, която да обстрелва нацистки кораби, ако навлязат в пролива, или да потопяват подводници. Вицеадмирал Бъртрам Рамзи, флагман в Дувър, ръководеше евакуацията на френски и английски войници от Дюнкерк. Беше 24 май 1940 година.

Един от старшите офицери беше капитан Едгар Джолион. Пристигна тук по молба на вицеадмирал Рамзи, на когото беше добре известна безупречната му репутация и че е запознат в най-големи подробности с особеностите на френския бряг. Джолион познаваше също така Ламанша и Атлантическия океан в този район.

Комодорът пиеше чай и си мислеше какъв късмет има, че е тук в този момент. Пристигна през март 1940, за да служи с Рамзи при отбраната на Канала. С назначението дойде и повишението в чин.

Корабът, който му беше предоставен, през 1938 беше върнат на сух док за ремонт. Нямаше кораб, нямаше и назначение. Трябваше да чака нов кораб и нямаше търпение да получи назначението.

Вместо това му предложиха нова служба под командването на вицеадмирала и най-неочаквано беше повишен в чин комодор — звание, премахнато след 1899 и временно възстановено през войната. След погрома при Дюнкерк вицеадмирал Рамзи беше натоварен с командването на операция „Динамо“. Комодор Джолион, офицер от военноморския флот, обичаше морето, но и тази работа му харесваше. Спасението на войници, повечето на възрастта на сина му, беше благородна мисия.

Синът му Ноуъл беше патриот като него и като всички Джолионови, но избра въздушните битки пред морските. Ноуъл служеше в Кралските военновъздушни сили, пилотираше „Спитфайър“ и бомбардираше напредващата във Франция германска армия. Базата на неговата ескадрила беше в Бигин Хил, съвсем близо до Лондон, и винаги когато имаше отпуск, отиваше при сестрата на Едгар Адриана Белами. Тя се записа доброволка в Червения кръст заедно с дъщеря си Клодия.

Замисли се за Фийби и изведнъж се сети, че е забравил да пише на сестра си да изпрати Фийби и нейните братя и сестри в Бърнсайд. Там щяха да бъдат в по-голяма безопасност, когато нахлуят чужди войски, а те щяха да нахлуят.

Хиляди деца вече бяха евакуирани в провинцията, в села и градове. От племенницата си Палома знаеше, че са започнали да пристигат евакуирани и в трите села — Литъл Скел, Хай Клиф и Мобри. Бяха най-различни, едни веднага се адаптираха, други безумно страдаха от носталгия. Малко село в Йоркшир представляваше огромна промяна в сравнение с големия град.

Прекрасната Палома, която му роди първия внук. Бракът й с Хари Суон много го зарадва, Хари беше солта на земята.

Едгар стана, поразкърши се и реши да пообиколи тунелите. Така поддържаше форма. Излезе от кабинета си и тръгна по дългия коридор към телеграфната секция. Свързаните тунели, които се простираха на хиляди квадратни метри площ, бяха укрепени с метални подпори и мрежи. Цялото пространство беше като малък град със спални помещения, бани, кухни, трапезарии. Никак не беше зле при тези обстоятелства. И работата, която вършеха, беше съдбоносна. Трябваше да спасят колкото е възможно повече хора, войници, които да бранят родината. Едгар се изплаши, когато научи колко малобройна е британската армия, особено военновъздушните сили. Но пък те бяха островна раса; от векове тяхното тайно оръжие беше флотът. „Не чак толкова тайно“ — помисли си той и се подсмихна, като си спомни Хорейшо Нелсън.

Тъкмо щеше да се запъти пак към кабинета си, когато чу, че го викат.

Погледна през рамо и видя един младши лейтенант от телеграфистите, който бързаше към него.

— Тъкмо идвах при вас, комодоре. Това съобщение току-що пристигна.

Едгар кимна и взе бележката от младежа.

— Благодаря, Джъдсън.

Морякът кимна, отдаде чест и си отиде. Едгар се върна в кабинета, седна на бюрото си и прочете краткото съобщение. След това се взря в него, намръщи се и пак го прочете.

— Какво е това, по дяволите? — изрече на глас. Съобщението според него нямаше смисъл.

Изведнъж се досети. Скочи и се спусна към кабинета на вицеадмирала. Почука силно и когато Рамзи се провикна „Влез“, Едгар влезе.

Рамзи го погледна внимателно.

— Какво има, Джолион?

— Ще се изразя така — има нещо странно. Току-що получих съобщение от щаба в Дюнкерк. Генерал Рунстед току-що е заповядал дивизията на генерал Клайст да спре танковете на фронтовата линия. Да не напредва. В никакъв случай. Да остане на място с други думи.

Рамзи остана смаян и викна:

— Но те ни виждат. Страхувах се, че ще продължат напред и ще пленят нашите момчета в онзи чувал, където бяха изтикани от танковете. — Рамзи поклати глава. — Наистина е странно, Джолион. — След кратко мълчание вицеадмиралът добави: — Информацията сигурна ли е?

— Мисля, че е сигурна. Но все пак ще проверя. Ще изпратя съобщение в щаба във Франция.

— Веднага го изпрати. Искам да разбера как изведнъж се сдобихме с информация за плановете на Вермахта.

* * *

След няколко часа Рамзи и Джолион получиха отговор от подполковник лорд Бриджман от стрелковата бригада на Континента, който работеше с лорд Гърт, главнокомандващ Британския експедиционен корпус.

Полученото сведение беше вярно.

Генерал Клайст беше спрял на възвишенията над Фландрия, точно преди Дюнкерк. В края на краищата неговата танкова дивизия потеглила, но не към Дюнкерк, за да избие британските и френските войници, хванати в чувал там. Вместо това се оттеглила.

Каквато и да беше причината за внезапното изтегляне на нацистките танкове, лорд Гърт, Рамзи и Джолион се възползваха от възможността, за да започнат евакуация от Дюнкерк веднага. Комодор Джолион нарече това стечение на обстоятелствата „божия благословия“. За четирийсет и осем часа при спокойно и слънчево време хиляди британски и френски войници бяха натоварени на грамадни британски кораби, хвърлили котва край Дюнкерк.

Джолион беше паднал духом, като знаеше, че почти цялата Британска армия е във Франция. Не бяха останали много войници в Британия, които да я защитават срещу врага. А нападенията на танковите дивизии щяха да започнат отново и немските войски щяха да напредват неумолимо.