Франсис Пол Уилсън
Панацея (94)

3.

След като Мариса слезе на редовния етаж на педиатричното отделение и Стивън се върна, за да застъпи смяната, Лора взе ключовете на аудито му и се отправи към паркинга. Имаше нужда от дълъг горещ душ.

Тя откри позната фигура да я очаква.

— Клотилда?

По-възрастната жена носеше пухкав пуловер и дънки и изглеждаше така, сякаш живее в Уолмарт.

— Дъщеря ти е добре. — Беше становище, не въпрос.

— Да. Благодаря ви.

— Не, благодари за вярата си в Майката.

Започва се, помисли си Лора.

Нещо в изражението й трябва да я е издало, защото Клотилда добави:

— Ти може да не вярваш в Нея, но тя вярва в теб.

— Ще ви кажа истината: не вярвах в иххара дори и когато я изливах между устните й, но нямах алтернатива.

— А сега?

Лора въздъхна.

— Подейства.

— Дала си кредит на доверие в иххара и нищо повече?

— Няма нищо друго освен това. И съм ви дълбоко задължена.

— В дълг си към Майката.

Лора, не навлизай в това…

— Но вие сте тази, която даде на Рик флаконите.

— Да. Три флакона. Един за дъщеря ти, един за вашия спонсор и един за всеки случай, ако някой от другите се повреди. У теб ли е третият?

— Дадох го на едно малко момче.

Последва пауза:

— Беше ли дискретна?

— Дадох най-доброто от себе си.

Клотилда се усмихна.

— Сега вече си сулук.

— Не знам за това, но знам, че не можех да гледам как се бори да си поеме дъх и да не го използвам.

— Имаш душа на лечител. Но трябва да избягваш подобна близост на изцелените. Ще предизвикаш внимание.

— Не мисля, че това ще бъде проблем, тъй като не разполагам с повече иххара.

— Ще ти изпращам доза на всеки няколко месеца.

Отговорността шокира Лора. И фактът, че я шокира, я накара да осъзнае, че е почерпила от онова, което Рик бе нарекъл „панацеяден дух“. Тя беше вярващ. Най-малкото вярващ в иххара. Що се отнася до останалото…

— Вероятно не съм най-добрият избор. Повечето от хората, с които се занимавам, са мъртви.

— Била си научена да се справяш с живите, преди да се посветиш на мъртвите, нали?

— Е, разбира се…

— Тогава може би е време да промениш полето си на изява.

Тя вече се беше замислила над това.

— Защо аз?

— Майката те насочи към Аурун и после към мен. Тя ти се усмихва.

— Да, добре… — какво пък. — Просто не очаквайте да си сложа татуировка. — Защото нямаше начин това да се случи.

— Това е по желание — усмихна се тя. — Очаквай първата пратка идния месец.

И с това се обърна и тръгна.