Франсис Пол Уилсън
Панацея (47)

6.

На шосето извън селото воланът отново стана притежание на Лора. Когато доближиха изхода за летището в Четумал по Маршрут 186, Рик посочи знак, казващ, че „Авенида Инсургентес“ се намира вляво от тях.

— Това изглежда като главна улица. Виж дали няма да намерим магазин за офис консумативи.

— За какво?

— Нуждаем се от транспортир, не помниш ли?

Тъй като никой от тях не беше успял да определи как да проследи азимута в картата на „Гугъл“, двамата щяха да проследят маршрута по стария изпитан начин.

Не само че „Авенида Инсургентес“ наистина се оказа основният път тук, но те не бяха минали и километър от него, когато Лора забеляза познат червено-бял знак.

Не можеше да не се засмее.

— Офис депо. Не мога да повярвам.

Тя остана в джипа — счупеният заден прозорец означаваше, че не могат да го оставят без надзор, докато Рик влезе вътре. Десет минути по-късно излезе с найлонова торбичка, ухилен като малко дете.

— Сдобихме се с транспортир — модел от триста и шестдесет градуса — линеал, карта на света и моливи. Готови сме.

Половин час по-късно те бяха в чакалнята за чартърната служба, която щеше да ги отведе обратно в Кайкун. Рик беше попълнил формуляри за щетите, нанесени върху джипа, обвинявайки за това банда тийнейджъри, опитала се да го изнуди. Докато документите им се оформяха, Рик разпъна картата на света на един стол.

— Ето приблизително къде се намираме — каза той, проверявайки GPS-а и правейки точка с червен молив. — Линиите на изобразените географски дължини отиват към реалния север, така че ако вземем най-близката до нас и нанесем твоите изчисления…

Той постави транспортира на страницата и направи точки на линиите, намиращи се на 72 и 252 градуса. После взе линеала и прокара линия, която свързваше двете точки. Както вече бяха изчислили, на запад-югозапад линията минаваше през Кампече, Гватемала, Чиапас и Тихия океан.

— Продължиш ли на запад — каза Лора, — през океана, ще стигнеш Австралия.

— Да го направим в другата посока.

Той продължи на изток-североизток от селото, а Лора с ужас наблюдаваше как преминава през Куба, Португалия, Испания, Франция, Италия, Хърватска, Унгария, Украйна и цяла Русия.

Рик изсумтя.

— Мислех, че това ще ограничи полето, но предполагам, че не стана така.

Нейното усещане бе същото.

— Иш’Чел каза, че семената обикновено пристигат с пощенско клеймо от различни места в Европа, затова мисля, че това е посоката, която трябва да търсим.

Беше извадила снимката на татуировката на Хаим от чантата си, когато оставиха джипа. Сега я постави върху картата.

— Виждаш ли? Неговата линия сочи в обратната посока.

Рик сложи транспортира върху нея и направи бърз очерк.

— Приблизително сто и дванайсет, сто и тринайсет градуса югоизток.

— Просто за забавление, прокарай линия от Ню Йорк до този ъгъл.

Той го направи. Линията на Хаим пресичаше тази на Иш’Чел в средата на Атлантическия океан.

— Ами, имам тази теория — каза Рик.

— Каква теория?

— Че всички линии се пресичат в точката на… онова, как му беше името…?

— Раната.

— Точно така. Раната. Е, освен ако Раната не е потъналата Атлантида…

— О, не… моля, нека не започваме с това.

— Не започвам нищо, но освен ако Раната не се намира в средата на водното нищо, имаме нужда от нова теория. И защо точно търсим това?

— Може би, защото там можем да открием доза иххара. — Когато Рик я погледна озадачено, тя добави: — Така Иш’Чел нарича панацеята на Щелман.

Лора направи бърз преглед на всичко, което Иш’Чел й каза в ума си, и установи грешката им.

— Може би работим в погрешна посока — каза тя. — Сулуците — така наричат тук Лечителите като Иш’Чел и Хаим — трябва да изрекат молитвата на мястото на раждането им по време на есенното равноденствие. Схващаш ли? Мястото на тяхното раждане. Предполагаме, че Хаим е родом от Уилямсбърг.

Устата на Рик придоби раздразнено изражение.

— Разбира се. GIGO.

— Какво?

— G-I-G-O — стар компютърен акроним на garbage in, garbage out. Всяко изчисление е точно толкова вярно, колкото и въведените данни. Затова първо провери данните, после ги изчисли. — Той погледна към Лора. — Откъде предполагаме родното място?

— От телефонно обаждане.

Той поклати глава.

— Нали си представяш колко Броуди живеят в Уилямсбърг?

— Много, но службата на Катедрата по патология се занимава със семействата. Просто трябва да се обадя в офиса си…

Надяваше се семейството да е попълнило полето за място на раждане в бланката. В противен случай щеше да се обади в дома на Броуди. Но по щастливо стечение на обстоятелствата майка му беше написала Ган Йосеф, Израел. Лора поиска да й изпратят бланката на прикачен имейл файл.

— Израел? — попита Рик, когато му каза. — Еха. Не очаквах. Звучи като кибуц.

— Кибуц… не е ли вид комуна?

— Именно.

— Откъде знаеш, че това е кибуц? Позната ли ти е?

— Никога не съм чувал за нея, но Ган Йосеф се превежда като „Градината на Джоузеф“ — звучи като вегански ресторант, но това е типично име за кибуц.

— Забавно… не ми приличаш на евреин.

— Не съм. Просто поназнайвам малко иврит.

— Наистина ли? Откъде?

— Просто го правя. Да направим приблизителен азимут от линията на Хаим от Израел.

Лора го наблюдаваше как започва да чертае линия, но единственото, за което можеше да мисли в момента, е как тайнственият непознат, с когото пътува, не знае испански, но знае иврит. От странно по-странно.

— Няма да се занимавам с азимут на югоизток. Можеш и така да видиш, че това ще пресече Йордания и Саудитска Арабия към Южна Индия. Не виждам нищо интересно там. Но в другата посока…

Линията, вървяща на 293 градуса северозападно, прерязваше предната част на ботуша на Италия право през Пиренеите, на юг от Тулуза. В мозъка на Лора нещо проблесна, когато видя това. Тя забоде пръста си в южната част на Франция.

— Тук! Това е мястото!

— Какво те кара да си така убедена?

— Иш’Чел каза, че култът, неговите Деца и Майката са тук в продължение на хиляди години. А Щелман каза, че той може да произлиза от старите друиди.

— И?

— Тук е била Галия, храм на езичниците преди Средновековието.

— И ти просто знаеш това?

— Кажи ми откъде знаеш иврит и ще ти кажа откъде знам за езичниците в Галия.

Той поклати глава раздразнително.

— Ще решим следващата спирка на това пътуване въз основа на това, което кажеш сега. Нека не играем игри.

Беше прав, по дяволите.

— Добре, изучавах четири години латински в гимназията. Прекарахме втората година в превеждане на „Галски войни“ на Юлий Цезар. Според него местните племена са езичници и мисля, че споменаваше за едно или две от техните божества.

Господи, тя все още можеше да си спомни първия абзац: „Галия е всичко“. Някои неща никога не се забравяха…

— Цезар ги е нарекъл „езичници“, а? — Рик се засмя и поклати глава. — Присмял се хърбел на щърбел. Започвам да го харесвам. — Той вдигна очи към нея. — Следваща спирка Тел Авив?

Гърлото й се стегна. Беше се настроила вътрешно за връщане в Ню Йорк и среща с Мариса. Но с Щелман се бяха договорили за две седмици. Оставаха още дванадесет дни до дома…

— Защо Израел? — каза тя. — Защо не отидем направо в… Галия?

— Защото Галия, както сама се изрази, е голяма.

— Но ние имаме линия…

— Израел не е голям — с размерите на Ню Джърси е — но се простира на двеста и петдесет мили от север на юг. Ако се движим по зададения азимут от двата края на страната — той проследи пътя напред и назад по картата, — маршрутът може да ни преведе на север от Пиренеите и да ни отведе във Франция или на юг от тях в Испания. Две различни държави. Трябва да намерим Ган Йозеф и да установим точната GPS локация, след което да преизчислим двата азимута точно толкова, колкото и позициите. — Той повдигна вежди. — Така че, повтарям следваща спирка — Тел Авив?

Тя въздъхна.

— Предполагам, че да.

„Уилямсбърг, идваме“ се превърна в „Обетована земя, идваме“.