Франсис Пол Уилсън
Панацея (89)

7.

— Е — каза той, наливайки от „Бургундското“ в две от чашите на хотела, — щом няма да вдигнем тост за панацеята, ще пием ли поне за „интелектите: огромни, самоуверени и несимпатични“?

Тя вдигна чашата, която бе налял за нея.

— Защо не за тъмния човек? Най-малкото — него си го виждал.

Цялата топлина, която струеше от очите му по време на вечерята, изчезна, сякаш никога не е била там.

— Не се шегувай с това. Никога не се шегувай с това.

Студената му ярост я удари като гръм.

— Съжалявам. Аз бях просто…

Той понечи да се изправи.

— По-добре да тръгвам.

— Не. Моля те. — Тя го бутна назад, не вярвайки, че го прави. — Просто се опитвах да те накарам да ми разкажеш за себе си.

— За човека преди Рик Хейдън, който вече не съществува. Няма нищо за разказване.

— А какво ще кажеш за култа?

— Не! Те бяха… Искам да кажа животни, но това не е справедливо спрямо животните. По-скоро са чудовища в човешки облик. И по-добре да си останат в миналото. — Той отново се надигна.

— О — каза тя, правейки последен отчаян опит. — Това е много лошо. Защото мисля, че мога да обясня тази пълна чернилка, която си видял.

— Не започвай отново с идеята за тъмната материя.

— Не. Това е свързано с начина, по който виждаме.

Той се облегна назад.

— Слушам.

Тя събра мислите си и се върна назад, в часовете по медицина. Надяваше се, че си спомня добре.

— Светлината е част от електромагнитния спектър. Възприемаме по-малко от един процент от дължините на вълните — т.нар. „цветове“. Цветът, който виждаме, е дължината на вълната, която обектът отразява. Лимонът е жълт, защото повърхността му отразява жълтата дължина на вълната. Черното е черно, защото не отразява нищо от видимия спектър. Това, което си видял, е било липса на цвят.

— Но това беше отвъд черното.

— Добре. Представи си повърхност, която абсорбира не само всичко видимо, но и всичко невидимо: ултравиолетови, инфрачервени, рентгенови и гама-лъчи. Която не отразява абсолютно нищо. Това как ти се струва?

Очите на Рик бяха загубили фокус. Той сякаш гледаше в миналото.

— Като дупка в реалността.

Гърдите на Лора се стегнаха. Да, тя не беше помислила за това от тази гледна точка, но си представи, че би изглеждало точно по този начин.

— Смяташ ли, че това, което си видял, може да е било един от тези „враждебни интелекти“?

Той поклати глава.

— Съмнявам се. Може би просто трик на светлината.

Тя не искаше отново да споменава тъмния човек, затова каза:

— Така ли смяташе и въпросният култ за него? Дупка в реалността?

— От култа намериха една стара книга от началото на деветнадесети век, написана от някакъв луд немец. Съдържаше описания на практиките на тъмните религии по цял свят — всички континенти и редица изолирани острови. Позволиха ми да погледна едно от техните копия. Прелистих няколко страници — той потръпна — и това беше. Не можех да отида по-нататък.

— Дай пример.

Той махна с ръка.

— Не искаш да знаеш. Както вече сама каза, има някои неща, които не можеш да видиш. Е, има и някои неща, които не можеш да прочетеш.

— Но си останал с тях?

— Беше последното нещо, което исках, но имах чувството, че трябва. Разполагаха с взривни вещества и горива. Мразеха всичко, Лора. Те имаха тази луда идея, че ако успеят да възкресят този тъмен човек, той ще може да бъде тяхното оръжие за масово унищожение. Бях окей с този вид гонене на вятъра. Докато преследваха фантоми, те не правеха бомби.

— Значи тази зла книга всъщност е била в услуга.

— Чакай — каза той. — По това време агенцията реши да ме отзове. Когато групировката се отклони от уахабизма, Лангли сметна, че тя вече не представлява опасност за САЩ, но нека ти кажа: тя беше заплаха за всички. Прибрах се, за да кажа, че искам да продължа да наблюдавам, но никой не ме чу. От агенцията ме отстраниха.

— И какво направи ти?

— Върнах се на своя глава… и видях какво бяха сторили, докато ме нямаше.

— Какво?

— Деца… бяха намерили нещо в онази проклета книга и правеха неща на малки деца.

Искаше ли да чуе това? Не мислеше така. Но трябваше да попита.

— Какви неща?

— Нараняваха ги, осакатяваха ги по ужасни начини… Според тях това беше начинът, чрез който да привлекат тъмния човек. Държаха децата в една плевня зад фермата. Отидох там — той прочисти гърлото си, — полудях и започнах да блъскам по стените. Някои от горивата, които се съхраняваха там, се подпалиха. Аз успях да се измъкна. Те не го направиха.

— Пожарът, за който Файв споменаваше в съобщението?

Разсеяно кимване.

— И тогава плевнята с децата стана едно огромно огнено кълбо. Беше там, а в следващия момент се превърна в ад.

— О, не!

— По-късно екипът от немската противопожарна служба съобщи, че хамбарът е бил допълнително манипулиран, за да избухне, а тригерът е бил в основната къща.

— Но защо?

— Само предполагам, но според мен от екипа са решили, че ако някога бъдат атакувани, няма как да позволят някой да види какво са направили с тези деца. Ето защо са имали дистанционно, с което да хвърлят всичко във въздуха. Ударите ми по стените трябва да са задействали детонаторите. Именно тогава видях нещото, тази дупка в реалността.

Лора се опита да визуализира сцената… и не успя. Тя вдигна очи и видя как Рик бърше с ръкави почервенелите си очи.

— Петнайсет деца… аз ги убих.

— Но не си ти този, който е поставил детонаторите, а тези чудовища.

— Ако просто бях отстъпил и позвънил на ченгетата…

— Но децата пак щяха да са мъртви, нали? Пристигането на ченгетата щеше да предизвика използването на детонатора, не е ли така?

— Предполагам.

— Разказвал ли си някога това на някого?

— Не. Ти си първата. Съжалявам, че ти го стоварих. — Той отново избърса очи с ръкава си, изправяйки се. — Пиенето вече не ми понася. Липса на практика, предполагам.

— Искаш да кажеш, че си носил този товар в себе си оттогава?

Това обясняваше толкова много за него, особено реакцията му към измъчваното момиче в селото на маите.

Той сви рамене и погледна с неудобство.

— Не съм се замислял. Аз просто… Трябва да вървя.

Лора се изправи и се олюля. Нейните практики с алкохола бяха много по-малко от тези на Рик.

— Не, почакай. Не можеш да си тръгнеш така. — От само себе си ръцете й се обвиха около него и тя се притисна. Това е човек, който се нуждаеше от прегръдка. — Опитал си се да постъпиш правилно и се е получило ужасно погрешно. Трябва да го пуснеш от себе си.

Ръцете му минаха по гърба й, но леко. Кога за последен път я беше прегръщал мъж? Твърде отдавна…

— Мислех, че съм. Бях убеден, че тъмната форма, която видях, е просто халюцинация, но след това се появи тази панацея и я върна обратно.

Тя вдигна глава, за да го погледне.

— Тогава се появи „прекалено съвършената“ ми личност и всичко стана „твърде подредено“.

Той се усмихна.

— Радвам се, че го направи. И се радвам, че бях до теб. Но осъзнах, че не си „прекалено съвършена“. Ти си просто съвършена.

По някакъв начин устните им се сляха, толкова нежно, колкото и кратко.

— Вероятно сега е по-добре да си вървя.

Това „вероятно“ я порази. Да, вероятно беше прав, но искаше да го вкуси отново. Така че вместо да се отдръпне, тя се наведе към него и отново се целунаха. Този път беше по-настойчива. Лора почувства изплъзнал се стон. Внезапно чукане по вратата го пресекна.

— Лора! Лора! — Гласът на Клотилда.

— Какво…?

— Лора, отвори! Спешно е!

Тя се откъсна от Рик и отвори рязко вратата. Клотилда стоеше развълнувана отпред, притиснала ръце към гърдите си.

— Какво има?

— Дъщеря ти — тя е в болница. Състоянието й е лошо!

— Какво?! За какво говориш?

— Моите хора там са научили, че е била хоспитализирана преди три дни.

Три дни? Нямаше начин. Първоначалният шок и страх започнаха да избледняват.

— Не, това не може да бъде. Ако фамилията й е Фанинг, значи сте се объркали. Нейното име е Гейнс. Бях в контакт с тях всеки ден. Тя е добре.

Очите на Клотилда се присвиха.

— Говорила ли си с нея?

— Не, телефонът ми не… О, мили боже!

— Файв? — попита Рик.

— Така мислим — отвърна Клотилда и кимна.

Лора направи крачка напред и погледна от единия към другия.

— Чакайте… Какво?

Клотилда вдигна смартфон.

— Брат Файв. Оставихте телефоните при мен. Намерих съобщения от него, които нареждат на някого какви текстове да изпращат до теб от съпруга ти и обратно. — Тя погледна Рик. — Намерих дори доста очарователен текст, отнасящ се до твоя спътник.

Ужасът започна да се процежда.

— Но защо?

— За да останеш по следите на иххара.

— Кучият му син! — каза Рик. — Надявам се, че сега се отървахте от всякаква вина за смъртта му.

В момента Файв беше последният, за когото я бе грижа.

— Мариса… Колко е зле? — попита Лора.

— Много. Има инфекция. Нещо, наречено…

— Моля те, не казвай цитомегаловирус.

Клотилда кимна.

— Това чухме и ние. Тя е на място, наречено „Стоуни Брук“.

Лора знаеше какво означава това. Но въпреки че беше в добри ръце…

— Ще я загубя. — Тя се огледа за чантата си, грабна я и почти връхлетя върху Клотилда. — Трябва да се прибера. Веднага!

Клотилда отстъпи встрани и я остави да мине. Лора забеляза Рик зад себе си:

— Не е нужно…

— Да, напротив! — отвърна той.

— Аз напускам — каза тя.

— Аз не. Но не там е смисълът. Ще се нуждаеш от мен.

— Ще се оправя.

— Довери ми се. Имаш нужда от мен.

В момента всичко, от което се нуждаеше, беше да стигне до Мариса.