Франсис Пол Уилсън
Панацея (85)

3.

Втори лейтенант Джейсън Лауъри от Американските военновъздушни сили кръжеше със стария си „Хюи“ край брега на този странен малък остров точно както му беше наредено. Това беше най-необикновената мисия, която някога беше изпълнявал. Тримата му пътници се бяха представили само с малките си имена. И със сигурност не бяха военни. Шпиони са — ако не е така, аз съм Хилъри Клинтън.

Също така беше сигурен, че никога няма да разбере как така са успели да вкарат две ракети „Хелфайър“ на птицата му, която обикновено бе използвана за спасителни мисии и нищо повече. Но те бяха там, в ракетните отвори на десния борд, точно под плъзгащите се врати на кабината. Тежаха само стотина килограма, така че не оказваха никакво въздействие върху работата на хеликоптера, но той не се чувстваше удобно, превозвайки такова количество взривен материал. Какво планираха тези призраци да правят с тях?

Беше позиционирал птицата си в южния край на острова, с поглед на изток по посока на вятъра. Нямаше представа какво се случваше долу, под цялата тази развяваща се тъкан. Те биха могли да играят и на „надува се балонът“, знае ли човек…

Мъглата изтъняваше. Би могъл да се издигне над нея в обедното слънце, но предпочиташе да поддържа пряка видимост към острова. Пресметна, че остава по-малко от час, докато слънцето огрее всичко. И точно когато мисълта премина през ума му, „Хюи“ потръпна и се разтресе, и двете ракети се възпламениха с рев едновременно. Той наблюдаваше, шокиран, как се втурват в състезание на изток за около четиридесет и пет метра, след което се извъртат на сто и осемдесет градуса, насочвайки се директно към центъра на острова. Какво, по дяволите, беше това?!

Не искаше да бъде лош пророк, но знаеше, че ако пътниците му са някъде из този остров, той щеше да се отправи към Милдънхол сам.