Франсис Пол Уилсън
Панацея (10)

9.

Стигнал Парк Слоуп, Нелсън все още усещаше остатъци от неудовлетворение от посещението си при чичо Джим. Той паркира на мястото си под наем в подземния паркинг на 12-та улица и се запъти към Седмо авеню, когато добре облечена жена, раздаваща флаери, го спря:

— Моля, направете дарение за НЦПЛ.

— Какво е това? — попита той.

— Национален център за правата на лесбийките.

Нелсън не можа да спре гримасата си. Кварталът се бе превърнал в сапфически цирк през последното десетилетие…

— Лесбийките. Колко старомодно.

— Ние обслужваме цялата транссексуална общност.

Знаеше, че трябва да сдържи езика зад зъбите си и да продължи, но мълчанието беше неизречено съгласие. Чувстваше се принуден да отговори.

— Даже още по-лошо. Защо, за бога, да искам да спомогна насърчаването на лесбийки и содомити?

Тя поклати глава.

— Можеше просто да кажеш „не“. Не беше нужно да си толкова жлъчен.

— Всъщност съм. Това е, което мисля. Хората обичат да казват „свобода на словото“. Е, аз се изразявам свободно.

Остави я със зяпнала уста.

Няколко пресечки по-надолу той влезе в апартамент на втория етаж на каменна къща на 7-а улица, която все още принадлежеше на чичо Джим. Беше я купил по времето, когато Парк Слоуп все още не бе толкова модерен. Нелсън израсна тук и през това време цената на имота се бе покачила главоломно.

Свалил сакото си, Нелсън отиде до хладилника и си наля чаша охладено бяло вино. Позволяваше си две слабости — хубави костюми и ежедневна доза вино. Не пиеше твърд алкохол, но дори и Исус е одобрявал виното — употребявал го е по време на земния си път — защо и Нелсън да не го прави от време на време? Предпочиташе „Карло Роси Рейн“. Беше опитвал и по-скъпи сортове и смеси, но откри, че предпочита евтините неща.

При дрехите обаче нещата не стояха така. Костюмите бяха екстравагантност, признаваше си го, но те бяха част от ролята, която трябваше да играе в ЦРУ. Останалата част от живота му беше по спартански, също както на чичо Джим.

Отпивайки от плодовата смес, той огледа празния си апартамент и почувства необходимостта от някого, с когото да сподели успеха на нощта. Но като фрагмент от мелодия от преминаващ автомобил по улицата усещането изчезна.

Без жена в живота ти — гласеше обетът му за целомъдрие. Не мислеше, че е създаден за връзка. Познаваше много жени, разбира се. Влизаше в контакт с тях ежедневно. Но те не го изкушаваха и той беше сигурен, че повечето от тях ще го намерят за скучен. Не можеше да спори с това. По настоящите стандарти той беше скучен. Нямаше живот извън агенцията и Братството и честно казано, не искаше такъв. Поддържаше скучен външен вид, който опровергаваше стоманата, криеща се в него. Харесваше организирания начин на живот, което също се смяташе за скучно…

Имаше вкус към изкуството обаче. Знаеше, че повечето биха го нарекли монотонност, но това бе единствено поради факта, че обикновеният човек не разбираше същността му. Монотонен? Едва ли. Стените на апартамента му бяха украсени с творби на Томас Коул, Дорѐ, Масачио, имаше две на Шагал и дори една от анонимен творец. Някой с по-повърхностен поглед към нещата би взел това за монотонност, тъй като — вярно е — цялата експозиция изобразяваше изгонването на Адам и Ева от Едемската градина. Но приликата стигаше до там. Всички картини бяха различни. Дори и двете на Шагал нямаха нищо общо помежду си — бяха толкова различни, че биха могли да бъдат сметнати за рисувани от различни художници.

Нелсън никога не се уморяваше от картините си. Всяко платно описваше най-важния момент в човешката история, повратната точка, когато всичко се променя и съдбата на човечеството е запечатана за вечността. Повечето християнски учени твърдят, че Разпятието и Възкресението на Исус са по-важни. Но тогава Старият завет не е бил толкова разпространен. Нелсън имаше по-широк поглед над нещата. Панорамите на Писанието, Разпятието и Възкресението изобщо не биха били необходими, ако Ева не се бе поддала на изкушението на змията, предизвиквайки прогонването на човечеството от Градината в света на греха и смъртта.

И въпреки че страданието на Исус е откупило опрощение на греховете на човечеството, то това не е променило Божия план за него: човекът трябва да познава болката, скръбта, страданието и смъртта. Глава 3 от Битието съдържа всичко, което трябва да се знае по темата:

Проклета да бъде земята поради тебе! Със скръб ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си. Тръни и бодли ще ти ражда и ти ще ядеш полската трева. С пот на лицето си ще ядеш хляб, докато се върнеш в земята, защото от нея си взет. Понеже си пръст и в пръстта ще се върнеш.

Такава била съдбата на човека, докато Второто пришествие не оповести края на дните, края на всички страдания.

Но Лечителите… Лечителите и тяхната отвара се опитваха да нарушат това. Трябва ти един поглед към техните татуировки и ще осъзнаеш, че са служители на злото. Кой би се усъмнил? Самата змия заема централна позиция, увивайки се около Дървото на живота, чакайки Ева, докато звездата на човечеството започва своето ужасно падение от благодатта.

Чичо Джим беше разбрал — и Нелсън наистина го вярваше — че проследяването на панацеята също е част от Божия план. Само че Нелсън се нуждаеше както от божествена, така и от човешка помощ. Заместник-директор Пикънс беше ключът към нея. А пък той, от своя страна, разполагаше със средствата, чрез които да го въведе в действие.