Франсис Пол Уилсън
Панацея (7)

6.

— Мъртъв ли е? — попита Нелсън Файв, втренчен в тялото на Хаим Броуди, паднало с лице на пода.

Вътрешността на сглобяемата къща беше почти копие на предната стая на Ханрахан: почти никакви мебели и същата редица от дълги дървени тарелки, пълни със странни малки растения под изкуствена слънчева светлина.

Беше се втурнал към Норт Форк, борейки се с трафика, след което последва GPS координатите до второстепенния път, а оттам до чакълената пътека, водеща към мобилната къща на края на това, което щеше да бъде картофено поле, когато сезонът започне. И всичко заради един мъртвец. Прибавяйки това към безкрайното му главоболие, търпението му почти бе достигнало границата си.

Нелсън не знаеше кого иска да срита повече — Брадшър или Броди.

Брат Брадшър, носещ същия костюм, който бе носил и по време на записа, кимна:

— Просто се… строполи. Не мисля, че минаха и десет минути, когато каза „Сбогом“ и спря да диша. Точно като Ханрахан.

Файв се обърна към Брадшър.

— Какво му каза, за да го подплашиш?

— Нищо. Кълна се. Дори нямах време да настроя камерата. Но е знаел, че ще дойдем.

— Каза ли ти го? Как?

— Не. — Брадшър посочи към една от тавите с растения. — Виж.

Нелсън пристъпи и се загледа шокиран. С черен маркер някой бе написал номер върху необработеното дърво.

536

— Но откъде е разбрал?

Брадшър сви рамене.

— Може би е видял какво се случи с къщата на Ханрахан и е предположил.

Чичо Джим бе проучил тези Лечители. Беше казал, че те са като старите комунистически клетки — независимо функциониращи звена с минимални знания един за друг, свързани чрез трети лица. Може би това се е променило…

— Може би. Но все още не разбирам защо е починал толкова бързо. Сигурен ли си, че не…

Брадшър вдигна чифт стъклени епруветки.

— Може би защото се сдобих с тях.

Нелсън почувства как коленете му се подкосяват.

— Намерил си няколко?

— Надникнах, преди да вляза, и го видях с ръка зад хладилника. Така че това беше първото място, където огледах.

Най-накрая… Най-накрая!

Развълнуван, той протегна трепереща ръка към епруветките. Всяка от тях бе пълна почти до половината с мътна течност. Има я… той на практика разполагаше с панацеята…

— Какво ще правим с тях?

— Ще ги използвам, за да докажа на високо ниво, че не сме луди. А след като убедим този, когото трябва, че панацеята е реална, ще разполагаме с всички ресурси, от които се нуждаем, за да я проследим до източника й.

Брадшър обхвана помещението с един жест:

— Ами всичко това?

— Същото като при Ханрахан.

С отсечено кимване Брадшър побърза да излезе.

Нелсън се отправи към вкочанения труп на Броди. Наблюдението на телефоните и текстовете от страна на НСА бе установило редица попадения на „чудодейно изцеление“ от страна на физико-терапевтичния център „Морис“. Хаим Броуди, наричан Чет, беше лесен за проследяване. Случаите бяха успели да свържат леченията с панацеята и тавите с растения, но Нелсън трябваше да открие и крайното парче от пъзела.

Той извади джобно ножче от джоба си и коленичи до трупа. Подхващайки ръба на блузата с дълги ръкави на Броди с острието, разряза тъканта, след което я разтвори.

Добре… Още една странна татуировка… И поредно потвърждение.

Брадшър се върна с червена метална кутия.

— Знаеш протокола — каза Нелсън.

Изпаренията изпълниха ноздрите му, когато Брадшър започна да излива ускорителя върху растенията, което засили интензивността на главоболието му от четвърта на шеста степен, и той се запъти към вратата. Навън в полумрака седна зад волана на автомобила си и зарови в джоба на сакото си — същото, което носеше и при срещата с Пикънс — за флакона „Адвил“, който напоследък носеше навсякъде.

Както и снощи — или по-скоро рано тази сутрин — от растенията нямаше да остане и следа, а самият Лечител щеше да бъде труден за разпознаване поне за малко. Не е задължително, но щеше да отнеме някакъв период от време, за да се определи, че той не принадлежи към никоя позната банда и не е бил свързан с трафик на наркотици. И докато местните селяндури чешеха главите си, Нелсън щеше да бъде напът да обвърже панацеята с нейните създатели веднъж завинаги.

По-малко от минута по-късно мобилната къща избухна и пламъци.

Нелсън проследи силуета на брат Брадшър, който бързаше през двора. Щяха да фалшифицират тази част за пред Пикънс. Нямаше нужда от повече повторения. Утре той щеше да докладва, че „лечителят“ е паднал мъртъв, а след това всичко, наред с камерата за видеозаснемане, е избухнало във въздуха. Единственото нововъведение щеше да бъде това, че Нелсън е успял да се сдобие с мостри на панацеята, преди всичко да отиде по дяволите.

Нелсън погълна три таблетки „Адвил“, сложи колата на скорост и потегли. Що за ирония? Да взима обезболяващи, когато в джоба си има нещо, което ще излекува главоболията му завинаги?

Би могъл да вземе едната доза — помисли си той — и да използва другата, за да убеди Пикънс. С главоболията щеше да се свърши… Дори нещо повече — панацеята не само щеше да го лиши от главоболията, но щеше и да го излекува от всяка друга болежка, известна и неизвестна. Наистина, кой знаеше какво се крие в тялото му? Той се грижеше за себе си, правеше профилактични прегледи на всеки две години и водеше здравословен начин на живот: без тютюнопушене, без химия, беше вегетарианец, пиеше само вино… Но това не означаваше, че някъде в тялото му не тлее рак, да речем, в панкреаса му, да се крие и да чака, докато не стане нелечим.

Изкушаващо, но не… тоест би било напълно погрешно. Той имаше по-високо призвание. И все пак…

Той излезе на пътя и взе Северната щатска тангента към Ийст Мидоу.