Франсис Пол Уилсън
Панацея (75)

15.

Лора беше разкопчала ризата си наполовина, подготвяйки се да си вземе душ, когато телефонът й регистрира получено съобщение. Името на Фил светна на екрана. Тя се поколеба. Единствената причина, поради която би й изпратил съобщение, беше още информация за Рик. Лора не искаше да чува нищо негативно. Започваше да го харесва. Не по онзи начин. А като спътник в приключението. Двамата напредваха, от половинчати разговорите им започваха да стават все по-приятни. Да, той беше излъгал за миналото си на морски пехотинец — и продължаваше да лъже за него — но това не беше чак толкова голяма работа, нали? Той беше умен и бърз и произходът им беше достатъчно различен, за да могат знанията им да се допълват взаимно. Доказа се като активна страна в търсенето.

Да не говорим за това как я спаси от бог знае какво в Израел.

Тя въздъхна и вдигна телефона. Както и да е. Не й беше минавало през ум да крие главата си в пясъка.

Хей, док. Опитвах да звънна, но не успях да се свържа. А гласовата ти поща е прецакана. Продължава да ме изхвърля. Но няма проблем. Имам новини за теб. Чакай само да чуеш.

О, гадост!

Моят познат от федералните направи малко разследване и изрови още едно име на този човек. Внимавай: неговото истинско име е Гарик Самърс и е бивш агент на ЦРУ. Бил е заподозрян в масово убийство, но не са успели да намерят доказателства. Хванали са го да продава класифицирана информация на Израел, но не са успели да повдигнат обвинения, така че в крайна сметка са го изритали. Никога не е бил Рамиз Хаддад, а Рик Хейдън е идентичност, която е приел, за да се скрие от полезрението. Очевидно, докато е бил в ЦРУ, си е създал доста голям дял врагове. Бих се отдалечил от този човек, док. Искам да кажа, че наистина трябва да се разграничиш от него. Звучи ми като магнит за неприятности.

Разтърсена, Лора препрочете текста. И после още веднъж, препъвайки се на „заподозрян за масово убийство“ и „продажба на класифицирана информация на Израел“. Беше го видяла как убива, и то с абсолютно хладнокръвие. И въпреки разпита в Израел те като че ли ги попретупаха, имайки се предвид мъртвите тела, които бе оставил след себе си. Възможно ли е това да е вид малка отплата за снабдяването с американски тайни в миналото? Добре! Дотук с толерантността! Не беше казал нищо за миналото си на тюлен и промяната на идентичността. Но стига повече. Време беше да се изправи пред лъва и знаеше къде е бърлогата му.

Закопчавайки ризата си, тя закрачи решително по коридора и стовари юмрука си върху вратата на стаята му. За миг се зачуди дали това е мъдро. В края на краищата той беше убиец. Но странно, тя не се боеше от него.

Той отвори вратата и застана пред нея в своите дънки и бяла тениска.

— Хей. Нещо не е наред?

— Да — каза тя и пъхна телефона си в ръката му. — Това. Прочети го.

Смръщен, той взе телефона и погледна екрана. Намръщи се още повече. Накрая я погледна.

— Кой ти изпрати това?

— Приятел, който е проучил миналото ти.

— Миналото ми? Защо?

Защо? Добър въпрос. Беше го разкрила — трябва ли да има основателна причина за това?

— Наясно си, че в началото не бях съгласна да съм с теб в това, но когато Щелман настоя, исках да разбера защо е толкова запленен от теб.

— И разбра ли? Защото и аз бих искал да знам същото.

Ето. Прави го отново. Тази обезоръжаваща гледна точка, че и той е в неведение като нея.

— Не, но открих всичко останало.

— Разбира се, че си го направила.

Това я изненада.

— Искаш да кажеш, че е вярно?

— Повечето.

— Частта с предателството?

— Не. — Той се наведе и погледна в двете посоки на коридора. — Виж, можем ли да говорим за това вътре?

Сама в хотелска стая с него. Лудост ли е, че не се страхува от него, че продължава да не се страхува от него?

— Ще бъда ли в безопасност?

— Сериозно ли ме питаш?

Видя болката, която пробяга по лицето му, но не можеше да направи нищо. Той не беше откровен с нея.

— Какво ще кажеш да излезем навън и да говорим? Само докато не чуя и твоята истина.

Той въздъхна.

— Предполагам, че така е честно. Нека облека риза.

Той й върна телефона и не затвори вратата докрай. Върна се половин минута по-късно в ризата, която беше носил по-рано, и тежка бутилка, от която капеше лед.

— Шампанско?

— Хей, това е Франция, а Щелман плаща. — Той вдигна чифт високи чаши. — Изпратиха две. Искаш ли?

— Не. — Тя веднага премисли. — Да. Бих могла да пийна.

Двамата слязоха долу и застанаха на тротоара, встрани от трафика по „Лазаре Карно“. Той напълни двете чаши, подаде й едната, а след това чукна своята в нейната.

— За честността.

— Ще пия за това. — Тя отпи от шампанското. Малко по-тръпчиво от необходимото, но мехурчетата й харесаха. — Досега си бил всичко друго, но не и честен с мен.

— Бях честен толкова, колкото можах.

— О, я стига! Цялото това нещо с флота? Ти дори не си бил там.

Той сложи бутилката на перваза на прозореца и се облегна на стената. Говореше тихо.

— Не. Бях агент на ЦРУ. Но преминах пълното обучение за пехотинец и получих квалификация.

— Затова не фигурираш в нито един екип?

— Точно така. Тюлен съм неофициално. Ако бях зачислен към флота, щях да бъда в екип.

— Но защо си преминал такова обучение?

— Защото бях нагазил в дълбокото и нямах никого зад гърба си. Научаваш доста смъртоносни тактики като пехотинец. Исках уменията, за да се измъквам от трудности в случай на нужда.

— И получи ли ги?

Очите му останаха безизразни, докато отпиваше от шампанското си.

— Получих ги.

— Какво ще кажеш за продажбата на тайни на израелците?

Той поклати глава.

— Никога не се е случвало.

— Тогава какво…?

— Всичко беше въпрос на очерняне. Ще капсулирам една дълга, мъчителна история. Бях назначен в Германия. Голяма част от германците — общо казано чистите арийци, които биха направили Хитлер горд от себе си — беше приела исляма като своя религия. Много радикална форма на исляма. Звучи налудничаво, знам, но тези хора са имали своите причини за това. Та трябваше да проникна сред тях. И пътят ми към това, вярваш или не, беше чрез Израел.

— Ето я и т.нар. „задна вратичка“.

— Не е толкова побъркано, когато осъзнаеш, че МОСАД — това е израелското ЦРУ — има доста голямо присъствие в Германия след олимпийските игри в Мюнхен. Хората там наблюдаваха ислямистките групировки там. Те имаха връзки с тези арийски мюсюлмани и ме отведоха до местата, на които мога да ги срещна. Говоря перфектно немски с много лек швейцарски акцент. Спогодихме се и аз бях вътре. Но се оказа, че са отхвърлили радикалния ислям от онова време и са в нещо друго, нещо съвсем различно.

— Като?

— Това не е част от израелската история. Исках да знаеш как съм се свързал с тях. Когато свърших работата си в Германия, бях разпитан от МОСАД и продължих да поддържам връзка с няколко души там, след като се върнах в Щатите. Тогава не знаех, че поддържането на тази връзка ще доведе до провала ми като агент. В ръцете им попаднаха документи и всички доказателства за това сочеха към мен.

— Не сме ли съюзници?

Рик сграбчи бутилката и напълни чашата й. Не беше осъзнала, че я е изпразнила. Кога успя да го направи?

— Имаме разузнаване, което не споделяме с тях. Те имат разузнаване, което не споделят с нас.

— Излиза, че са ги откраднали и са те очернили?

— Израелците ги бяха откраднали, но очернянето дойде от нашите. Не ме питай защо, не знам. Приятелите ми в МОСАД не можаха да кажат нищо, тъй като щяха да рискуват своя човек, същия, който е извършил кражбата, затова държаха устите си затворени.

— И те оставиха на произвола на съдбата.

Той сви рамене.

— Не ги обвинявам. Трябваше да изберат един от нас. И избраха своя човек.

— Затова ни пуснаха толкова лесно в Израел?

Той кимна.

— Предполагам. Чайат каза, че нареждането да не ни тормозят, е слязло отгоре.

Лора не знаеше дали вярва в това. Причината можеше да бъде и друга — защото му дължат услуга за откраднатата информация. Но какво общо имаше всичко това с полицая от Саусалито?

— Бил ли си някога в Сан Франциско?

— Абсолютно. Прекарах известно време там след Германия.

— Представяйки се за Рамиз Хаддад?

Той се усмихна.

— Не. Наблюдавайки Хаддад. Една от моите задачи беше проследяването на международните му контакти. Той беше служител в полицията на Саусалито, но също така беше прикрепен и към джихадистка клетка във Фриско. Той смени името си на Рик Хейдън и използва работата си в морския патрул на Саусалито, за да огледа подпорите на моста „Голдън Гейт“.

— О, не. Да не би да е мислил…

— О, да, мислеше го. Пенсионира се и кандидатства за работа в национален парк „Голдън Гейт“. Прихванахме съобщенията, засягащи план за взривяване на моста. Той имаше за задача да научи най-подходящите места за поставяне на бомбите. Тогава се случи израелският проблем и нещата станаха истинска каша. Рамиз — или Хейдън — изчезна по времето, когато с агенцията се разделихме, и аз реших да взема самоличността му.

— Какво точно означава това „изчезна“?

— Знаеш, изпари се.

— Аз не…

— Виж. Той спря да бъде джихадист. Какво още ти трябва да знаеш? Не исках ЦРУ или някой друг да ме притеснява, така че станах Рик Хейдън. Хора от високите етажи знаеха какво съм намислил и го погребаха. Не исках животът ми да бъде свързан с никого от ЦРУ и те не искаха никой да ги свързва с мен, така че това беше добро решение за всички заинтересовани.

— Щом казваш.

За пореден път чашата й беше празна и тя отново го остави да я допълни. Добра реколта.

— Кой е твоят източник, между другото?

Тя се усмихна.

— Ако ти кажа, ще трябва да те убия.

Защо, по дяволите, каза това?!

Той поклати глава.

— Не е смешно.

— Добре, той е в отдела на местното шерифство.

Изглеждаше шокиран.

— Наистина ли? Шегуваш се?

— Защо да се шегувам?

— Защото, когато казах, че хора от високите етажи „погребаха“ идентичността ми, исках да кажа точно това. Не вярвам, че някой от шерифския отдел на окръг Съфолк, дори с помощта на приятел, би могъл да получи достъп до досието ми. Някой друг го е направил.

Не й харесваше как звучи това.

— Какво имаш предвид?

— Някой иска да си изградиш лошо мнение за мен.

— Защо?

— На първо място, за да ми нямаш доверие… Най-накрая ми се изясни.

— Не мисля, че…

— Знаеш, че не сме сами в това, нали? Че от 536 ни следят през цялото време? Момчетата в Ган Йосеф имаха техните татуировки. Някой ни е проследил до обсерваторията, някой ни е наблюдавал и в интернет кафенето.

— Ти си параноик.

Той посочи телефона й.

— Това съобщение има за цел да вкара клин между нас. Ако се разделим, те по-лесно ще стигнат до теб.

Това звучеше още по-лошо и от предишното.

— Получи ли се? — попита той.

— Имаш предвид дали са успели да вкарат клин помежду ни? Зависи.

— От какво?

— От това масово убийство, за което се споменава. Какво ще ми кажеш за него?

Той замълча и пое дълбоко дъх.

— Този луд немски култ, за който ти споменах. Те имаха стара книга и правеха неразбираеми неща, за да въздигнат някого или нещо, наречено „тъмния човек“. Всички загинаха в огъня — мъже, жени, деца — всички бяха изгорени. Не бяха колкото в Уако, но бяха много. Нямаше никакво съмнение, че е палеж. Беше умишлено запален. Оцелях, затова бях заподозрян.

Тя не можеше да си го представи като насилник на деца, особено не и след като видя как реагира на случая с малкото маянско момиченце.

— Това беше нощта, в която видях нещо… нещо, което никога няма да мога да обясня.

— Спомена го и преди. Какво е?

— Човек, по-скоро форма — продълговата и изправена — движеща се през пламъците. Чувах писъците на умиращите, но той или тя изглеждаше като неподвластна на пламъците, сякаш се търкаляше сред крясъците.

— Носеше ли защитно облекло?

— Искаш да кажеш като на пожарникар?

Тя кимна. Веднъж й се наложи да прави аутопсия на пожарникар, заклещен сред пламъци, толкова горещи, че дори и екипировката му не беше успяла да го защити.

— Не. Той… беше черен. Най-тъмното черно, което съм виждал. Заобиколен от огъня, но не отразявайки светлината на пламъците. Изглеждаше така, сякаш ги абсорбираше.

— Тъмният човек, когото спомена преди малко?

— Не знам. Това беше тяхното нещо, не моето. Никога не съм чел книгата. И се радвам за това.

Тя не знаеше какво да каже. Рик изглеждаше наистина разстроен. Трябва да е било ужасно преживяване, след като го е засегнало по този начин.

— Тъмна материя.

— Какво? Чувал съм за това.

— Просто ми дойде наум. Това е нещото между звездите, което съставя по-голямата част от масата на Вселената. Казват, че тя не излъчва, не абсорбира, нито реагира на енергия. Просто е там.

— Очаква се да повярвам, че тъмна материя се е разхождала между пламъците?

Казано по този начин, звучеше нелепо. Но тя просто се опитваше да помогне.

— Или може би е било някаква илюзия, плод на играта на топлината и пламъците.

Той пресуши чашата си.

— Може. Звучи добре. Нека се надяваме, че е било така, окей?

— Но…

— Стига сме говорили за мен. Уморих се. Всъщност мразя да говоря за себе си.

— Добре, достатъчно. Но още нещо последно. Как трябва да те наричам? Гарик? Или Гар?

— О, моля те, недей. Нито едното от двете. Гарик Самърс го няма. От достатъчно дълго време съм Рик Хейдън, че да започна да мисля за себе си като за Рик. Така че оставаме на Рик.

— Но щом си бил очернен неправомерно, не искаш ли да изчистиш името си?

— Не. Не ме интересува. И кое име? Името на Рик Хейдън е чисто. Това е всичко, за което трябва да ме е грижа.

— А не искаш ли поне да разбереш кой те е натопил?

— О, аз знам кой е. Човек от агенцията, с когото непрекъснато влизахме в челен сблъсък. Мразеше ме от дъното на душата си и съм сигурен, че стои зад това. Казва се Нелсън Файв.