Франсис Пол Уилсън
Панацея (41)

6.

Ударът по задния прозорец изтръгна Лора от дрямката й. Тя скочи и видя как една жена замахва с макана за още един удар по стъклото.

— Върви си! — изкрещя жената на езика на маите. — Махай се! Остави ни на мира!

Тя се приближи до джипа от страната на шофьора и удари с богато украсения дървен прът по покрива, а след това разби огледалото за обратно виждане.

Лора се пресегна и напипа бутона за вътрешно осветление. В същия този момент жената притисна лице в страничния прозорец. Иш’Чел.

— Върви! — извика отново тя. — Ти ги доведе, за да убият брат ми! Махай се! Изчезвай оттук!

Раменете й се отпуснаха и тя избухна в ридания.

За няколко кратки секунди Лора седеше трепереща от шок и уплаха, после отвори вратата от страната на пътника и излезе, задържайки колата между тях. „Ти ги доведе, за да убият брат ми.“ Това ли смяташе?! Всъщност не бе далеч от истината. Въпреки че, ако тази снимка не беше публикувана, може би…

— Иш’Чел — каза тя тихо на юкатек, — не ги доведох аз. Те бяха тук преди мен.

Тя имаше правата мастилена коса на маите и носеше намачкана бяла блуза и дънки с разрез на коленете. Изглеждаше изненадана:

— Говориш езика ни?

Лора тръгна бавно към предната част на джипа.

— Майка ми израсна недалеч оттук, в селище много подобно на твоето.

— Тлалли каза, че си приятел на Чет, че го познаваш.

— Щом Тлалли казва, че съм приятел, тогава защо… — Тя посочи покушения джип.

Иш’Чел пусна макана и сведе глава.

— Не знам, не знам.

— Мисля, че разбирам защо — каза Лора. Неизвестните, които убиха брат й, бяха изчезнали, но други непознати бяха останали. — Истинското му име беше Хаим.

— Да, знам. И се радвам, че и ти го знаеш. — Тя вдигна очи. — Вярно ли е, че Чет е мъртъв?

Лора кимна.

— Съжалявам, но да… Няма го.

— Убит е като брат ми?

— Не точно, но от същите хора.

— 536 — каза жената през друго ридание.

— Знаеш за тях?

Тя кимна.

— Откъде са разбрали за това място?

— Хаим имаше снимка на вас двамата.

Тя отново заплака и покри лицето си с ръце.

— О, не!

— Може би не това е бил мотивът им — каза бързо Лора. — Мулак е имал репутация на Лечител. Причината, която най-вероятно ги е довела тук. Хората от 536 са се опитали да го накарат да разкаже тайната си, но той е отказал.

Тя свали ръцете си. Изглеждаше напълно покрусена.

— Това е така, защото няма тайна! — изпищя тя. — Лековете са мои! Аз съм вещицата, не Мулак!

Тя се обърна и побягна в тъмнината.

— Какво, по дяволите?!

Лора скочи при звука от гласа на Рик. Той се спусна към нея с пистолет в ръка. Тя не успя да се насили да го изрази, но дяволски се радваше да го види.

— Къде беше?!

— По работа. — Той се извъртя в бавен кръг. — Видя ли кой беше това?

— Иш’Чел.

Той спря на място.

— Сестрата?

— Да. Иска да се махнем оттук. Обвинява ни за смъртта на Мулак.

— Сериозно? Това едва ли ще я накара да се разприказва.

— Ти да видиш…

След като препредаде същността на онова, което Иш’Чел й каза, Рик беше шокиран — колкото и самата Лора — от факта, че не Мулак, а тя е истинският Лечител тук.

— В такъв случай пътешествието ни не е напразно — каза той. — Хайде да я намерим и…

— Да й дадем време до сутринта.

Лора имаше въпроси, които искаше да зададе, но Иш’Чел не беше в състояние да бъде разпитвана сега.

— Ти командваш.

Рик пъхна пистолета, включи фаровете, после направи подробна инспекция на джипа.

— По дяволите! Какво е използвала? Бейзболна бухалка?

— Това там — каза Лора, сочейки към мястото, на което Иш’Чел пусна макана. — Традиционна тояга на воините на маите.

Той размърда висящото огледало за странично виждане, след което измъкна една от връзките, които толкова много харесваше, и започна да го прикрепя към мястото му.

Лора не можа да не се усмихне.

— Хиляда и едно приложения, а?

Той я дари мрачна усмивка.

— Хиляда и две всъщност.