Франсис Пол Уилсън
Панацея (73)

13.

В приложението Google Earth Рик въведе координатите Е1°21’36’’ и N42°47’38’’ и Лора откри, че се взира в празен планински склон, почти на километър над морското равнище в района Ариеж.

— По средата на нищото… Няма съмнение за това.

Професор Дювал ги бе насочил към хотел „Виктор Юго“ недалеч от града — стара, четириетажна сграда с разнебитен водопровод и малки стаи, но подходящи за тяхната цел. Вечеряха суши в „Масаки“, японски ресторант на приземния етаж, след което бяха насочени към кафене с интернет, в което наеха най-големия монитор и се подготвиха да „изгорят“ очите си.

Тогава получиха съвпадение с езеро, намиращо се на север от координатите. Обозначението казваше Etang de Lers.

— Какво значи това? — попита Рик.

Лора нямаше представа.

— Etang е езеро. Lers… — Тя сви рамене. — Не е кръгло, но нека го огледаме.

— Проклет да съм — каза той, когато увеличи изображението. — Има остров.

Възможно ли е? Можеше ли онези грубо нанесени азимути да преминават на километър-два от Раната? Изглеждаше невъзможно, прекалено хубаво, за да е истина… Някак нагласено?

Островът се намираше в близост до южния бряг и беше залесен с дървета. Изобщо не приличаше на централен връх на паднало небесно тяло. По-скоро на полуостров, на част от бреговата линия, отрязана от покачилата се вода. В момента, в който водата се оттегли, той щеше да се превърне отново в полуостров.

Плюс това покрай Etang de Lers минаваше черен път, а на северния бряг имаше снекбар, заобиколен от икони за снимки.

— Не е Раната, това е сигурно — каза Рик. — Изглежда като туристическа дестинация. Плувен басейн през лятото и място за моторни шейни през зимата.

Те завъртяха картата по посока на часовниковата стрелка, постепенно излизайки от изходната си точка в непрекъснато увеличаващ се квадрат. Не откриха никакви езера. Когато търсенето им бавно се разшири на запад, намериха много, всички носещи наименованието „etang“ вместо „lac“. От въздуха езерата контрастираха доста отчетливо, изглеждайки тъмносини, почти черни срещу зелените и кафяви сухи земи. Понякога бялото замъгляване на облак се отразяваше по повърхността им.

— Никога не съм знаела, че езерата имат толкова много форми — каза Лора, когато се отказа от мишката и потърка очи. Повече от два часа ровеха в това, без да постигнат нищо.

— И колко малко са кръгли — допълни Рик.

Вярно е. Повечето бяха със свободна форма, продиктувана от терена на заобикалящата го повърхност. Но нито едно езеро досега, независимо от формата си, не притежаваше истински остров — централен или какъвто и да било друг. Лора беше убедена, че това е безнадеждно упражнение, но не искаше да го казва. Тя вярваше в умението да запазиш мълчание, освен ако нямаш по-добра идея на разположение. А тя нямаше.

— Ей, тук има нещо — каза Рик.

Тя се наведе, взирайки се в синьо-черния кръг. Търсеше етикет.

— Къде му е името?

— Изглежда, че няма такова. Струва ми се около половин километър… и… ами, това в средата не е ли остров?

Тя стисна рамото му превъзбудена.

— Да! По дяволите!

Той погледна ръката й и тя осъзна какво прави. И го пусна. Рик увеличи изображението до крайната точка на отчетлива резолюция и прегледа бреговата линия.

— Няма име… Никой не е публикувал снимки… Няма снекбар, няма път, освен ако тази кафява линия не е такъв. Може да има няколко къщи сред дърветата, но ако е така, те ще са доста селски тип.

Изображението се плъзна по водата към централния остров. Докато се движеше, то се замъгли отново.

— Това е максималната резолюция — каза той. — И има само гледка от въздуха. Нищо отстрани.

— Ако има нещо на този остров, то това трябва да са дървета. Но какво е това кафяво петно?

Той я погледна.

— Сграда? По дяволите! Възможно ли е да е…?

Лора кимаше, едва успявайки да сдържи вълнението и възторга си.

— Къщата на падналите богове! Възможно е! Дяволски възможно е!

Тя се втренчи в неясното изображение, докато Рик надписа координатите.

— Започнахме от средата на нищото и се озовахме в периферията му. Дори няма път. Как да стигнем дотам?

— Няма проблем. Да се върнем в хотела.