Франсис Пол Уилсън
Панацея (46)

5.

Когато стигна до джипа, Рик не се виждаше никъде. Багажът им стоеше неохраняван, на показ през разбития заден прозорец.

— Рик? Рик!

— Идвам.

Тя се обърна и го забеляза да излиза от дърветата, в близост до гюрука на джипа. Зелената му тениска беше белязана от тъмни петна пот. Вените по лъскавите му ръце бяха издути. Якето, което носеше досега, бе скривало колко мускулест е той всъщност.

— Къде си ходил?

— Да поогледам. И да потренирам най-вече. Намерих подходящ хоризонтален клон за…

— Да, това е страхотно… Имаш ли компас?

— Няма как да допуснеш, че ще пътувам из пустошта без. Защо?

— Трябва да проследя една линия, сочеща определен ъгъл на север.

— Искаш да кажеш да проследиш географски азимут?

— Да, ако така се нарича.

— За какво?

Тя запозна набързо Рик с митологията на Лечителите — Раната, молитвата, татуировката, ритуала на равноденствието.

— Значи е проговорила — каза той. — Страхотно. За кратко време си научила доста.

— Ами, чух много, но не чувствам, че знам повече, отколкото когато напуснахме „Кенеди“. Всичко това са народни приказки, ритуали и разни врели-некипели.

Двамата отвориха задната част на джипа. Рик се зарови в чантата си, докато тя потърси в своята колана на Хаим. Намери го под снимката на татуировката му. Надяваше се Иш’Чел да дешифрира символите. Рик вдигна компаса.

— Накъде отиваме?

Лора поклати глава.

— Няма „ние“. Доверието, което изградих, е твърде крехко. Тя ще се отдръпне, ако си там.

Изражението му, когато й подаде компаса, заявяваше, че това не му харесва.

— Знаеш ли какво да правиш?

Лора осъзна, че има само неясна представа.

— Ще проследя ъгъла — азимута — на линията на татуировката й от север.

— Това има ли нещо общо с причината да сме тук?

— Надявам се.

— Говорим за полярен север или за магнитен?

— Има ли разлика?

— Разбира се. Магнитни движения варират от сто до хиляда мили или повече. — Той потупа компаса в ръката си. — Това ще те насочи към магнитния север.

— Иш’Чел спомена Полярната звезда.

— Тук е разликата. Полярната звезда определя полярния полюс, защото Полярната звезда се намира право нагоре от оста на Земята.

Тя погледна слънчевото небе. Звездата беше някъде там горе, просто не се виждаше. Спомни си как търсеше Поларис като дете: просто намери Голямата мечка и последвай линията от предния ръб на купичката. Първата ярка звезда, която видиш, е Поларис.

— Не виждам звезди през деня. Какво да правя?

— Мисля, че нямаш друг избор освен да изчакаш залеза и да се надяваш нощта да е ясна.

По дяволите! Не искаше да прекара още една нощ тук — не и със счупен заден прозорец.

Той добави:

— Освен ако нашите приятелски настроени съседи нямат друго решение.

Лора забърза да се върне и с облекчение видя, че Иш’Чел я чака точно там, където я бе оставила.

Уверявайки сама себе си, че трябва да останат още една нощ тук, тя каза:

— Можем ли да се върнем след залез-слънце, така че да можем да използваме Полярната звезда за ориентир?

— Аз знам посоката — каза тя, сочейки. — Звездата винаги е между тези две дървета.

Доколкото Лора помнеше, Поларис се намираше по-високо в небето, но може би нещата тук са различни.

— Можеш ли да легнеш, както преди малко?

Иш’Чел отстъпи назад.

— Защо искаш това?

Добър въпрос. Лора й даде честен отговор. Тя й показа снимката на татуировката на Хаим.

— Любопитна съм защо линиите са различни. Раната не е тайно място, нали?

— Не…

— Не искам да навредя на никого. Просто искам да разбера.

Иш’Чел се поколеба, после легна на земята, както преди. Но този път тя не свали ризата си, само повдигна ръба й достатъчно, за да разкрие татуировката.

Ако Иш’Чел бе в правилната позиция, истинският север стоеше на леко разстояние от магнитния север на компаса, точно както каза Рик. Като направи необходимата корекция, Лора изчисли, че диагоналът на нейната татуировка се движи на азимут седемдесет и два градуса североизток и двадесет и пет градуса югозапад. Лора визуализира това върху карта в главата си. Югозападният диагонал пресичаше Кампече, Гватемала и обратно в Мексико. Североизточният я отвеждаше към… тя можеше да визуализира единствено линията на Карибите. Отвъд това беше несигурна. Куба и след нея… Европа.

Бинго! Това съвпада с всичко.

Иш’Чел стана и видя колана в ръката на Лора. Очите й се разшириха, когато забеляза символите върху вътрешността му.

— Откъде взе това?

— Бил е върху Хаим, когато е загинал. Аз…

При тези думи Иш’Чел разкопча и свали собствения си колан.

— Имам същия. Всички Сулук имат такива. — Тя задържа своя до този на Хаим. — Виж.

Лора видя две идентични последователности с едни и същи размери, разположени точно в съвпадаща позиция.

— Какво означава?

Тя сви рамене.

— Не знам, но винаги трябва да го носим.

Нещата, които не знаеш, станаха твърде много! — Лора искаше да изкрещи, но си прехапа езика. Тя взе колана на Хаим и каза:

— Кога ще направиш още иххара?

— Ще мине известно време. Семената трябва да пристигнат, а после да покълнат и да пораснат, преди да имам нужното за варене.

— Нямаш представа кога ще бъдат доставени следващите семена…?

Тя поклати глава.

— Майката казва на Уршел и Уршел се подчинява.

Вдигайки колана на Хаим, Лора усети, че се намира в някакво междинно състояние на духа относно Майката.

— Какво става, ако…?

— Не мога да ти кажа повече — каза Иш’Чел. — Страхувам се, че вече казах твърде много.

Без повече обяснения тя извърна поглед и избяга.

Първоначалният импулс на Лора бе да я последва, но не виждаше смисъл. Иш’Чел бягаше към безопасността на своя народ.

Тя се върна при джипа и намери Рик да я чака. След кратко резюме на това, което бяха направили с Иш’Чел, тя въздъхна:

— И въпреки всичко имам чувството, че губя времето си. Не мисля, че нейната позиция за Поларис е правилна. Твърде ниско…

— По-ниско, отколкото си я наблюдавала в Юта? — попита Рик. — Да, възможно е. Колкото по-далеч на север отиваш, толкова по-висок става наклонът, докато стигнеш до Северния полюс, където е директно над главата ти. Премествайки се на юг, съответно слизаш на по-ниско. Пресечеш ли Екватора, няма да можеш да я видиш изобщо, освен ако не се качиш в планина.

— Ти си просто бъкан от знания, нали? Случайно да разполагаш и с карта на света?

— Съжалявам. Само на Мексико. Тук идва на помощ приложението на „Гугъл“, но нямам достъп до него без връзка с интернет.

Тя имаше сателитен телефон, но екранът беше твърде малък, за да бъде полезен. Тогава забеляза, че Рик изважда някаква джаджа от джоба си.

— Какво е това?

— GPS. Исках да запаметя това място за бъдещи справки. Можем да нанесем твоя азимут на него и да видим докъде ще ни отведе.

— Точно така. А след това ще нанесем азимута от татуировката на Хаим и ще намерим пресечната им точка. Надявам се да е мястото на тази Рана, каквото и да е тя.

Звуча така, сякаш знам какво говоря…

— Предполагам, че това означава, че се връщаме в Ню Йорк.

Обратно в Ню Йорк… Нямаше търпение за това.

— Аха. Уилямсбърг, идваме.