Франсис Пол Уилсън
Панацея (90)

1.

— Ооо… — каза Рик, когато излязоха под обедното слънце, ослепително след прекараните часове в терминалите и в самолета. — От това се страхувах.

— От кое? — каза Лора.

Тя кипеше от превъзбуда и гняв. Бяха изоставили багажа си в хотела и се втурнаха към летището в Киркуол, където някой се обади и намери пилот, който да ги отведе до „Хийтроу“. Оттам те потърсиха първия възможен полет до нюйоркската метростанция — „Кенеди“, Нюарк, без значение — и попаднаха на полет на „Върджин“ за „Кенеди“, който се приземи малко преди пладне.

Лора се бе опитала да се обади на Стивън, докато чакаха на „Хийтроу“, но телефонът му все още играеше игрички. После се обади в медицинския център и се свърза с педиатрично интензивно отделение, откъдето научи цялата история: беше приета в сряда сутринта, след което последвало постоянно влошаване. Цитомегаловирусна пневмония, усложнена от рецидивиращ едем в резултат на цитомегаловирусен менингит. Всеки специалист и помощник-специалист от педиатричния персонал се беше опитал да спре усложнението, всички без успех. Беше изпаднала в кома и прогнозата беше лоша. Не й оставаше много.

Рик бе задрямал непосредствено след вечерята, сервирана в първа класа, от която Лора не можа да хапне, и тя съжали, че не може да направи същото — пътуването би могло да мине много по-бързо. Но сънят беше извън всякакви сметки. Рик направи така, че да бъдат в челните места на самолета, но висенето при митническия и имиграционен контрол не ги подмина. Тя усещаше, че самоконтролът й е на границата от пречупване. Веднага щом бяха освободени, те преминаха през огромния терминал 4 към зоната за обществен транспорт.

Рик посочи към един познат ван, паркиран наблизо.

— Щелман е тук. По дяволите!

Лора не виждаше проблема.

— Какво от това? Той може да ни отведе до „Стоуни Брук“.

— Да. Може би. Нека аз говоря.

— Напълно съм способна…

— Просто следвай моето поведение, нали?

Влизайки в крачката му, тя се зачуди за какво е така угрижен.

Шофьорът на Щелман — Джеймс — пристъпи напред.

— Имате ли багаж?

— Шефът вътре ли е? — попита Рик.

Джеймс кимна към отворения страничен панел.

— Очаква ви.

Лора последва Рик вътре с Джеймс зад себе си. Вратата се плъзна зад тях.

— Какво? — попита Рик, като се обърна. — Къде е той?!

— Господин Щелман ви очаква… вкъщи. Твърде болен е, за да ви посрещне лично. Изпрати ме да ви заведа при него.

— Добре — каза Рик. — Но първо трябва да спрем на друго място.

— Страхувам се, че няма да бъде възможно. Господин Щелман нареди да ви отведа при него директно.

— Нямаме панацея — каза Лора. — Съжалявам.

Рик докосна горната част на ръката на Лора.

— Хайде, док. Ще вземем такси.

— Чакай! — спря ги Джеймс. Държеше пистолет.

— Уоу! — каза Рик.

О, боже, това беше лудост! Това не може да се случва! Оръжие? На летището? Тя погледна през прозорците на микробуса, надявайки се да зърне някое ченге, но те бяха твърде тъмно оцветени, за да може някой да види какво се случва вътре.

— Дъщеря ми умира!

Изражението на Джеймс беше измъчено.

— Съжалявам, но и шефът ми умира.

— Казах ти — настоя тя, — нямам я!

Рик заобиколи Лора, поставяйки тялото си между нея и пистолета.

— Трябва да посетим болно дете. А и не си чак толкова луд, че да започнеш да стреляш на летище, нали?

— Не искам, Рик, но господин…

Лора не видя какво се случи след това. Всичко, което виждаше, беше гърбът на Рик, но сякаш имаше миг на борба и следващото нещо, което осъзна беше, че Рик се бе отместил встрани, държейки пистолет под брадичката на Джеймс.

Някак си не беше изненадана.

— Така си и помислих — каза Рик. — Но ти знаеш, че аз съм достатъчно луд, нали?

Джеймс изглеждаше уплашен.

— Виж, това не беше…

— Твоя идея? Знам. Ето защо ще се обърнеш и ще си сложиш ръцете зад гърба.

Джеймс се поколеба, после се подчини. Рик измъкна нещо от джоба си — връзка — и завърза китките на Джеймс, след което го свали на земята.

— Хиляда и едно приложения — каза той, докато обезопасяваше глезените му.

Лора си спомни какво й каза в Оркни: Ще имаш нужда от мен…

— Как…?

— Флота…

— Но как знаеше, че Щелман ще е тук?

— Закупих билетите с кредитната карта. Сигурен съм, че е проследявал всяка трансакция.

— Но защо ще изпрати някой… да ни отвлече?

Той се изправи.

— Доколкото го познавам, мисля, че много добре знае за състоянието на дъщеря ти — бил е наясно с него през цялото време.

— И не ми е казал?

— Последното нещо, което ще иска да направиш, е да се откажеш от търсенето и да се върнеш в Щатите. Сега мисли, че си се върнала, за да дадеш панацея на своята дъщеря вместо на него.

— Ако имах в себе си, копелето можеше да вземе всичко!

— Трябва да поговорим за това. Но сега нека се раздвижим. Ще ни измъкна от летището, после поемаш навигацията. Никога не съм ходил в „Стоуни Брук“, така че ще трябва да ме насочваш.

Тя прецени разстоянието, което беше почти същото като от дома й — около осемдесет километра. Поне един час.

— Качи ни на магистралата — каза тя. — И побързай.