Франсис Пол Уилсън
Панацея (86)

4.

— Къде е той? — каза Лора, наблюдавайки задната част на скалата в края на заливчето.

— Току-що дойдохме — каза Клотилда.

Лора не искаше да го споменава, но отне доста време, за да свали старата жена надолу по стъпалата. По всичко изглеждаше, че тя няма да може да се оправи до края на деня. Все пак преди малко бе взела доза нервно-мускулен токсин и въпреки изградения имунитет нервната й система беше отслабена.

Двете чакаха в отворената задна част на наетия катер — Клотилда седеше на пейката срещу щурца, а Лора стоеше до капитанския стол, слушайки рева на двигателя. Рик беше оставил ключовете на стартера, така че тя го включи, за да подгрее.

— Споменахте една странна дума във фермата — каза Клотилда. — Нещо от рода на мит…

— Мит? Не, аз… о, имате предвид митридатизация. Кръстено е на древен крал, който всеки ден взимал малки количества отрова, за да си изгради имунитет срещу последиците й.

Клотилда поклати глава.

— Мислех, че това е просто форма на имунизация. Никога не съм знаела, че си има име.

— Не работи с всеки вид отрова. С цианида например в никакъв случай няма да помогне.

Най-накрая Рик се появи, скочи на стълбището и се спусна надолу по стъпалата в лудо темпо, което разтърси цялата структура. Той изтича до дока и незабавно започна да развързва въжетата, държащи катера — първо това на носа, после на кърмата. Още един скок и се озова на задната палуба, точно зад стола на капитана.

— Включила си двигателя — каза той с усмивка. — Върхът си! — и я целуна по челото, изненадвайки я напълно.

Толкова небрежно, сякаш го правеше всеки ден. Какво трябваше да е това?

Без повече чудене той стисна кормилото и натисна газта. Лора трябваше да сграбчи горната част на седалката, за да не падне назад от внезапното ускорение. Нещо в неистовото му темпо я притесни.

— Защо бързаме толкова? — попита тя, докато летяха към морето.

— Казваш ми, че искаш да се помотаеш наоколо ли?

— Ни най-малко, но приличаш на човек, гонен от хрътките на Ада.

— „Хрътки на ада“ — повтори той със сподавена усмивка. — Има доза истина.

— Не си го наранил, нали? — попита Клотилда отзад.

— Не. Обещах. Беше жив, когато го оставих.

— Това не означава, че не може да е кървял до смърт — каза Лора.

Той вдигна ръка:

— Кълна се. Не съм го наранил по никакъв начин. Оставих го в същото състояние, в което го видя — с лицето на пода, жив, дишащ, без да кърви. Аз просто… го преместих.

Лора не беше сигурна, че иска да чуе подробности.

— Къде?

— На площадката с червеи.

Тя не видя какъв смисъл имаше това. Защо му беше да го прави? О…

— Не си ударил с пръчката по дървото, нали?

Клотилда се беше приближила, използвайки напречната греда до седалката на капитана за опора.

— Повикал си червеите? — попита тя.

Лора стрелна погледа си по двамата.

— До какво ще доведе това?

— Ще изкара червеите на повърхността — каза Клотилда.

— Знам това. Но те няма как да го изядат, нали?

Старицата поклати глава.

— Това е невъзможно. Те ще пълзят навсякъде по него, но не могат да му навредят.

Лора не можеше да си представи какво трябва да е усещането, а и не искаше да опитва. После видя очите на Клотилда да се свиват.

— Освен ако…

Точно тогава островът зад тях избухна.

Поне така изглеждаше. Лора се вгледа в огромната огнена гъба, издигнала се във въздуха. Парчета камуфлажен плат — от съвсем миниатюрни до огромни — се разпръснаха наоколо, пърхайки като ято ядосани птици. Късове подпори, които някога придържаха плата, заваляха от небето надолу към водата, порейки вълните с плясък.

Ракетите, които Файв беше споменал. Ракетите „Хелфайър“, които щяха да бъдат изстреляни, в случай че сърцето му спре. Тогава това означаваше, че…

Рик се засмя.

— Получи се! Достатъчно далеч, за да си в безопасност от шрапнели, достатъчно близо до скалите, за да си защитен от ударната вълна!

Лора можеше единствено да го погледне. Същото важеше и за Клотилда. Накрая той ги забеляза и изтрезня от състоянието си.

— Какво?

Лора поклати глава.

— Не обеща ли, че…?

— Направих го. Съжалих почти веднага, но удържах на думата си.

— Тази експлозия означава, че сърцето на Файв е спряло.

— Да, това означава, но не съм го спрял аз.

— Но си знаел, че червеите ще го направят… — Лора погледна Клотилда. — Как? Задушили са го? — Не можеше да си представи какво друго би могло да се е случило.

Клотилда кимна. Изглеждаше ядосана.

— Да използваш създанията на Майката за подобно нещо… Нямаше право!

— Хей, ако червеите са го направили, то те са направили нещо съвсем естествено за себе си. Нямаше откъде да знам, че…

— Но си се надявал!

— Ами да, мислех, че това е възможност, но само дотам. Хей, наистина. Защо е целият този гняв срещу мен? Човекът щеше да ни убие съвсем хладнокръвно и да ни кремира с тези ракети. Получи си заслуженото, не мислите ли?

— Не знам какво да мисля, Рик.

И това беше вярно. Файв беше диригентът, очевидно стоял зад случващото се през цялото време. Което означаваше, че е заповядал и изтезанията, и убийството на Мулак.

Лора не можеше да каже, че не си е заслужил случилото му се, просто не й харесваше да бъде част от трите смъртни случая.

— И помислете — каза Рик. — Червеите може би са спрели сърцето му, но ако той не беше прикрепил това устройство към гърдите си, двамата му другари все още щяха да са живи. Може би трябва да му благодарим за тази негова параноичност. Сега няма да ни се налага да се озъртаме през рамо във всеки един момент.

— Какво имаш предвид?

— Не знам колко от последователите на 536 са замесени, но и вие го чухте да казва, че е държал тази операция под секрет. Премахването на него и екипа му със сигурност ви сваля от радара на Братството. А това е нещо хубаво, нали?

— Единият от тях каза, че си използвал свински опашки върху човек на име Мигел. Какво имаше предвид с това?

— Не бих обръщал твърде много внимание на подобни лунатици.

— Кой е — или кой беше — Мигел?

Рик замълча за миг, после въздъхна.

— Човек от агенцията.

— ЦРУ?

Той кимна.

— Както Файв. Само че Файв беше шефът. Мигел и наемникът му от Мексико Сити са мъжете, измъчвали Мулак. Тези, които са го изгорили. И окачили на онова дърво. Тези, които чакаха от теб да научиш това, което липсваше на тях. След което бяха планирали същото и за теб. О, те са и мъжете, изтръгнали ноктите на онова малко момиче.

Експлозия от омраза заля Лора. Дете… да причиниш това на дете.

— И ти…?

Той сви рамене.

— Аз просто си свърших работата.

— Уби ли ги?

— От мен се очаква да те пазя, така че…

— Кога? — Тя можеше да се сети само за един случай, в който бе имал време за това. — Неделя вечерта? Когато отиде да „разузнаеш“?

Той кимна.

— Бяха се издали по-рано през деня, докато те шпионираха.

Шпионирали са ме… Мили боже!

— И го направи с тези връзки?

— Да, но не искай от мен да ти разказвам детайли. Те нямат значение. Това, което има значение, е, че повече няма да измъчват други Курандеро, малки момичета или заместник-патолози, или когото и да било другиго.

— Добре.

Главата на Рик рязко се наклони. И самата Лора беше изненадана от себе си, но нямаше намерение да връща думите си назад.

— Всеки, който може да измъчва малко момиченце, е способен на всичко. И трябва да бъде спрян.

— Е, най-накрая постигнахме съгласие за нещо.

— Предполагам, че е така. — Не беше много щастлива от този факт. — Но само относно това.

Като се замисли, Рик беше опасен човек. Без да се крие, й призна, че е убил Мигел и мъжа с него. С пластмасови връзки. Не можеше да си представи как, но не звучеше да се е борил за живота си. Звучеше повече като екзекуция. И после се беше върнал при нея съвсем спокоен, сякаш бе излязъл на тиха разходка. Що за човек би могъл да направи това? Да. Само един опасен човек. Защо това не я плашеше? Защо не беше ужасена?

Тя осъзна, че не е същата Лора Фанинг, която напусна Лонг Айлънд в неделя сутринта. А кой ден всъщност беше днес? Господи, тя изобщо не се беше замислила за това. Петък? Да, петък. Шест дни на пътя, както се пееше в онази стара песен. Шест дни, а й се струваше, че са минали шест години. Би било хубаво да се прибере у дома. Почакай…

— Клотилда — каза тя и се обърна към старата жена, — запази ли доза от иххара?

Тя кимна и потупа джоба на робата си.

— Не знаех колко дълго ще отсъстваме, затова взех няколко.

— И ще ми позволиш да отнеса една доза в Америка?

— Казах, че ще го направя, нали?

Лора погледна Рик.

— Е, понякога можеш да държиш на обещанията си и надхитряйки живота.

Рик се усмихна.

Но най-важното беше, че утре щеше да си бъде у дома, с Мариса.