Франсис Пол Уилсън
Панацея (58)

8.

Лора използва времето, докато чака, за да се обади вкъщи. Десет и половина тук означава, че там е малко след обяд.

— Радвам се, че се обади — каза Стивън. — Мариса има треска.

О, не!

— Някакви други симптоми?

— Не. Има 38 градуса, тресе я и е отпаднала.

— Звучи вирусно.

— Това каза и медицинската сестра.

— Грейс?

Грейс имаше опит с пациенти, претърпели трансплантация, и беше неотлъчно до тях при първата седмица на Мариса вкъщи. Двете с Мариса си бяха допаднали и Мариса се чувстваше напълно спокойна с нея.

— Да. Даде й тиленол и температурата спадна. Сега спи. Грейс й взе и кръв за изследване.

— Страхотно. Тя все още ли е там?

— Да. Искаш ли да говориш с нея?

Тя обсъди състоянието на Мариса с Грейс. Всичко сочеше към просто вирусно заболяване, но Лора имаше постоянен страх Мариса да не се разболее от HCMV — човешки цитомегаловирус. Малкото й момиче бе изследвано и резултатите бяха отрицателни преди трансплантацията, която я направи податлива. При нормално дете на нейната възраст HCMV би било безвредна инфекция — синдром от типа на мононуклеозата — която в определени случаи би протекла и незабележимо. Разболяваш се, изпитваш известен дискомфорт, а след това състоянието ти се подобрява без особено специфично лечение. Близо осемдесет процента от населението в САЩ е прекарвало инфекцията в детска възраст.

Но при едно дете с нарушен статус на имунитета като Мариса HCMV можеше да се окаже фатална.

Ето защо Лора помоли Грейс да добави и цитомегаловирус-ДНК тест към тестовете, които ще се проведат върху кръвните проби. Само за спокойствие. PCR (полимеразната верижна реакция) е най-бързият тест. Ако в него се появят някакви цитомегаловирусни единици — дори и една — това означава, че Мариса се е заразила с инфекцията.

Лора каза:

— Надявам се утре да излетя оттук — за Франция, ако нещата тук не отидат по дяволите, в противен случай директно за „Кенеди“. Ще се обадя веднага, щом кацна в Париж. Ако PCR е положителен, незабавно ще резервирам билет за вкъщи.

— Ще ти кажа какво ще направим — каза Грейс. — Ще назнача изследването и ще им оставя номера си. Веднага щом резултатите излязат, ще ми се обадят, а аз ще пиша на теб.

— Върхът си, Грейс.

— Просто се грижа за малкото ни момиче. Сигурна съм, че ще бъде добре. Успокой се и утре ще се чуем.

Лора реши да приеме оптимизма на Грейс и да се успокои. Премисли наум всички, които са влизали в близък контакт с Мариса: тя, Стив, Грейс и Наташа. И всички носеха CMV антитела. Шансовете Мариса да няма CMV бяха високи. Щеше да разчита на това.

Следващото обаждане беше към гласовата й поща. Тъй като тя бе празна, Лора позвъни на заместник-шериф Фил.

— Хей, док. Радвам се да те чуя. Как са нещата в Мексико?

Ако му кажеше, че е в Израел, щяха да последват хиляди въпроси. Така че…

— Добре. Нещо ново за нашия приятел?

— Съжалявам. Продължавам да удрям на камък. Това може да се дължи на факта, че няма нищо, или може да означава, че по някаква причина информацията е блокирана.

Дали Фил се превръщаше в параноик?

— По каква причина например?

— Знам ли. Не че искам да звучи предубедено или нещо такова, но ако човекът не беше арабин, може би нямаше да съм толкова параноичен. Все още си спомням дима от двете кули и всичко от онзи ден, за съжаление. Такова нещо не се забравя. Така че не приемам нищо за даденост.

— Имаш ли опции?

— Да. Шерифският отдел има контакти с федералните служители от времето на тези съвместни операции. Ще видя дали някой може да ми направи услуга.

— Да не си навлечеш проблеми?

— Не се безпокой. Няма. До скоро.

В момента никой не желаеше това повече от Лора.

Рик се появи — сам, без белезници. Той махна с паспорта си и се спря до бюрото, откъдето взе ключовете на джипа.

— Да тръгваме — каза, минавайки покрай нея.

Тя го настигна при вратата.

— Какво искаха?

— Просто няколко незначителни нередности с паспорта ми — отвърна й той, гледайки право напред, когато излязоха от сградата. — Нищо сериозно. Свободни сме да си вървим.

— Хубаво. Но къде отиваме?

— На „Бен Гурион“.

Слава богу!

— А оттам?

— Ти решаваш. — Той я погледна. — Европа или САЩ?

— Южна Франция, предполагам.

— Предполагаш?

— Да приемем, че знам, че там се пресичат линиите.

— Да приемем? Предполагам, че си гледала филма „Лошите новини“.

— Гледала съм го и цитатът, който ще използваш в случая, е от продължението му.

— Сериозно?

— Сериозно.

Знаеше, че приемането на страстта на дъщеря й по бейзбола един ден ще й се отплати. Мариса можеше да изрецитира целия сценарий… и харесваше частта, в която може да използва думата „задник“, без да бъде порицана.

— Тъй като още не сме сигурни за пътя на новия азимут, ще имаме нужда от малко време насаме с картата, преди да решим дали ще летим към Франция, или към Испания.

Светлините на джипа премигнаха, когато той натисна ключа, за да го отключи.

— Нека не го правим тук — каза тя.

— Амин за това.

Те не губиха повече време и се запътиха към летището. Докато пътуваха, Рик каза:

— Всичко между нас наред ли е?

— Относно?

— Относно това, което се случи в кибуца.

— Има ли значение? — Думите излязоха по-остро, отколкото бе предвидила.

Той сви рамене.

— Няма да промени длъжностната ми характеристика, но нещата ще стават по-гладки, ако и двамата сме на една страна.

— И коя е тази страна?

— Тази, в която правя всичко възможно да те върна вкъщи жива и здрава. И това ще стане по-лесно, ако не се заяждаш с мен постоянно.

Лора никога не бе поддържала твърдението, че целта оправдава средствата. До този момент. Да си бъде у дома жива и здрава…

— О, дяволите да го вземат, не знам. Предполагам, че постъпваш правилно. Просто…

Тя преглътна думите си.

Той се засмя леко.

— Защо трябва да бъда точно аз, нали?

— Какво трябва да означава това?

— Ами, изглежда, те ядосва всичко в мен.

Тя не очакваше подобно възприятие от него.

— Толкова ли е очевидно?

— Ъ, да… Като някакво нацупено извънземно си.

— О, сега съм извънземно?

Той кимна.

— Мда.

Не можеше да не се засмее на това и то разчупи напрежението.

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Не ми харесва, но не мога да го променя. Изглежда, се превърнах в такова, откакто Мариса се разболя. Искам да кажа, защо тя! Не е направила нищо, за да заслужи левкемия. Поне да имаше причина…

— За да обвиниш нея.

— Точно така. Било то ваксина, токсин, замърсител, лекарство, хранителна добавка, дори роднина. Каквото и да е. Но не намерих мишена за гнева си, така че, предполагам, я търся наоколо. — Тя го погледна. — Какво ще кажеш за твоите огромни, самоуверени и кръвожадни интелекти? Мога ли да обвиня тях?

Той поклати глава.

— Съмнявам се да са податливи на това. В голяма степен те все още са един вид възпитаници на училището за неприятности. Какво ще кажеш за Бог?

— Кой?

— Избери си.

— Ще пропусна. Би било хубаво да кажеш „Пусни го от себе си, остави го на Бог“ или „Това е Божията воля“. Това е утеха, която никога няма да разбера. Най-доброто, което съм чула, е „Мамка му, случва се“, но случилото се с моята Мариса ме направи яростна и раздразнителна.

— Както добре разбра човекът на Хамаз.

— Нека оставим тази история в Ган Йосеф.

— Добре, но какво мислиш за татуировката на ръцете им — 536?

Лора поклати глава.

— Мислех си за това, докато бяхте сами с… как му беше името…

— Чайат.

— … независимо от какъв ъгъл го гледам, няма никакъв смисъл.

— Така е. Няма смисъл като цяло ислямските радикали да рисуват римски цифри на ръцете си, освен ако…

— Освен ако какво?

— Освен ако 536 не е навсякъде. Освен ако членството в Братството не замества националната и религиозната, и етническата принадлежност.

— Но Щелман каза, че има християнски произход.

— Щелман може да греши.

Тя си спомни озадачеността на Чайат: Срещам обаче трудности с начина, по който пристигането ви в изоставен кибуц съвпадна напълно с това на терористична групировка… Предполагаше, че това е просто въпрос на ужасен късмет. Сега не беше толкова сигурна.

— Мислиш ли, че са били там, за да ни саботират? Да ни попречат да открием панацеята?

Вече нямаше значение, че тя не вярва в нея. Други очевидно го правеха, при това пламенно, и бяха готови да стигнат до крайности, за да я запазят в тайна.

Той сви рамене.

— Какво друго може да е? Но как, по дяволите, са разбрали, че ще бъдем там?

— Е, някой сложи бръмбар в чантата ми. Колко трудно е да сложат проследяващо устройство на джипа ни?

— Но то може да им каже само къде сме, а не къде отиваме. Момчетата от Хамас на практика ни чакаха… По дяволите!

— Поземлената администрация?

— Точно така. Членовете на 536 в ИПА са научили.

— Но не каза ли, че нападателите ни са разговаряли за нас като за заложници?

Уточнението на Рик, че лидерът им е планирал нейното групово изнасилване, все още караше стомаха й да се преобръща.

— Точно така. „Фирсти“ и откуп. Нищо друго. Но може би са сметнали, че могат да направят две в едно: хем ще ни спрат от проследяването на панацеята, хем ще ни използват като разменна монета.

Тя се облегна назад и затвори очи.

— Значи всички са против нас. Лечителите не искат никой извън култа да знае тайните им, а 536 не иска да открием и двете.

— Лечителите просто се крият както от нас, така и от всички останали. Имаме късмет, че успя да говориш с Иш’Чел.

Държала си сърцето му в ръцете си? Това беше повратната точка за доверието на Иш’Чел спрямо нея.

— Да — каза Лора. — Благодарение на нея знаем „почти нищо“, а не „абсолютно нищо“.

— Да, но от друга страна… 536 изглежда иска да ни изкара от игралното поле и не се страхува да играе грубо.

— Нямам търпение да се махна оттук.

— Мислиш, че Европа ще бъде по-безопасна?

Тя се изправи и го погледна.

— Няма ли? Искам да кажа, че там ще бъде по-цивилизовано — без изоставени комуни, пустини и терористични нападения. Трябва да е по-добре.

— Не разчитай на това. Имам усещането, че ако охарактеризираме Мексико и Израел като пословичния тиган, следваща спирка ще е…

— Огънят?

— Огънят.