Франсис Пол Уилсън
Панацея (6)

5.

Чудо… Томи беше спрял точно зад ъгъла на коридора и слушаше. Чу как Чет споменава на майка му за някакво чудо. Той имаше нужда от чудо…

Веднага щом вратата се затвори, придвижи количката си зад майка си. Гумата върху колелата приглуши всякакъв звук, така че когато тя се обърна и го видя, подскочи, ахвайки, и едва не изпусна малката стъклена епруветка от ръката си.

— Томи! Стресна ме!

— Какво ти даде Чет?

Пръстите й се стегнаха около стъкленицата, скривайки я.

— Нищо.

— Мамо — той нарочно провлачи израза, — чух го да казва „чудо“…

— О, Томи, скъпи — коленичи тя до него и го погледна право в очите. Обикновено му харесваше, когато прави така, но сега усещаше, че ще е по-скоро обратното. — Чет имаше предвид… Ами… Мисля, че вярва, че лекарството му може да ти помогне, но това са само някакви билки и неща, които биха причинили повече вреда, отколкото полза.

— Чет няма да ме нарани.

— Не и умишлено. — Тя му показа епруветката, задържайки я помежду им. Томи трябваше да признае, че течността в нея не изглеждаше много апетитна. — Но съм сигурна, че дори не знае всички съставки в това нещо. На здрав човек може и да не навреди, но кой знае как ще реагира, смесвайки се с лекарствата, които доктор Склер ти дава. Може дори да причини инфекция.

— Ами ако наистина може да ме излекува?

— Не мислиш ли, че доктор Склер щеше да знае за него тогава? Прекарал е целия си живот в грижа за деца като теб. — Тя разтърси епруветката пред него. — Всичко това е фалшива надежда. Ако го изпиеш, ще очакваш чудо, което никога няма да дойде. И после ще бъдеш ужасно разочарован. Не искам да преминаваш през това.

— Но…

Томи не можа да се сдържи и заплака. Беше уморен от подутите си колене, от изкривените си пръсти, от количката и от болката. От постоянната болка. Накрая, когато се посъвзе, той каза:

— Не искам да остана така завинаги, мамо! Писна ми! Искам да играя футбол, да карам колелото си, искам да се разхождам!

Сега и тя плачеше.

— И аз искам това! Ето защо те изпратих да подредиш шаха. Не искам някой да ти дава обещания, които няма да се сбъднат. — Тя се изправи на крака. — Сега… повече няма да говорим за това — и стъкленицата се плъзна в джоба на полата й.

Томи изтри очи с ръкава на ризата си.

— Добре.

— Искаш ли да поиграем шах?

Не искаше… Не точно… Но тъй като днес нямаше да ходи на училище…

— Предполагам.

— Добре. Подреди го и ще играем, окей?

Той го подреди и двамата играха. Спечели една от три игри, защото всичко, за което можеше да мисли, бе епруветката в джоба на майка си.

След това наблюдаваше майка си. Престори се, че гледа „Спонджбоб“ в дневната, но я видя как тика нещо надълбоко в кофата за боклук в кухнята. А когато тя се качи до банята, той закара количката си до шкафа под мивката и зарови в мокрите хартиени боклуци и остатъци от закуска, докато не намери стъкления флакон. Изкривените му пръсти се затрудниха с отварянето на гумената капачка, но накрая я отстраниха с мек звук.

Поколеба се за миг. Какво щеше да стане, ако майка му е права и това го накара да се разболее още повече? После изля съдържанието в устата си.

Бляк! На вкус беше ужасно!

Насилвайки се да преглътне, той заби епруветката обратно в боклука, а когато майка му се върна, играеше игра на стария си плейстейшън… в очакване на чудото.