Франсис Пол Уилсън
Панацея (2)

1.

— Има нещо наистина хрупкаво за теб, док.

Лора Фанинг кимна разсеяно, следвайки заместник-шерифа в задимената ранна утрин към някогашното ранчо с три спални в края на „Сънкен Мидоу Стейт Парк“. „Нещо наистина хрупкаво…“ — тя мразеше начина, по който терминът конкретизира състоянието на мъртвото човешко същество. Но потисна жлъчния коментар. Нямаше смисъл да просветлява когото и да било. Отдавна бе разбрала, че това е своеобразен защитен механизъм, особено при ченгетата и служителите в моргата: тоест те бяха видели толкова много смърт, толкова много ужасяващи примери за човешка нечовечност или следствие от обикновена глупост, или инцидент, че трябваше да издигнат покрай себе си някаква емоционална защитна стена. Неспособните на това не се задържаха дълго.

— Как е Мариса? — попита заместник-шерифът.

Името му беше Филип Лоусън и изглеждаше така, сякаш бе измъкнат от кастинг листа на сериал за заместник-шерифи — изтъняла коса под шерифската шапка, червендалесто лице, изпъкнало шкембе… Но иначе беше наистина добър човек. Един от първите служители, с които Лора се запозна при присъединяването си към Окръжния медицински център на Съфолк преди пет години. Той вече беше ветеран на поста си, работейки в шерифския отдел от близо двайсет години, и я придружаваше на първите й местопрестъпления. Един спокоен човек с щедър дух. Единственият проблем бе, че я харесваше прекалено много и понякога ставаше наистина лепкав… О, и имаше онзи досаден навик с врата си — да го извива назад, докато не изпука…

— Страхотно — отвърна тя. — Отегчена, както всички, които си стоят постоянно у дома.

— Ще видиш, че ще свикне с това.

— Нима? Ти би ли свикнал?

Той се засмя.

— Нямам търпение за това! Когато се пенсионирам, няма да изляза от вкъщи. Дори и за вестника. Ще накарам пощальона да ми доставя „Нюздей“ и „Поуст“ на вратата всяка проклета сутрин.

Наташа, преподавателката на Мариса, се бе съгласила да дойде рано днес, за да може Лора да отиде на работа. Да бъде заместник медицински експерт, й позволяваше да има нормален работен график в повечето дни освен когато не я повикат на някое местопрестъпление, а в сряда беше на повикване. Злополуките и убийствата обаче като че ли винаги се случваха в деня й на повикване. Смъртта обикновено не действаше разумно…

— Не е останало много — каза тя, оглеждайки почернелите руини. — Да подозирам, че става въпрос за палеж?

Той изпука врата си.

— Ооо, да.

— Екипът приключи ли?

— Не.

— Но Всевиждащият Свами Лоусън има теория.

Той се усмихна, свивайки рамене.

— Виждал съм достатъчно подобни случаи. Съобщили са за пушек около два сутринта. Докато противопожарният екип пристигне, всичко вече е било в пламъци. Искам да кажа, че тук е било наистина горещо. Толкова, че всичко буквално се е стопило. Не долавям никаква миризма нито на газ, нито на керосин, но със сигурност е работил някакъв ускорител. Знаеш какво имам предвид.

Лора знаеше. Палежът означаваше, че ще трябва да установи жертва на убийството. На този етап правните подгрупи — първа степен, непредумишлено убийство, углавно престъпление и каквото и да било друго — не влизаха в играта. На по-късен етап определянето щеше да зависи от окончателния й доклад. На плещите й сега лежеше задачата да установи причината за смъртта — не само извън разумното съмнение — защото констатацията й би помогнала да се определи вината и да се повдигне обвинение срещу заловените.

— Как се включихте?

— Пожарът е застрашил Държавния парк, а той е територия на шерифа.

Но не и убийството. Щатските и местните ченгета на Смиттаун отговаряха за това. И все пак Лора знаеше, че Фил обича да участва във всяко разследване, включващо убийство. Заместник-детектив Лоусън. Вероятно би бил добър в професията. Харесваше му да говори как ще вегетира, след като се пенсионира, но нямаше да бъде изненада, ако се заеме с частно детективство вместо това.

Двамата прекрачиха през правоъгълник от почерняла стомана — някогашна входна врата. Стените наоколо бяха изчезнали.

— Имаме ли име?

— Все още не. Предполагаме, че това е имот, който се отдава под наем. Намерихме табела „Под наем“ в задния двор. Проследяваме собственика. — Фил спря и направи жест към пода. — Там е.

Лора се приближи и се наведе над жертвата. Тялото лежеше по гръб и беше наистина „хрупкаво“ — кожата беше почерняла и разтопена, а въздухът наоколо вонеше на изгорена плът. Огънят беше изпарил косата, давайки ясен изглед към обгорелия скалп. Не се забелязваше видима входна и изходна рана. От лицето му също не бе останало нищо, освен отворената челюст с ред бели зъби. Добре. Би могла да използва стоматологичните записи за идентификация. Крайниците му бяха свити от вероятните предсмъртни контракции, което даваше на тялото му фетална позиция. Нищо необичайно. Интензивната топлина свиваше мускулите, които от своя страна свиваха крайниците.

— Точно така ли го открихте?

— Не съм го докосвал.

— Някакви признаци за наранявания по тялото?

Фил поклати глава.

— Нищо очевидно. Никакъв нож, стърчащ от гърдите му, никакви драскотини или дупки по главата му… Никакви признаци на лигатури, но огънят може и да ги е изгорил.

— Засега е голяма загадка.

— Да, но мотивът не е толкова мистериозен.

— В смисъл?

Фил посочи няколко овъглени отломки.

— Къщата е била доста мръсна. Искам да кажа наистина доста.

Лора знаеше какво означава това.

— Марихуана?

— Не сме сигурни сто процента, но като гледам всичките тези огромни дървени подноси, покрити с мръсотия, и набора от осветителни тела… Или се е занимавал с борба в кал, или е отглеждал нещо. Клоня към второто. Реколтата, каквато и да е била, сега е пепел, но имам чувството, че не става въпрос за орхидеи.

Лора повдигна вежди, когато се обърна към него.

— Смяташ ли, че може да се е набъркал в работата на някого?

— Това е предположението ми. Войните за територии са склонни да стават доста брутални за кратък период от време.

Друга причина заместник-шериф Лоусън да бъде тук: участваше в някаква съвместна работна група между DEA и шерифството. По неговите думи — глътка свеж въздух от раздаването на заповеди за запор и известия за изгонване.

— Кога ще легализират тези неща, Фил?

— Няма да е скоро, що се отнася до мен. Губя толкова много време, за да свалям хората от висините, в които искат да се издигнат. Ако не го правеха в собственост на окръга, нямаше да се занимавам. Но ако можеха да си отглеждат трева законно и да си я пушат в домовете, аз и ти нямаше да се занимаваме с това.

Стомахът й се преобърна, когато си представи как осемгодишната сега Мариса пуши джойнт в гимназията. Въпреки че бедното й дете със сигурност използваше някаква форма на наркотични вещества и по време на химиотерапията си.

— Хората се притесняват за децата си.

Фил изсумтя.

— Покажи ми дете в днешно време, което иска нещо и не може да го получи, и аз ще ти покажа дете, което все още е обучавано да пишка в гърне.

Лора не можеше да спори с този факт. Когато се обърна, за да сигнализира на хората от моргата да се приближат, тя чу някой да казва:

— Кое е това пиленце?

Тя се обърна отново и видя един от пожарникарите да я зяпа похотливо.

— Кретен! — измърмори Лоусън зад нея и изпука врата си. — Ще го…

Тя протегна ръка, за да го спре.

— Ще се справя.

Беше наясно, че външността й привлича вниманието. Майка й беше мезоамериканка — потомка на маите, а баща й — бял като лилия кавказец. Смесването им бе довело до тънко изваяно тяло с черна коса, кожа в цвят мока и изумително сини очи. С вниманието всичко беше наред — лошите обноски обаче бяха друга тема.

Докато се приближаваше към мъжа, похотливият му поглед помръкна. Новобранец без съмнение. Другите я познаваха отлично. Той стоеше до партньора си, също пожарникар, чийто поглед също посърна. Хлапакът беше поне на двадесет и пет. Лора — дванадесет, може би петнадесет години по-възрастна от него. Тя спря и го погледна в очите.

— Как ме нарече?

Кафявите му очи се стрелнаха наляво, после надясно.

— Никак.

— Чух „пиленце“ или така ми се е сторило?

— Нищо подобно. Току-що говорих с… — Той се обърна и погледна към мястото, на което допреди малко стоеше приятелят му.

— Да видим… — името „Долан“ бе изписано върху жълтото му гумирано яке — какво би могло да означава това, господин Долан? „Хапва ми се пиленце?“ или „Много ми се иска една пилешко филенце?“.

— Не трябваше да чувате това.

— О, да, но го чух. Аз не съм пиленце, господин Долан. Аз съм заместник медицински експерт на окръг Съфолк. Знаете ли какво може да се случи, когато държавен служител упражнява сексуален тормоз върху друг държавен служител? И то пред свидетели? Всичко това води до много лоши последици.

— Хей, аз не съм…

— Да, си, хващам се на бас, както се казва. Ще изпратя копие от разпоредбите на шефа ти, за да може да ти ги обясни.

С това се обърна и се насочи към екипа от моргата. Лоусън вече беше при тях и й се ухили:

— Новобранеца го изяде, а?

— Проявих снизхождение.

— Но се обзалагам, че ще мине доста време, преди да посмее да си отвори устата.

— Този тип хлапаци така и няма да се научат на обноски. Едно от предимствата на моята работа, от друга страна, е, че пациентите ми имат безупречни маниери…

Тя разпореди на екипа от моргата да маркират и опаковат тялото. По-късно тази сутрин щеше да се заеме с него.