Франсис Пол Уилсън
Панацея (77)

2.

— Наели са хеликоптер до Пиренеите — каза Брадшър, когато влезе в импровизирания офис на Нелсън.

— Те?

— Доктор Фанинг и Хейдън или Самърс…

— Наричай го с името му по паспорт — заради някакво постоянство, ако не друго. — Той потърка слепоочията си. — Тя е още с Хейдън?

— Определено.

Той стовари юмрук в масата и звукът от това изстреля болка в мозъка му. Имаше ново умопомрачаващо главоболие, но беше прекарал нощта без друг припадък.

— Проклятие! Защо? Що за мизерия е това? Да не би да са станали интимни? Това ли е?

Самърс/Хейдън винаги беше имал успех с жените и много, много резки на колана си.

— След като изпратих съобщението, двамата прекараха известно време на улицата. Предполагам, че му е потърсила сметка. После се уединиха за през нощта в собствените си стаи и се срещнаха на закуска рано тази сутрин. Доктор Фанинг направи няколко обаждания — говореше перфектен френски — и само преди няколко часа двамата отлетяха от „Шарл де Гол“ с „Колибри ЕС 120“.

Нелсън кимна с неохотно възхищение.

— Не губят и минута. Ще се приземят на брега на езерото, съвсем близо до абатството. Екипът за управление на дронове в Тулуза ли е?

— Пристигна снощи според инструкциите. Току-що изпратих съобщение, че трябва да се отправи към хълмовете и да чака нареждания. Докторът и спътникът й разполагат с координатите на абатството.

Нелсън отново удари по масата, но този път по-леко.

— Това означава, че ако и когато трябва да се справим с нея, ще трябва да се справим и с него.

— Сигурен съм, че ще успеем.

— Аз също. Просто той е добре обучен и няма да се даде лесно, нито пък тихо.

— Казахте, че ще ми разкажете историята си с него.

— Така ли? — Нелсън не можеше да си спомни.

— Да. И тъй като нямаме какво да правим, докато не пристигнат в абатството, помислих, че сега може да е подходящият момент. Имат няколко часа във въздуха, а хеликоптерът им няма да може да извърши цялото пътуване без презареждане.

Нелсън се облегна назад. Е, защо не?

— Един от моите проекти като анализатор беше група от германски нихилисти, изхвърлени от екстремистката организация „Байдер-Мейнхоф“ през 70-те години заради това, че са твърде буйни. Те се появиха на радара на Интерпол и впоследствие на агенцията, когато обявиха своя духовен прелом и преданост към доктрината на сунитския ислям в Уахаби. Гарик Самърс — нашият настоящ Рик Хейдън — беше внедрен сред тях, за да се сдобие с информация за схемите им за масово унищожение. И тъй като бащата на Хейдън прекарва години, работейки за „Шелинг“, швейцарски фармацевтичен гигант, той израства в Женева, където немският става негов втори роден език.

— Перфектен за работата — вметна Брадшър.

— Точно така. Но тук историята става интересна. По времето, когато бива инфилтриран в групировката, те изоставят уахабизма заради нещо много по-тъмно. Стана ясно, че обредите, които този налудничав култ практикува, не включват тероризъм или някаква заплаха за САЩ или нейните интереси, което всъщност беше от значение за агенцията, затова дадох препоръка Хейдън да бъде изтеглен.

Брадшър се наведе напред.

— Имам чувството, че това не е краят на историята.

— Дори не сме и в средата й. И така… той отказа да напусне. Отказа да каже и защо, просто не си бил свършил работата. Подозирах, че е бил присламчен.

— Присъединил се е към култа?

— Точно. И това създаде заплаха за другите агенти, разбира се. Бяхме подготвили екип за изтегляне, готов да влезе във всеки един момент, когато старата ферма, която групата наричаше дом — подобно на това тук — избухна в пламъци. Знаехме, че съхраняват взривоопасни вещества и запалители от различен вид, и нещо или някой е трябвало да ги възпламени. Тъй като човекът ни беше единственият оцелял, ние го заподозряхме, но не успяхме да докажем нищо.

— Това ли е въпросното „масово убийство“, споменато в неговото досие?

— Да. Единадесет възрастни — шестима мъже и пет жени — и петнадесет деца под десетгодишна възраст.

Брадшър подсвирна.

— Деца.

— Да. Той беше доведен у дома, но като че ли така и не успя да се адаптира. Посттравматично разстройство, предполагам. После го заподозряха в продажба на информация на старите му другарчета в МОСАД. Отново не успя да се докаже нищо, затова той и агенцията решиха да тръгнат по различни пътища в името на доброто и на двете страни. Като прощален жест той уби Рамиз Хаддад, който беше променил името си на Рик Хейдън, и прие неговата самоличност.

— Ние знаем за това?!

Нелсън кимна.

— Знаем. Смъртта на Хаддад не беше загуба на генофонд. Той имаше връзки с ИСИС и складираше експлозиви — само въпрос на време беше да се опита да направи катастрофа. Бюрото беше обезпокоено, защото чрез наблюдението му се надяваха да стигнат до по-голяма риба, но c’est la guerre.

Това е историята ми и аз се придържам към нея, помисли си Нелсън.

Не искаше да казва на Брадшър или на когото и да било другиго, че Хейдън няма нищо общо с информацията, продавана на израелците. Както и че именно той бе уредил всички доказателства да сочат към него.

Според анализатора, сверявал подробно данните от досието на Хейдън от времето му в Германия, Нелсън беше този, извършил разпита при завръщането му. Разпитваният бил умствено и емоционално дезориентиран, бръщолевещ за някакъв „тъмен човек“, когото бе видял сред огъня, декламиращ богохулство след богохулство. Напълно ненадежден. Опасен пробив на сигурността с часовников механизъм.

Тогава Нелсън реши, че би било по-добре за агенцията, ако бъде изхвърлен. А когато възможността се появи, той не се поколеба.

Сега пожела промяна на темата.

— Какво ще ми кажеш за комуникацията на доктора с дома й?

— Следим я денонощно, въпреки че не очакваме да се обади вкъщи поне преди 13:00 местно време. Може би по-късно в зависимост от това колко дълго ще остане в хълмовете. В близост до абатството няма покритие.

— Готови ли са съобщенията, които трябва да се изпратят?

Брадшър кимна и се усмихна.

— Сътворили сме ужасна буря, която да отмени всички полети. Така че, дори и съпругът й да й предложи да наеме чартър до вкъщи, пак да бъде невъзможно.

Нелсън знаеше, че прогнозата за времето предвижда чудесен ден.

— Това може да отиде по дяволите, ако съпругът й провери времето на континента.

— Не мисля, че ще се стигне дотам — каза Брадшър. — Той е прекалено зает с болната си дъщеря. Положението не е никак добро.

Би трябвало Нелсън да изпита угризения за това, че държи една майка в неведение за болестта на дъщеря й, но това беше Лора Фанинг. Тя си го заслужаваше. Освен това присъствието на д-р Фанинг вкъщи нямаше да подобри състоянието на детето по никакъв начин. И без значение накъде я отведеше пътят, тя така или иначе никога нямаше да види дъщеря си отново… защото нямаше да се прибере у дома… Никога.

В момента той беше твърдо убеден, че Господ го е определил за Моисей, а нея — за огнения стълб, който да го отведе до Обетованата земя. Що се отнася до дъщеря й, детето беше под грижите на добри лекари и съдбата й бе в ръцете на Бог.

Остави го, нека Бог се погрижи.