Франсис Пол Уилсън
Панацея (11)

1.

В момента, в който Томи се претърколи в леглото, за да изключи будилника си, разбра, че нещо е различно. Втренчи се в изпънатата си ръка — пръстите му вече не бяха така подути и изкривени. Той стисна юмрук — болка също липсваше.

Изправяйки се рязко, Томи провери и другата си ръка — същото. Когато спусна крака през ръба на леглото, дръпна крачолите на пижамата си — подуването в коленете му бе изчезнало. Можеше да види както тях, така и кокалчетата на глезените си.

— Мамо? — изправи се Томи. Краката му трепереха, но не изпитваше болка. Стоя. Стоя! Той направи колеблива стъпка. После още една. — Мамо!

Беше на половината път от вратата, когато тя пристигна.

— Какво…?

Тя замръзна на прага, зяпнала от почуда.

— Виж, мамо! Виж! — Крачолите на пижамата му все още бяха запретнати нагоре. — Излекуван съм! Чет беше прав! Това е чудо!

Лицето на майка му пребледня и тя се спусна на пода, на мястото, на което стоеше синът й. Коленичила, прегърна Томи и заплака. Томи също се разплака. Беше плакал и снощи, защото не се бе случило нищо и смяташе, че Чет е излъгал. Но сълзите днес се различаваха от снощните. Днес беше най-щастливият ден от живота му.