Франсис Пол Уилсън
Панацея (40)

5.

Дъждът не закъсня твърде много, след като слънцето залезе, и продължи около час.

Рик и Лора се бяха настанили в джипа много преди това. Със заключени врати и прозорци, отворени едва около сантиметър, вътре бързо стана задушно, но не и непоносимо. Рик бе имал слабата надежда, че патологът ще заспи, но откъде такъв късмет… И все пак това не можеше да го спре. Работата си е работа. Веднага щом дъждът спря, той направи проверка, уверявайки се, че оръжието, ножът и фенерчето му са си на място, а после отвори пасажерската врата.

— Къде отиваш? — попита Лора от задната седалка.

— Ще се поразтъпча малко.

— И аз не мога да заспя. Ще дойда с…

— Тц. — Това е последното нещо, което искаше. — Ще направя една последна обиколка, преди да се прибера за нощта.

— Ще ме оставиш сама?

Страх я е, помисли си той. Няма нищо срамно в това… Все пак бе станала свидетел на овъглените останки на човек, изтезаван и убит за нещо, което знае — или се предполагаше, че знае. Нормално е да се е уплашила…

— Няма да бъда далеч. Остани тук и заключи вратите. Ако нещо те притеснява или дори само да ти се струва притеснително, натисни клаксона. Ще се върна бързо.

— Добре. Но не се бави.

— Идвам веднага.

Веднага щом се справя с момчетата, които се крият в джунглата.

Докато вървеше надолу по шосето — всъщност нищо повече от два коловоза насред плевелите — той се замисли за промяната в отношението на патолога към него. Очакваше някаква враждебност — в края на краищата, тя не го искаше, но изглежда, че се бе появило и подозрение. Защо? Научила е нещо, което не трябва? Името му например? Не използваше онова, с което бе роден, но „Рик“ бе достатъчно близо, за да изглежда като негово. Не. Истинското му име беше погребано твърде надълбоко, както за нея, така и за всекиго, който се опитваше да го разбере. Трябва да е нещо друго. Той беше увит в толкова много слоеве… явно някой от тях се бе пропукал.

Тревожи се за това по-късно. Сега се концентрирай върху лошите.

Знаеше къде са. Беше засякъл дирите им, докато патологът шофираше към селото. Слънчевата светлина се бе отразила от стъклената леща на бинокъла им тогава, както и когато направи първата си обиколка. Тази обиколка също така беше разкрила и стъпканите покрай пътя храсти, върнати в изправено положение след това, за да се заличат вредите. Поправката би била достатъчна за случаен минувач, но не и за онзи, който знае какво да търси.

Дъждът също беше добре дошъл, тъй като водата продължаваше да капе и пръска от назъбените листа покрай него, прикривайки подхода му. Облаците се отдръпваха, отстъпвайки място на звездното небе. Луната скоро щеше да се изкачи. Трябваше да го направи преди това.

Беше преброил стъпките от селото до началото на храсталака, а след това извади от това дистанцията до джипа, така че сега намери мястото безпроблемно. Оттук следваше трудната част: да стигне до тях, без да се издаде. Беше сигурен, че са въоръжени, и също толкова сигурен, че ако забележат някой да се приближава към тях, първо ще стрелят, а после ще питат.

Приведен ниско надолу, стъпвайки бавно и спокойно, той се ориентираше в тъмното, следвайки натрошената растителност. Тогава чу ромона на приглушени гласове и звука от капеща върху метал вода — вероятно върху покрива и капака на кола. Тези капки бяха наистина голяма помощ!

Промъквайки се към тях, той доближи задния край на „Ленд Ровър“. Светлините на таблото му осигуряваха единственото осветление, разкривайки силуетите на две глави. През отворените прозорци се носеше дим. Рик разпозна миризмата. Този в седалката на пасажера пушеше джойнт.

Продължил да наблюдава, Рик видя мъжът на шофьорското място да приближава малка бутилка до устните си. Малко релакс след тежкия ден на мъчения и убийство. Двамата вътре разговаряха на испански, така че нямаше значение, че не може да улови думите им.

Сега идваше тежката част: да ги обезвреди. Нямаше как да похити и двамата едновременно само с пистолета си, докато са вътре. Единият със сигурност щеше да се възползва от тъмнината и всичко можеше да отиде по дяволите за секунди. Трябва да ги изкара на открито.

Приклякайки до бронята, той извади пистолета и го сложи в скута си, след което извади и ножа. Остави го сгънат, стискайки го в лявата си ръка, на около половин инч от петата си. После вдигна свободната си ръка и подраска върху задния люк с нокти. Пет бързи драскотини: 1-2-3-4-5. Отново. И отново. Един от мъжете — звучеше като този, седнал в седалката на шофьора — накара другия да замълчи. Рик драсна отново. Онзи изрече още няколко думи, после вратата на шофьора се отвори. Рик сграбчи глока.

В момента, в който шофьорът се появи иззад ъгъла, Рик скочи на крака и започна да отброява секундите.

Една…

Това, което шофьорът пиеше, накара реакцията му да бъде забавена, което позволи на Рик да нанесе два остри бекхенда, стил явара, с приклада на ножа отстрани на главата му.

… две…

Коленете му се подкосиха, оставяйки го уязвим за солиден удар между краката.

… три…

Когато мъжът падна със стон, Рик приближи страната на пътника и заби дулото на пистолета си в бузата на пасажера.

… четири…

Под светлината на таблото той видя полуавтоматичното оръжие в дясната ръка на пътника.

— Хвърли го! — изкрещя Рик, надявайки се човекът да знае английски. — Хвърли го на пода веднага или си мъртъв!

След като видя какво бяха причинили на онова малко момиченце, почти се надяваше да опита нещо. Но може би по-късно… Пистолетът се стовари на пода.

Рик отвори вратата:

— Вън!

Мъжът се подчини и Рик забеляза, че е по-ниският от двамата. Той запомни това, оставяйки го за момент встрани, и дръпна мъжа към задната част на ровъра, там, където приятелчето му лежеше по гръб, хванало с ръце мястото между краката си.

— Ръцете и краката — каза той кратко, подавайки му чифт свински опашки и посочи към превиващия се. — Зад гърба, двойна осморка. Сигурен съм, че знаеш как се прави.

Когато първият беше вързан, Рик притисна втория по корем надолу, придържайки го с коляно, и собственоръчно завърза китките и глезените му. После провери първия. Връзките бяха по-свободни, отколкото му се искаше, така че поправи това. Сега можеше да се отпусне. Той извади портфейлите от джобовете им, след което ги дръпна, така че да седнат с гърбове, опрени в задната броня.

— Добре, señors. — Рик извади фенерчето си и прокара лъча по лицата им. — Какво си имаме тук?

Високият изглеждаше леко замаян. Най-вероятно заради мозъчно сътресение. Двата остри удара в слепоочията бяха виновни за това. Натъртените му топки пък трябваше да добавят още болка към нещастието му.

Очите на ниския се стрелкаха напосоки. Вероятно се бе уплашил, но не го показа. Това очевидно не е било част от плана.

— Предполагам, че сте членове на 536, нали?

Никой не проговори, така че той отвори портфейлите им. По-високият, този с подутите топки, беше Мигел Херера. Ниският — Хорхе Медина.

— Глътнахте ли си езиците? Няма проблем.

Той се приведе над Мигел и провери дясната му ръка. И ето го там: DXXXVI със синьо мастило. Върху ръката на Хорхе имаше татуировка на череп, типичен за мексиканския ден на мъртвите, но нямаше и следа от номер. Добре. Сега имаше доста добра представа кой издава заповедта и кой я следва. Мигел беше от 536, а Хорхе беше или наемник, или последовател. Според Щелман членовете на 536 са фанатици, готови да дадат живота си, без да кажат нищо. Така че Рик щеше да започне с Мигел.

Фенерчето даваше съвсем ограничена светлина, затова той заобиколи джипа откъм шофьорското място и се пресегна, за да включи фаровете. После довлече Мигел в предната част на колата, последван от Хорхе, и притисна и двамата към дърветата, заслепявайки очите им. И двамата носеха леки памучни панталони и мексикански традиционни ризи — бяла на Мигел, жълта на Хосе.

— Нека кажа какво знам: изпратени сте, за да разберете какво знае Мулак относно панацеята. За което съм тук и аз. Пристигнали сте и сте убили човека по време на своя разпит или скоро след това. И тъй като аз не успях да го разпитам, ще разпитам вас, момчета. Кой иска да започне пръв?

Както се очакваше, те се втренчиха в него с мъртвешко мълчание.

— Добре. Ще оставя монетата да реши. — Той измъкна една от джоба си. — Ези — Мигел. Тура — Хорхе. — След като я подхвърли във въздуха и я стисна с дланта си, той провери резултата в светлината на фаровете. Тура.

— Ези! Мигел печели! — Той вдиша дълбоко и провери клоните на околните дървета. — Да видим…

Той намери едно дърво с височина около два метра и дебелина на клоните — близо десетина сантиметра. Перфектно. После използва острието на ножа си, за да отреже един от клоните наполовина, след което привърза една свинска опашка към врата на Мигел — не твърде стегнато.

— Това е яката ти. Или нека го наречем каишка. — Той застана точно пред Мигел. — Добре, Мигел, питам те… само теб: Какво ти каза Мулак за панацеята?

— Chingate!

— Не разбирам много испански, но вече съм чувал това и то не е много хубаво. Това ли е последната ти дума?

— Besa mis huevos!

— Предполагам, че и това ще се случи.

Той издърпа Мигел за врата към дървото, където го изправи на крака. Вдигна го и го прикрепи към отрязания наполовина клон за импровизираната му каишка, оставяйки го да виси.

Прекъсването на достъпа на въздух накара Мигел да се заусуква и да рита, ако изобщо някой с вързани глезени можеше да рита. Рик изчака, докато лицето му не стана пурпурно, и го сграбчи за бедрата, повдигайки го достатъчно, за да облекчи натиска върху гърлото му.

— Ще опитаме отново: какво ви разказа Мулак за панацеята?

Мигел изпъшка няколко пъти, после отговори. Гласът му едва се чуваше.

— Chingate!

— Добре. Дадох ти шанс. — Рик го остави да виси и се приближи до Хорхе. — Предполагам, че си решил, че ти се е разминало.

Хорхе не отговори. Погледът му с широко отворени очи бе насочен към гърчещия се Мигел зад Рик. Рик не трябваше да се оглежда, за да разбере какво се случва. Вместо това плесна бузата на Хорхе.

— Хей! На теб говоря.

— Ти просто ще го оставиш да умре? — попита той с отчетлив английски акцент, все още взиращ се.

Рик не очакваше нищо от Мигел, така че нямаше какво да губи.

— Той направи своя избор. Твоят какъв е?

Хорхе не каза нищо, но очите му се разшириха още повече, когато звукът от борбата със смъртта на Мигел секна.

А когато Рик започна да обвива връзка и около неговия врат, това сякаш го измъкна от транса му и той се замята…

— Не! Моля те, човече! — но Рик продължи.

— Говори.

— Какво искаш да знаеш?

— Вече чу въпроса два пъти.

— Курандерото не ни каза нищо, човече! Нищо!

Рик чу звук и погледна зад себе си. Памучните панталони на Мигел потъмняха, когато сфинктерът му се освободи.

— Искаш да кажеш, че го измъчвахте и той не каза нищо?

— Говореше всякакви глупости, но нищо, което Мигел искаше да чуе. Каза ни, че има много лекове, които с радост би ни показал как се правят, но Мигел се интересуваше само от един вид лек. Мулак каза, че не знае нищо за него.

— Чия беше идеята да го подпалите?

— На Мигел — всичко беше по идея на Мигел. Нарече го „Левитската санкция“ или нещо подобно.

Санкцията на Левит… звучеше като заглавие на книга на Лъдлъм.

— Какво трябва да означава това?

— Не знам. Никога преди не съм го чувал. Но всичко се свежда до изгаряне. Мигел го нарече „акт на вярата“.

— Акт на вярата?! Това да не е някаква шега?

— Хей, не ме питай, човече. Накрая Мигел призоваваше Мулак да се покае за греховете си, преди да го подпали.

— Жив?

Хорхе погледна встрани.

— Полу.

Рик му повярва. Нищо, което казва в момента, не би могло да навреди вече на Мигел. И както беше предвидено, трупът на Мигел, висящ на десетина крачки от него, се оказа полезен. Всъщност Хорхе не се спря до тук.

— Хей, слушай, човече, аз не играя в тая игра. Не съм куче в този лов. Просто ме наеха за помощ.

— 536?

— Чух за 536, когато ти започна да питаш за него. Какво е? Някакъв нов строго секретен клон на ЦРУ?

— ЦРУ? Мислиш, че те са те наели?

— Хей, знам, че е така.

Ето това е интересно…

— Мигел ти е казал, че е от ЦРУ?

— Не, човече. Казва, че има нещо общо с посолството на САЩ, но, хей, стига. Кой се бъзика с такова нещо?

Вероятно никой. Политическите агенти на ЦРУ често се представяха като културни аташета и тем подобни.

— Защо те е наел, можел е да доведе някого другиго от агенцията?

— Работихме заедно и преди, а и говоря езика на маите. Колко хора на ЦРУ мислиш, че го говорят?

Е, и това беше така. Но Рик установи и че този малък престой в пустошта не е официална операция. Мигел беше член на 536, който също така работеше в ЦРУ. Имаше логика. Това му даваше достъп до всякакъв вид информация и възможност да скрие дейността си под пелерината от офис дейности, когато е необходимо. Каквото и да бе платено на Хорхе, то то е причислено на сметката на агенцията. Перфектната ситуация. Чудеше се колко ли членове на 536 се крият под маската на правоприлагащи органи по света. Нямаше начин Хорхе да знае това.

— Дойдохте, разпитвахте и убихте този човек…

— Мигел го нарече „санкциониране“.

Рик знаеше този вид разправа. Наричаше се по всякакъв друг начин, но не и така. Санкционирането не беше убийство, то си беше… санкциониране.

— Както и да е. Той е мъртъв, но вие двамата сте все още тук. Защо?

— Защото Мигел каза, че оставаме. Той е шефът.

— И никога не ти е казвал защо?

— Наблюдавахме тази дама, с която дойде. В случай че тя откриеше нещо, което ние сме пропуснали, трябваше да я накараме да ни го каже.

— И след това да я „санкционирате“?

Хорхе сви рамене.

— Шефът му иска тя да умре.

— Наистина ли?

Това обясняваше пълзящия субект в задния двор на патолога снощи. Той имаше граната и спринцовка, пълна с нещо неизвестно.

— Същото се отнася и за теб — добави Хорхе.

Нищо изненадващо.

— Шефът му в ЦРУ или шефът му в 536?

— Не знам, човече. — Той погледна към мястото, където трупът на Мигел висеше от дървото. — Можеш да го питаш, но не мисля, че ще ти отговори.

— Вероятно не.

— Бледолико конте. Пристигна тази сутрин с още един, огледа наоколо, каза на Мигел да я накара да изчезне, а после се качи на хеликоптера си и изчезна.

— Работата ми е да я защитя, нали знаеш.

— Да, схванахме това.

— А аз приемам работата си на сериозно.

Друг поглед към Мигел.

— Виждам. Но хей — добави той бързо, — що се отнася до мен, тя няма от какво да се притеснява. След като с Мигел е свършено, аз приключвам тук. Мятам тялото му на гръб и се отправям към Мексико Сити. — Той отново сви рамене. — Може да взема някакъв вид награда.

— Да, може би.

Време бе за смяна на темата.

— Кой нарани малкото момиче?

Хорхе се вцепени.

— Какво малко момиче?

Рик се бореше да запази гласа си стабилен и безразличен.

— Онова с липсващите нокти.

— Мигел го направи. Искаше да накара Мулак да му разкаже за лека, който лекува всичко.

Селяните обаче категорично бяха определили „ниския“ като мъжа, наранил детето. Хорхе беше поне трийсет сантиметра по-нисък от Мигел.

— Децата трябва да са извън това, не мислиш ли, Хорхе?

— О, да, човече. Определено.

Рик извади отново фенерчето си и провери близките дървета. Намери идеалния клон. Когато започна да го оглежда, Хорхе захленчи.

— Стига, човече. Аз бях просто сътрудник, нали?

— Децата са невинни, Хорхе. Както цивилните. Те не трябва да се използват като лост по време на разпити. Не трябва.

Хорхе се отпусна по гръб и започна да се търкаля.

— Не бях аз!

Рик приключи с подрязването на клона и го последва.

— Не ме е грижа, Хорхе. Не проявявам загриженост към онези, които нараняват деца.

Той заби коляно в гърба на Хорхе, за да го задържи, после привърза каишка около врата му, която използва, за да го закачи на дървото. Онова, което всъщност му се искаше, бе да изтръгва ноктите му, докато крещи за милост, питайки го дали е проявил такава с малкото момиченце, когато е правил същото. Но той не можеше да си позволи да стигне дотам, защото веднъж започнал, кой знаеше кога или къде щеше да спре?

— Не наранявай деца просто така, Хорхе. А ако го направиш, не е добре да научавам за това. Защото не ми харесва да слушам за възрастни, които насилват деца.

Хорхе плачеше.

— Ноктите му пак ще пораснат, човече!

Рик имаше внезапно видение на пламъци и писъци — възрастни и детски — и на фигура, която се движеше между умиращите, на тъмен човек, недокоснат от тези пламъци… и едва не се изгуби в него.

— Нима? Да, може би ръцете му отново ще изглеждат добре или почти добре. Но какво ще кажеш за съзнанието на детето? Какво ще кажеш за кошмарите му? Нараняваш… измъчваш по този начин едно дете, но болката не спира, тя никога не спира. Увреденото отвътре продължава и продължава да боли. Децата са безпомощни в този свят. Те имат нужда от възрастните, за да ги защитават. Така че, когато един възрастен ги нарани, вместо да ги предпази, това е… Ами, това е непростимо, не мислиш ли?

— Бог прощава всичко, човече!

— Дори и ако нараниш дете? Не мисля, че има изкупление за това.

— Разбира се, че има!

— Е, не и от мен. Защото, когато чуя, че някой е наранил дете, това ми причинява болка, която няма да изчезне, докато не направя нещо по въпроса, докато не се уверя, че болната маймуна никога повече няма да го повтори.

Писъкът на Хорхе беше кратък, когато той го вдигна и го окачи на клона.

— Предай моите поздрави на Мулак.

Рик беше наясно с гърчовете, хриповете и безполезното ритане, така че нямаше нужда да наблюдава. Той прибра пистолета, ножа и фенерчето си, изключи фаровете и тръгна обратно към селото.

Не… изкупление… не заслужава никой.