Франсис Пол Уилсън
Панацея (36)

1.

Единственото хубаво в Мексико Сити, което Нелсън можеше да види, беше лекотата да откриеш католическа църква. Двамата с брат Брадшър посетиха неделната меса в огромната катедрала Метрополитен наред с множество туристи, след което се качиха на хеликоптер за Кинтана Ро.

Бяха пристигнали в Мексико Сити късно миналата нощ, с което се настаниха в стаите си в „Свети Реджис“. По-скоро като анализатор, отколкото като действащ агент, Нелсън трябваше да се остави в ръцете на Брадшър, който го преведе през свръзките, работещи в чуждата страна. Цяла нощ остана в очакване на обаждане от Симон — което така и не дойде. А Брадшър на свой ред също опита да се свърже с него на няколко пъти тази сутрин, но без резултат.

Това не беше добре.

И още по-лош бе сигналът от паспортната служба, който съобщаваше, че Лора Фанинг е преминала през транспортната охранителна администрация на международно летище „Джон Ф. Кенеди“ тази сутрин.

Симон се бе провалил. Човекът, пътуващ с нея, беше нает да я охранява. Щелман беше казал, че е бивш морски пехотинец. Дали именно той не се беше намесил снощи? Ако е така, Симон не е имал никакъв шанс.

Брат Мигел се обади, за да съобщи GPS координатите на селото в джунглата на полуостров Юкатан и на пилота на малкия чартърен хеликоптер му се наложи да направи доста голям пробег, за да намери място за спускане. Мигел ги очакваше. Висок здрав мъж, който се поклони леко, когато разтърси ръката на Нелсън. Той никога не бе срещал Мигел, но репутацията му го представяше като наистина отдаден и ентусиазиран член на Братството и агенцията.

— За мен е чест — каза мъжът с лек мексикански акцент.

Ръкостискането му с Брадшър беше бързо и небрежно. Двамата очевидно се познаваха добре.

Мястото, на което се приземиха, бе дълбоко в джунглата, на две мили отстояние от целта им, и Мигел ги закара дотам по неравен, изровен път. Главоболието на Нелсън беше убийствено, влошавайки се от всеки подскок на „Ленд Ровъра“. Въпреки това той се насочи директно към въпроса.

— Този Курандеро… Лечител ли е?

Мигел кимна.

— Да. Има татуировка и всичко останало. Името му е Мулак. Парализирахме го, упоихме го и го разпитвахме.

— И?

— Nada. Отрича да е Лечител, дори отрича да се прекланя пред Майката. Казва, че се кланя на Чак, бога на дъжда и мълнията.

— Това е странно.

Когато бяха притиснати в ъгъла, те отричаха, че са Лечители, защото знаеха какво е наказанието за това, но Нелсън никога не беше чувал за отричане от Майката.

— Сигурен ли си за татуировката?

— Абсолютно. Жезълът, змията, кометата — всичко е там. Вие ще видите сам. След малко стимулиране той стана наистина сговорчив. Показа ни всичките си отвари…

— Всичките си отвари? Те имат само една.

— Не и този човек. Имаше голямо разнообразие. Показва ни и праховете, и растенията, но растенията не са като познатите ни.

— Сигурен ли си, че знаеш как изглеждат те?

— Имам снимки. Не прилича на нищо оттук. Намерихме и парчето земя, което, изглежда, е било градина или нещо подобно. Някой беше изкоренил всичко оттам. Имаше само гола земя и няколко плевела.

По дяволите! Растенията биха били неоспоримо доказателство. Но от друга страна, това говореше, че Лечителите са изкоренили всичко, за да приготвят отварите си. Изораната градина не доказваше нищо. Или просто растенията не можеха да растат в този климат? Може би затова Мулак се беше върнал към местните народни средства?

— Вижте, приложихме му някои сурови техники, ако се сещате за какво говоря, и ударихме на кухо. Не можем да го накараме да признае, че прави панацея, защото твърди, че такова нещо не съществува — нямало лекарство, което да лекува всичко. Ето защо прави различни илачи.

— Това не звучи добре никак добре.

— На мен ли го казвате — отвърна Мигел. — Трябва да отбележа, че ако нямаше татуировка, щях да съм убеден, че сме хванали грешния човек.

Не, той не беше „грешният човек“, но нещо изглеждаше много погрешно тук. Нелсън дори не намери смисъл да пита дали са намерили доза панацея.

— Какво ще кажеш за жената на снимката с Броуди, която изпратих? Тя беше ли там?

— Няма и следа от нея, а и никой не дава знак, че я познава. Нито нея, нито Броуди. Може и да лъжат, но кой знае? Не можем да упоим всички в селото.

— Ами Курандерото, този Мулак? Той не познава ли Броуди?

— Отрече. Казахме му, че е мъртъв, така че няма смисъл да се опитва да го защити, но продължи да твърди, че никога не го е виждал. Не го притискахме толкова упорито, колкото за панацеята, но беше видно, че няма представа.

Нелсън не можеше да разбере защо този Мулак ще търпи мъчения, за да защити един мъртвец.

— Трябва да свържем всичко това, преди доктор Фанинг да пристигне.

— Не мисля, че Мулак ще издържи още дълго — каза Мигел. — Хорхе, колегата ми от Мексико Сити, е — ще го нарека така — доста ентусиазиран.

— Не смятате ли, че можете да изтръгнете още нещо от него?

— Винаги можем да опитаме, но съм сигурен, че това е всичко. Може да опитате и сам. Пристигнахме.

Нелсън надникна през предното стъкло към купчината колиби, оформящи селището на Курандеро: малки къщички, покрити с керемиди и дървена или циментова замазка, струпани без някакъв определен ред около дърветата. Тук-там в храстите бяха паркирани очукани офроуд автомобили.

Те спряха пред една от колибите. Вътре намериха Хорхе с окървавен мъж, свит в ембрионална поза, скимтящ като болно коте. Курандеро. Хорхе, набит мъж с индийски черти, го сритваше в опит да го накара да говори, но това единствено увеличаваше силата на скимтенето.

Този Мулак, този явно обикновен лечител на селото, този готвач на чудодейни илачи, имаше татуировката. Нелсън никога не я бе виждал върху друг освен върху Лечител, което доказваше, че макар и историята му да не съвпадаше с обичайните за този култ, то той със сигурност бе един от тях. Но Мигел беше прав — нямаше да изкопчат нищо повече от него.

— Трябва да организирате санкцията.

— Левит?

— Левит. После искам да останеш наоколо. Брадшър ще ви изпрати снимки на някого, когото трябва да наблюдавате. Тя също търси панацея. И тъй като е потомка на маите, може би ще успее да изясни някои неща, които вие сте пропуснали.

Лора Фанинг имаше съдебномедицински умения, докато Мигел и наетият от него палячо нямаха. Може би беше добре, че Симон не успя. Патологът можеше да се окаже полезен тук. Може би тя щеше да успее да разреши това.

Мигел изглеждаше засегнат.

— Съмнявам се, но ако все пак го направи?

— Дайте й време, за да научи каквото може, а след това се уверете, че сте конфискували всичко, което е събрала, и ми го донесете в хотела.

— Ами ако се съпротивлява?

— Вземете това, с което разполага, чрез всички необходими средства. Независимо дали се съпротивлява, или не, искам тя и другарят й да изчезнат. Завинаги. Ясен ли съм?

— Абсолютно.

— Добре. Сега ни върни обратно при хеликоптера.

Не можеше да си тръгне оттук с празни ръце. Според последния доклад на агенцията по разследвания телефонните разговори и текстовите съобщения от областта на Ню Йорк, съдържащи кодовото „чудодейно изцеление“, бяха пресъхнали. Очевидно Лечителите се бяха скатали. На този етап това село беше единствената им следа.

Но ако все пак не открият нищо, тогава какво? Беше работил толкова усилено, за да качи Пикънс на борда, и най-накрая успя. Разполагаше дори със свой собствен черен фонд… но за какво? След като досега откритата мрежа от Лечители отиде в земята мълчаливо, какъв трябваше да е следващият му ход?

И имаше ли значение? Той потърка слепоочията си. Сега главоболието беше постоянно. Заради тумор — със сигурност. Щеше ли да има необходимото време, за да стигне до панацеята?

Усещаше, че култът няма да стои в латентно състояние още дълго. Тяхната цел в живота бе да освободят своя пъклен буламач. И заради това щяха да се завърнат скоро. А Нелсън, той щеше да е подготвен за това.

Притискайки очи, той замасажира скалпа си. Молеше се само да остане жив достатъчно дълго.