Франсис Пол Уилсън
Панацея (37)

2.

Компанията за автомобили под наем, една от трите в близост до международно летище „Нетумал“, носеше името „Топ кола“. Бяха пристигнали от терминала дотук със затворен ван.

— Предполагам, че испанският ти е доста добър — каза Хейдън, когато излязоха в полунощната влажна топлина на крайбрежната Кинтана Ро.

— Правилно предполагаш — владееше още френски и юкатек, но не искаше да се хвали.

По време на пътуването двамата почти не разговаряха. На полета от „Кенеди“ до Канкун ги настаниха в първа класа, но на места от двете страни на пътеката. Тя го беше наблюдавала как погълна стека си с мимоза и омлета за закуска. Нервите й покрай полета и несигурността на това, което следва, бяха убили апетита й. А единственото нещо, което той й каза, бе „Ще ядеш ли това?“, когато я видя как едва докосва храната пред себе си.

Подаде му я с радост.

Разговорът в шумната „Чесна“ от Канкун до Четумал пък бе възможен единствено през слушалките, но никой от тях не се разтревожи от това.

— Може би тогава ти ще се справиш с рент-а-кар-а и резервацията — каза той. — И ако може да попиташ дали е пристигнала пратка за мен?

— Пратка?

— Някои неща, които изпратих вчера.

— Какви неща?

— Каквито не исках да качвам в самолета.

Можеше да се обзаложи, че няма да получи повече информация от него, затова се отказа да разпитва. Понечила да тръгне към гишето, тя посочи купчината от сакове и раници, които бяха донесли със себе си.

— Наглеждай това, докато видя какво се случва.

Той й козирува, след което измъкна от джоба на лекото си сафари яке и шепа прозрачни пластмасови ленти.

— Какво е това?

— Свински опашки. Приложими са за всичко — отвърна й и започна да ги обвива около дръжките на багажа им.

— Какво правиш?

— Трябва да използвам тоалетната, а това ще попречи на някого да си тръгне с една от чантите ни.

— Как?

— Защото ще трябва да вдигне всички наведнъж, а няма как да се случи.

Когато той изчезна в мъжката тоалетна, Лора се приближи към гишето. Държейки под око багажа, тя премина през процеса по наемане на автомобил. Двама мъже, преминаващи наблизо, забавиха ход, оглеждайки с любопитство чантите, но продължиха да се движат.

И тъй като беше обяд, тя осъзна, че е идеалният момент да провери гласовата си поща. Фил беше имал на разположение цяла сутрин, за да научи подробности за бившия морски пехотинец. Тя провери сигнала: четири чертички.

Първо се обади вкъщи. Отново. Беше го направила, когато кацнаха в Канкун, и Стивън искаше да чуе, че е оцеляла и при пътуването до Четумал в това, което нарече „локомотив“. След като го увери, че всичко е наред, тя набра гласовата си поща.

Имаше едно съобщение с гласа на Фил:

Надявам се, че всичко е наред. Моят човек в Монтоук не можа да намери никакви данни за бивш тюлен на име Хейдън, в който и да е от регистрите на екипи през последните двадесет и пет години. Не е намерил никакъв смисъл да се връща още по-назад във времето, тъй като ти каза, че е около четирийсетте. Но той ще се поразрови по-надълбоко само за да се увери, че не пропуска нищо. Името е Хейдън, нали? Като онази актриса? Ще се свържа с теб веднага, щом науча нещо повече.

Лора прехапа устната си, когато прекъсна връзката. Дали Хейдън лъжеше за връзката си с морската пехота? Щелман, изглежда, имаше доста високо мнение за него. Трудно й бе да повярва, че не го е проучил предварително. Но ако той лъже за това, какво ли друго премълчава?!

Хейдън излезе от тоалетната, бършейки ръцете си със салфетка — отбеляза тя с одобрение — и започна да разкъсва пластмасовите свръзки с малко ножче. Когато свърши, застана на пост.

И да, те имаха пакет за сеньор Хейдън. Жената зад гишето сложи картонена кутия на тезгяха. Лора я взе. Беше по-тежка, отколкото изглеждаше.

Тя подаде на Рик кутията, след което сграбчи дръжката на сака си, която веднага се скъса.

— По дяволите!

Този сак беше неин спътник при всичките й пътувания дотук и тя изобщо не се беше замисляла да го замени, затова предположи, че дръжките просто са се износили. Тогава се появи Рик с една от тези негови свински опашки.

— Не се притеснявай. — Той я подпъхна оттук-оттам, после я дръпна здраво и отряза излишното. — Това трябва да го задържи. — Той помаха с опашката пред очите й. — Приложими са за всичко.

— Накара ме да повярвам в това — каза тя.

Неговата привързаност към тези пластмасови свръзки, макар и не много естетична, го караше да изглежда малко по-човечен.

Десет минути по-късно те бяха качили багажа си в задната част на джип „Вранглер Рубикон“ и бяха готови да потеглят. След като провери клетъчните си карти на Мексико, тя подготви и сателитния телефон, който също бе взела под наем. Покритието се беше подобрило значително от последното й пътуване, но южните вътрешни участъци на Кинтана Ро и Кампече — закъдето се бяха запътили — оставаха на сухо. Въпреки роуминга клетката й би била безполезна там.

— Аз ще карам — каза тя. — Ти си навигатор.

Той се намръщи.

— Нека е обратното.

— Шофирала съм през този терен и друг път, ти не си.

След развода тя бе свикнала да шофира навсякъде сама и предпочиташе да държи волана по време на път. Проблем с контрола, предположи тя.

— Сигурна ли си?

— Не аз пих мимоза.

— Само една двойна. И това беше преди часове. Освен това имам много ефективен черен дроб.

— Също така имаш и координатите. Къде е първата ни спирка?

Той извади телефона си, кликна няколко пъти върху екрана и каза:

— Някъде на около четиресет-петдесет мили югозападно от място, наречено Хосе Мария Морелос, където и да е това.

Лора запали двигателя.

— Била съм там.

— Къде? В Хосе Мария Морелос?

— Да. И в зоната наоколо.

— В миналото ти на биопроспектор?

— Точно така. Ще тръгнем на север по 307, после ще завием по 293.

— Звучи като план. — Той изви антената на локатора. — Какво ще кажеш за обяд?

След два омлета и две пържоли?

— Имам протеинови десертчета.

— Чудесно. Да потегляме.

Лора намери пътя към шосе 307, където натисна педала на газта, повеждайки ги по износения четирилентов асфалт.

— Знаеш ли какво липсва на картата? — попита Хейдън, вперил поглед в телефона си.

— Реки.

Много наблюдателно, помисли си тя. Повечето хора не биха забелязали. Или той просто се опитваше да завърже разговор? Откакто се качиха на полета от „Кенеди“, едва забелязваше присъствието й. Сега, когато бяха рамо до рамо, явно бе решил да поправи това…

Отпусни се, каза си тя. Ще бъдем залепени един за друг в продължение на две седмици, направи го да бъде приятно. Дай му малко урок по география.

— Това е така, защото в Юкатан или в Кинтана Ро няма такива. Реките се нуждаят от промени във височините — хълмове и долини — за да могат да текат. Огледай се наоколо: теренът е по-гладък и от палачинка. Целият полуостров е такъв. Това е варовик. Дъждът прониква през него. Ето защо заливът на Карибите е кристалночист тук.

— Гладко като палачинка — каза той, зареял поглед през прозореца. — Ако ме събудиш и ми кажеш, че сме някъде из Луизиана, няма да оспоря.

— Никога не съм била там, но ще ти повярвам за това. — Тя посочи вдясно, където блестяха оголени стебла на мършави изкривени дървета. — Оттук не се вижда, но Лагуна Бакалар е точно там, зад дърветата — огромно кристално езеро, подхранвано от подземни реки.

Той свали телефона.

— Какво е чувството да се върнеш у дома?

Да, определено се опитваше да се сближи. Дали я проучваше? Тя би трябвало да прави това с него.

— Това не е моят дом. САЩ е. Солт Лейк Сити, Юта, за да бъдем точни.

— Мислех, че Щелман каза, че си потомка на маите.

— Наполовина, от страна на майка ми. Баща ми е кавказец.

— Трябва да си взела повече от неговите гени, защото не изглеждаш като мексиканка. Не и с тези очи.

— Това е родината на майка ми. И ако тя беше тук, щеше да си платиш за тази забележка.

Той направи гримаса.

— Искаш да кажеш, че звуча като расист ли?

Като човек, израснал в Солт Лейк Сити, тя най-добре знаеше какво е да проявяваш расизъм и това определено не беше такъв случай.

— Изобщо не. Но щеше да научиш, че Мексико не е нищо повече от една политическа конструкция и че маите също са хора.

— Тези, които са построили пирамидите, нали? Посещавал съм Чичен Ица веднъж. Говори ми за стръмни стъпала.

Не можеше да устои:

— Бивш тюлен, който се страхува от височини?

— Предпочитам скока с парашут, отколкото тези пътеки. Сигурно си се качвала там горе.

— Мястото вече е затворено, но да.

И да, стъпалата до върха бяха наистина ужасно стръмни. Не беше толкова лошо при изкачването, колкото при слизането…

— Ами тогава знаеш: една пропусната стъпка и си прикован върху инвалидната количка до края на живота си.

Той вдигна кутията, която беше изпратил предварително за себе си, и започна да разкъсва лентата, която я държеше запечатана.

— Значи си наполовина маянка. Каква е останалата половина от теб?

Не искаше да говори за себе си, а за него. Как да обърне разговора?

— Англичанка. Мормонски мисионер на име Джаред Фанинг навлиза в джунглата, проповядвайки своята вяра. Той и майка ми се влюбват и така нататък. Ами ти? Откъде си?

Той изглежда не я чу.

— Да разбирам, че си взела сините очи от него?

— Сините очи от него и от испанците.

— А?

— Така казваше майка ми. Конквистадорите са били най-големите изнасилвачи на местните жители някога. Баща ми е синеок, а майка ми е с кафяви очи, но тя трябва да е била носител на ген със синьо око. Тъй като кафявото е доминант, синьото рецесивно никога не се изразявало в семейството й. Очевидно аз съм изключение. Комбинацията на синия алел на баща ми с кафявата кожа на майка ми води до мен.

— Спомена, че си израснала в Юта, и предвид реакцията ти към моето сутрешно приемане на алкохол да разбирам, че си мормон?

Как така все още говорим за мен?

— Бях. Отваряла съм Книгата на Мормон, но никога не съм я купувала.

Колкото по-голяма ставаше, толкова по-трудно й беше да вярва. Църквата беше пълна с добри, почтени и трудолюбиви хора, но нейният произход беше твърде труден за преглъщане. Майка й беше приела вярата преди брака си в Солт Лейк Сити, но Лора беше сигурна, че не го бе направила изцяло. Когато двете идваха тук на посещение на баба й и дядо й, тя ставаше съвсем различен човек — по-спокойна и по-забавна.

— Ами ти? — попита тя, преди той да успее да зададе друг въпрос.

— Разумен агностик — усмихна й се в отговор. — Значи, щом не си мормон, какво си сега? Част от баптистите ли?

— Не съм решила. — Тя го погледна. — Кажете ми, господин Хейдън, това добавя или изважда точки от моя статут на „прекалено съвършен“ кандидат за тази задача?

— Наричай ме Рик. Щелман използва „господин“ от учтивост, но той не е тук сега. Две седмици с това „господин Хейдън“ ще ме побъркат.

Тя помисли: Твоите откъслечни отговори и предварително изпратени пакети вече ме побъркват, но…

— Добре, Рик. — Тя не беше гневна на забележката му, нито на факта, че бе излъгал за автобиографията си, а на това, че не схващаше накъде бие. — Но ти не отговори на въпроса ми.

— Не виждам как убежденията ти се свързват с всичко това. Което ме отвежда на въпроса какво си правила като биопроспектор. Какво е това, между другото?

Той вече беше отворил кутията и развиваше обвивката около това, което изглеждаше като…

— Това пистолет ли е?!

— Не. Това е кутия с глазирани понички.

Добре. Заслужаваше си го. Глупав въпрос!

— Какъв калибър е?

Той го вдигна. Голям, красив, с черен матов отблясък.

— „Глок 45“.

Беше виждала много рани с този калибър на масата за аутопсии. Малцина бяха онези, които оцеляваха от подобен размер куршум.

— Как успя да изпратиш това тук?

— Ако познаваш правилните хора и можеш да си позволиш таксата, както го прави Щелман, е лесно. Купих го от човек, който има спортен магазин в града. Занимава се с всичко.

Той извади празния пълнител и започна да го зарежда с патрони от кутията, придружаваща оръжието. Етикетът й гласеше Federal Hydra-Shok®JHP.

— Кух връх?

Той кимна.

— Виждала си какво правят, след като попаднат в целта, предполагам.

— Не е красиво. По кого смяташ да стреляш?

— Нямам планове да стрелям по някого. Надявам се така и да си остане. Но знаеш какво казват: пистолетът е като парашута; ако ти потрябва и не разполагаш с такъв, никога нима да имаш нужда повече от каквото и да било.

— Доста огнева мощ има тук — отбеляза саркастично Лора.

— Да, добре, всичко се свежда до използването й… Не обичам да стрелям по някого два пъти.

Забележката предизвика моментален пристъп на раздразнение.

— Не съм целяла да те притесня.

Той изсумтя подигравателно.

— Свадливостта е просто твоя запазена марка, нали?

Свадливост? Поредният етикет, който й лепна. Преодолей го, Лора.

— Просто звучиш леко високопарно. — Тя сниши глас, за да го изимитира: — Не обичам да стрелям по някого два пъти.

Той се изсмя.

— Добре, разбрах, че не си схванала думите ми. Исках да кажа, че ако не свалиш целта с първия изстрел, означава, че тя има шанс да отвърне и да свали теб. Следващия път ще бъда по-ясен.

Тя усети жлъчта, но я остави да мине покрай нея.

— Всичко е наред. Ще се справя.

— Ето защо съм тук — за да гарантирам това. — Той се заоглежда, като в същото време продължи да зарежда пълнителя. Пръстите му сякаш знаеха какво да правят и действаха сами. — Много пустеещи земи има тук. Забрави Луизиана. Това би могло да бъде Индиана или Илинойс — без житата.

— Правителството развива крайбрежието на Кинтана Ро, но пренебрегва вътрешността. Нито цент от парите, които влизат в курортите, не достигат до местните жители.

— До твоя народ.

— Да. Моят народ. Маите. Ние бяхме тук първи. После дойдоха испанците.

— Отново ставаш свадлива. Казвам ти.

— А защо не? Това е тяхната земя. Заслужили са си парче от пая.

— Заслужили? — Той изсумтя отново. — Заслугата е нещо, което хората притежават. Подобно на това да си справедлив. Справедливост не съществува. Съществува само онова, за което хората се съгласят, че е справедливо и може да се наложи като такова. Хората не получават това, което заслужават, получават само онова, което им се даде.

Това беше интересно. Не в добрия смисъл — тя мразеше подобен род гледни точки — но й даваше възможност да погледне от друг ъгъл неговата фасада тип „войник на съдбата“.

— Хей, маите са добри, достойни и миролюбиви хора…

— И тези „добри, достойни и миролюбиви хора“ са склонни да вземат само онова, което им се дава.

— О? И какво трябва да означава това?

— Виждаш ли пътя, по който се движим? Това е, което, се дава на „добрите, достойни и миролюбиви хора“.

Тя си спомни свистенето на горящата кафява кожа върху рамото си и почувства как се задушава.

— Хубава гледна точка за света, господин Хейдън.

— Трезва преценка. Не е по моя вина. И само защото го виждам по този начин, не означава, че ми харесва. Хората на власт създават правилата. Но огледай се наоколо: да виждаш твоите „добри, достойни и миролюбиви хора“ да са на власт? Не. А защо? Защото те не се кандидатират. Или, ако го правят, им липсва тази същност за безскрупулност, необходима, за да спечелят. — Той я погледна. — Смятам те за добър човек. Би ли се кандидатирала за някой властимащ пост?

Въпросът я изненада, както и определението „добър човек“. Вчера пък я определи като част от „добрите хора“. Искрен ли беше? Или просто я четкаше?

— Изобщо не съм обмисляла подобен въпрос.

— Ето, доказах гледната си точка. Предпочиташ да си биопроспектор. Което все още не знам какво значи.

Добре. Радваше се, че има възможността да се измъкне от тази тема — каквото и да беше тя.

— Това включва много аспекти, етноботанистиката е основа, но се свежда по-скоро до изследване на това как местните хора на дадена общност използват растения, за да правят лекарства. Някои от тези лекарства наистина работят и има фирми, които искат да ги развият в търговски продукти, правейки от това пари.

— Звучи като докторска степен. Как се свързва с патологията?

— Когато си „прекалено съвършена“, те не се свързват.

Той й се усмихна.

— Ще науча ли някога защо?

— Не и докато съм наоколо. Както и да е, когато бях четвърта година в медицинското училище, някой чул от някого, който чул от друг — знаеш как стават тези работи — че съм потомка на маите и говоря юкатек. Етноботаническа изследователска компания…

— Я пак…

— … се свърза с мен и ми предложи доста пари, за да помагам при изследването на лечебни растения и практики в Мезоамерика. Парите бяха твърде добри, за да откажа. Можех да отложа практиката си — бях планирала неврология — и да доразвия автобиографията си, като заедно с това увелича спестяванията си при евентуално откритие за медицинско чудо. Искам да кажа, антилимфомният медикамент „Винкристин“ е разработен на базата на мадагаскарско цвете. Ако можех да намеря нещо подобно… добре де, позитивите далеч надхвърляха негативите. Всъщност, ако постигнех успех, аз щях да успея да създам своя собствена практика.

— Направи ли го?

— Дали съм направила откритие? — Тя поклати глава, натъжена от спомените. — Оказа се, че компанията, която ме е наела, е по-скоро биопират. В смисъл че намират нещо полезно, което все още не е патентовано, лицензират го и го продават на някоя от големите фармацевтични компании, без да дават и стотинка на хората, от които са откраднали. Бих им шута и напуснах.

Той посочи с пръст към нея.

— Виждаш ли? Ти си една от „добрите“. И сега си тук, търсеща панацея. — Той махна с ръка към заобикалящата природа. — Мислиш ли, че може да е произлязла оттук?

— Не. Защото — и смятам, че бях доста ясна за това пред господин Щелман — не вярвам, че съществува.

Той завърши със зареждането на пълнителя и го пъхна в слота на своя глок. Лора забеляза как преди да го прибере в жабката, го огледа отвсякъде.

— Но нещо се случва.

Докато казваше това, той извади от кутията голям черен сгъваем нож. Разгъна го няколко пъти — острието му бе с дължина от около десет сантиметра — след което го прибра в страничния джоб на якето си.

— Няма да оспорвам това — каза тя. — И ще призная, че нямам отговор какво точно се случва. Но няма да запълня невежеството си с митичен лек за всичко.

— Мислила ли си изобщо някога, че панацея всъщност съществува, противно на способността ни да се съмняваме?

— Да се съмняваме в какво?

— Че съществува.

Правилно ли чу?

— Би ли повторил?

— Добре. Мислила ли си изобщо някога, че панацея всъщност съществува, противно на способността ни да се съмняваме в това?

Дори и повторено, пак звучеше безсмислено.

— Какво точно трябва да означава това?

Той въздъхна.

— Сложно е.

Беше ли това един от „по-нататъшните разговори“, които беше споменал Щелман?

— Разполагаме с достатъчно време.

— По-скоро не… — Изглеждаше леко смутен. — Нека се осланяме на неочакваната изненада. — Той отново провери телефона си. — Насочваме се към… — поклати глава. — Нямам представа как да произнеса това. Твоите маянски хора не са ли чували за гласни?

— Имаме много гласни. Покажи ми.

— Не и докато шофираш. Но поне мога да произнеса името на шамана или Курандерото, с когото трябва да срещнем.

— Това е определението за „лечител“ на древния език.

— Нещо като „Амин“? Както и да е… — Той се загледа в екрана на телефона си. — Името на този човек е Му…

— Мулак? Познавам го!

Рик я погледна с ококорени очи.

— Ето го отново.

— Кое?

— Странното стечение на обстоятелствата. Но защо се изненадвам, че познаваш този човек? Целият сценарий е подреден.

И той се върна към това отново…

— Каза същото и вчера. Тогава прозвуча глупаво и сега е глупаво.

— Нима? Мъж, който е бил неизлечимо болен, се връща от страната на маите в съвършено здраве и дава несъществуващ лек на неизлечимо болно малко момче, което пък се оказва познато на определен заместник-патолог, който се случва да бъде потомък на маите. Лечителят умира в резултат на това, което прилича на „нечестна игра“, и завършва на масата за аутопсии на същия заместник-патолог, който често е пътувал из района, посещаван от мъртвеца, и просто така познава лекаря, с когото мъртвият човек е свързан.

Казано по този начин звучеше… изумително. Дори повече от това.

— Добре, има смисъл. Изумително странно стечение на обстоятелствата, но нищо повече. Искам да кажа, как може някой да организира тази верига от събития?

— Не говорим просто за някого.

— А за кого? За Бог?

Той я погледна неловко.

— Не съм сигурен, че искам да навлизам в тази тема.

Те стигнаха до кръстовището с шосе 293 и тя пое по него, насочвайки се на северозапад по по-тесен двупосочен черен път.

— Давай. Предстои ни да изминем още доста дълъг път, преди да стигнем.

— Кога ще стигнем джунглата?

Тя посочи дърветата в близост до пътя.

— Ние сме в нея.

Той се втренчи в дървесината с различни форми и размери.

— Наистина ли? Наричаш това джунгла?

— Такова е. Очакваше папрати и лиани тип дъждовна гора, нали?

— Ами да.

— Дъждовните гори са подклас на джунглите, но не всички джунгли са дъждовни гори — надлежно отбеляза тя.

— Значи не трябва да очаквам маймуни да се люлеят от клон на клон и няма да мога да си откъсна банан, когато ми се прииска?

— Може да забележиш паякообразна маймуна, но палмите с банани предпочитат по-влажни райони от тези тук. Дъждът на полуострова може би е по-малко от литър на година — почти като в Лонг Айлънд. Достатъчно е за такива дървета. Високите, с клони като корени, които виждаш, се наричат „сейби“, по-малките са „баалче“ и „копал“.

— Говориш като истински етноботанист.

— Точно така. А сега нека се върнем към това как всичко е подредено.

— Добре. Но се подготви за странности — поне относно това, което повечето хора биха сметнали за странност.

Тя поклати глава.

— Няма да повярваш на странностите, които съм виждала хората да си причиняват, както на себе си, така и един на друг. Трудно е да ме впечатли човек.

— Това тук ще забие ежедневните странности в прахта. И така, ето за какво иде реч: какво става… какво става, ако съзнанието на човечеството, нашето самосъзнание, е просто една аномалия?

— Аномалия?

— Да, аберация. Какво става, ако разберем, че всъщност сме били генетично предразположени да бъдем неми обитатели на горите, висящи от дърветата и ядящи насекоми и плодове? Но в един момент нещо се обърква. Някакъв странстващ гама-лъч преминава през магнитосферата и се сблъсква с някои от хромозомите на някое прашимпанзе, променяйки мозъка му?

Звучеше ерудирано и това я изненада — сякаш бе правил изследване…

— Това не е ужасно далеч от истината — каза тя. — Възможно е и да се е случило по този начин, макар да не е било вероятно. Но мога да се съглася в името на дискусията.

— Не е задължително да е гама-лъч. Може да бъде някакъв вид мутация — всичко онова, което променя генома на приматите и засяга мозъка им. Сега — след милиони години на модификация и еволюция — тези мозъчни промени в крайна сметка водят до мисловна дейност, разсъдливост, самосъзнание, разсъждение, въображение, мъдрост.

Беше се променил, докато говореше за това. Апатичните, почти мъртви очи се бяха оживили. Каквото и да се случваше, той наистина влагаше всичко от себе си.

— Добре — каза тя, — хоминидната верига води до хомо сапиенс. До нас. Това схващане вече е доста възприето.

— Точно така. Но следващото е малко по-голям хап за повечето хора: какво става, ако съзнанието и самосъзнанието са аномалия във Вселената?

— Окей… Спри до тук. Това е малко трудно за възприемане. Не, невъзможно е за възприемане. Вселената е невероятно огромна. Нашата галактика сама по себе си съдържа над четиристотин милиарда — с „м“ като „момичета“ — звезди. Ако си представиш Млечния път като континентална Америка, то нашето Слънце е с размерите на бели кръвни телца в Колорадо. Що се отнася до Вселената с нейните милиарди галактики — отново с „м“ — експертите са изчислили, че в нея има някъде към септилион звезди.

— Никога не съм чувал за септилион.

— Десет с четиридесет и две нули след него. С толкова много звезди и всички възможни планети, които кръжат около тях, аз не виждам как можеш да твърдиш, че мъдростта и самосъзнанието ни са аномалия.

— Ами Парадоксът на Ферми?

— Ферми физикът?

— Да. Един от така наречените „бащи на атомната бомба“.

— Ами чувала съм за него, но не знаех, че има Парадокс.

— Известен още като „голямото мълчание“. Той възприема това, което каза за всичките тези милиарди звезди и планети в нашата галактика, но пита: „С всички потенциални цивилизации, които може да има там, при това много по-стари от нашите, защо не сме чули нищо от никого?“.

— Аз… Не знам. Никога не съм се замисляла за това.

— Заключението, до което стигам, е, че сме сами или тази мъдрост е изключително рядка, а може да се каже и извънредно рядка. Виж, имаме милион и половина гръбначни и безгръбначни видове на планетата. Колко от тях са мъдри или самоосъзнати? Можеш да дадеш пример в много ограничен смисъл за делфините и някои маймуни може би, но само един вид е изградил цивилизация. Разбира се, там има много звезди и много планети и без съмнение много видове разпръснати из цялата Вселена, но какво става, ако човешкото ниво на мъдрост е толкова рядко явление, че когато се е случило, е привлякло… внимание?

— На кого?

— На по-висши интелекти — „огромни, самоуверени и кръвожадни“, както казва Уелс.

— Хърбърт Джордж.

— Същият.

— Дал материал за сценария на „Война на световете“? Ти сериозно ли ми говориш?!

Той поклати глава.

— Говоря за нещо не толкова банално или крещящо. Чувала си за китайското проклятие, нали?

— „Дано живееш в интересни времена“? Разбира се.

— Проклятието всъщност е по-разширено. Това е само първото от три. Следващото е: „Дано привлечеш вниманието на властите“.

Това не го беше чувала. Подобно на първото, в типичен азиатски стил, можеше да се приеме и в положителен, и в отрицателен смисъл. Но тъй като все пак бе проклятие…

— Да, мога да схвана. По-добре остани извън радара.

— Точно. Но какво се случва, ако нашата мъдрост е привлякла вниманието на „огромните, самоуверени и кръвожадни“ интелекти?

Налудничава концепция… и не много комфортна.

— Твоите „какво се случва, ако“ започват да ме дразнят.

— Само задавам въпроси.

— Говориш ми за бог… или за богове?!

Той поклати глава.

— Лош подбор на думи. „Бог“, с главна или малка буква, внушава натуралност и духовност. Религията или теорията на Х. Ф. Лъвкрафт са просто мътилка във водата. Говоря ти за същества, огромни интелекти. Не ги обличай във форма.

Това беше твърде далеч от разбиранията й, но Лора трябваше да признае, че успя да привлече вниманието й.

— Добре. Забелязани сме от… образувания. И после какво?

— Това е големият въпрос. Тук сме ние, аберацията, която нарича себе си хомо сапиенс, привлякла любопитството на радара, поставена под космическия микроскоп. Как изглеждаме? Просто като нещо любопитно? Или като неща за експеримент, играчки?

— Надявам се, че е от любопитство. Докъде води всичко това?

— До панацеята, която търсим. Ти сама каза, че това е научно невъзможно.

— Такова е.

— „Невъзможно“ е просто схващане.

— Не, „невъзможно“ е невъзможно.

— Като да изпратим човек на Луната и да го върнем жив?

— Добре. Ще се коригирам. Много хора схващат, че нещо е невъзможно, когато искат да кажат, че то е неосъществимо. В този ред на мисли нищо от отиването и връщането от Луната не нарушава законите на физиката и биологията. Панацеята ги разбива на пух и прах.

— Тогава защо шофираш през маянската джунгла?

Добре, сега беше на по-комфортно място — в свои води.

— Защото така работи науката. Щелман казва, че съществува, аз казвам, че не е така, и предприемам това, за да му докажа позицията си. Той казва, че мога да я намеря тук, и е готов да заплати цялото това време, в което я търся. Дойдох, за да разследвам и да го опровергая.

— Но ти си видяла действието на лек, който не можеш да обясниш.

— Вярно е. Но имам ограничени знания за това. Ето защо съм тук — да разширя знанията си.

— Това не променя факта, че търсиш нещо, за което казваш, че е невъзможно да съществува.

— Не, търся нещо, което може да е реално, но се препредава като нещо, което не може да съществува — медицински пробив, който се дава като лек за всичко. Има голяма разлика. Това незнайно нещо може да няма неограничения обхват на панацея, но може да има ограничени свойства, които биха могли да бъдат от голяма полза в някои области на медицината.

Тя осъзна, че се е върнала към времето си като биопроспектор.

— Но какво се случва, ако наистина съществува панацея?

— Не може да съществува.

— Хайде, допусни го заради мен. Какво се случва, ако е така? Би ли я използвала?

— Разбира се. Да излекува нелечимото, е мечта на всеки лекар.

— Както и мечта на всеки Лечител, между другото. — Сега очите му искряха. — Знаеш ли третата част от китайското проклятие?

— Не. Но съм сигурна, че ще я узная.

— „Дано намериш онова, което търсиш“.

— Наистина ли?

— Наистина. Звучи добре, но има зловещ привкус.

Определено. Достатъчно, за да изпрати хладни тръпки през тялото й. В научната фантастика намирането на желаното от сърцето никога не се оказва с добри последствия. Сигурно същото е в сила и за реалния свят.

— Не виждам как панацеята може да е нещо лошо — каза тя.

— Дори и да идва от друго място?

— От друго място? Какво трябва да означава това?

— Истинската панацея ще разбърка реда на нещата. Помисли. Става дума за нарушаване на законите на биологията, че дори и на физиката. Ето защо продължаваш да твърдиш, че е невъзможно. Ето защо, ако съществува, тя не може да бъде оттук. Трябва да идва отнякъде другаде.

— Приписваш отново всичко на фантазия и научна фантастика.

— Няма да е фантазия или вид измислица, ако е истинска. Нещо, което нарушава всички правила, трябва да бъде въведено отнякъде другаде — от друго място. И с каква цел? Просто за да видиш как „играчките“ ще си играят с него? Или има програма… такава, каквато не можем да разберем?

Нещо в тона му я бодна. На пръв поглед звучеше като проповед, но тя откри и нещо друго. Нотка на… Какво? Отчаяние? Сякаш се опитваше да убеди не само нея, но и себе си.

— Какво знаеш или по-скоро какво мислиш, че знаеш?

Той поклати глава.

— Да знам? Не знам, това е проблемът. Но съм виждал…

— Какво си виждал?

— Нищо. Вече ще си затворя устата.

— О, я стига! Не можеш да приключиш темата по този начин.

— Хей… Виж — каза той, навеждайки глава, за да погледне през предното стъкло. — Хеликоптер. Трябваше да си вземем такова превозно средство.

— Не се опитвай да смениш темата.

— Забрави — каза той, облягайки се назад. — Просто се шегувам с теб.

Тя не му повярва дори и за наносекунда. Но установи, че стените му се издигат и сенките се спускат надолу. Нямаше да получи нищо повече.

— Шегуваш се, значи? Подобно на „огромните, самоуверени и кръвожадни“ интелекти?

— Точно. Макар че ти си интелектът тук. Аз съм само мускулът.

Лора се чудеше за това. Вече го беше хванала в една лъжа. Колко други се криеха под тази закалена външност?

— Осъзнаваш, че научните институции са пълни с хора с идеи като тези, които току-що обсъждахме, нали?

Той кимна.

— Жалко, нали? Защото, ако ти се каже, че не можеш да ядеш свинско, защото Творецът на Вселената е наредил така, ти не го правиш. Ако ти се каже, че има част от теб, която никой не може да види и която е безсмъртна и се преражда в ново тяло, след като умреш, ти си окей с това. Ако ти се каже, че Земята е създадена в рамките на шест дни, през 4-то хилядолетие пр. Хр., училищните настоятелства започват да обмислят включването му в учебната програма. Ако ти се…

— Добре, схванах накъде биеш.

— Доказвам гледната си точка.

Какъв странен човек ще се окаже, че е той. Много по-дълбокомислещ и много по-сензитивен, отколкото си беше представяла. Очевидно той бе придал на това пътуване и неговата цел много мисъл, но от един по-необичаен ъгъл. Нещо в миналото му — нещо, което бе преживял или мислеше, че е видял — не му позволяваше да се вслуша в реалността. Това я накара да се почувства малко неловко. Тя предпочиташе спътник, изцяло стъпил в реалния свят, а не някого, който смята, че човечеството е играчката в ръцете на „огромни, самоуверени и кръвожадни“ интелекти.

Но тъй или иначе тя беше заклещена тук с него.