Франсис Пол Уилсън
Панацея (83)

1.

— В средата на другото нищо сме — констатира Рик, докато лодката им цепеше вълните близо до западната граница на Оркнейските острови. — Как го нарече снощи?

Лора се вкопчи в хромирания парапет на пилотската кабина.

— Триъгълникът на Оркни.

В абатството Рик беше изчислил наум местоположението според координатите от колана и те го отведоха до Шотландия, но той беше подценил колко на север ще трябва да отидат в действителност. Оказва се, че 59°3’ север и 2°44’ запад се намират в привидно празно пространство в морето в центъра на триъгълник, формиран от островите Стронсей, Шапинсай и Аускери — на практика в Северно море.

— Добрата новина е — каза той, — че никога не съм чувал за изчезнали кораби тук.

Двамата бяха взели чартърен полет от Глазгоу до Къркуъл и прекараха нощта в хотел „Айре“. Първото нещо, което Рик направи тази сутрин, бе да отиде на доковете и да наеме двайсет и осем футов пътен катер за уж безобиден круиз из каналите между островите. Преди да му позволят да го вземе, той трябваше да демонстрира уменията си на кормилото. Взе изпита с отличие. Заради специалното му обучение във флота, предположи Лора.

— Лошата новина е — отвърна Лора, — че тук няма нищо. Защо всяка дестинация трябва да бъде на такива отдалечени места? Кинтана Ро, Негев, Пиренеите, а сега някъде насред Оркни.

Тя уви дългото непромокаемо яке по-плътно около себе си. Беше го взела, за да се предпази от хладния вятър. Небето беше ясно и нямаше да се нуждае от него на сушата, но тук във водата беше друга история. Умората й засилваше допълнително чувството за студ. Твърде много часови зони, твърде малко сън.

— Е, Париж и Меудън не бяха точно пустош — отбеляза Рик.

— И не бяха точно дестинации. По-скоро спирки по пътя.

Двамата бяха последвали ферибота Киркуей-Леруик от пристанището на Киркуол на изток през канала за южния остров Шафини и скоро изгубиха земята от поглед. Единственото, което виждаха, бе въпросният ферибот и откритото море.

— Приближаваме 2°44’ — каза Рик и погледна GPS-a. — Време е да обърнем на север.

Облада я безпокойство. Нямаше земя напред и нищо видимо назад, само северното празно море.

Те напуснаха удобната диря на ферибота и останаха да се борят с вълните сами.

— Ние сме луди! — каза тя.

— Възможно е. — Той даде лек наклон на кормилото наляво — добре де, ляво на борд. — Оттук координатите сочат на север. Или се отправяме натам, или се връщаме назад. Ти решаваш.

Тя тропна с крака си.

— Защо винаги правиш така?

— Как? — Той изглеждаше развеселен.

— Оставяш решението на мен.

— Първо, за да видя как тропаш с крак. Второ, защото това е вашето шоу. Аз съм тук, за да ти помогна да го направиш и да пазя никой да не пресече пътя ти. Радвам се да посочвам опции, когато ги видя, но в крайна сметка изборът трябва да е твой.

— Бих се чувствала по коренно различен начин, ако бяхме видели нещо на картата, но там нямаше нищо. Нищо.

Той кимна.

— Е, не съвсем нищо. На една от снимките видяхме нещо бяло. Това може да е пяна от плитчини или нещо под повърхността.

— Като например? Мислиш, че когато стигнем тези координати, там ще ни посрещне Наутилус, който ще е с капитан Немо на борда?

— Или може би той работи за 536 и всичко това е примамка, с която да ни изведе в открито море и да пусне торпедо по нас.

— Колко успокояващо. Точно когато започнах да се наслаждавам на компанията ти.

— „Успокояващ“ използвам за бащино име. Хей, я почакай малко — започваш да се наслаждаваш на компанията ми?

— Просто карай.

Какво ставаше, ако е сгрешила координатите? Ако се озовяха там и не намереха нищо? Именно това я плашеше. Защото нямаше повече опции. Нямаше нишки, които да следва. Нямаше маркирани следи и указани посоки. Ще трябва да се върне в Щатите и да се моли да попадне на друг Лечител — жив, който да бъде в благоразположение да разказва приказки.

Тя гледаше как фериботният круиз се насочва към Шетландските острови нагоре в Северно море.

— Как мислиш, колко ни остава оттук?

Той сви рамене.

— Бих казал левга или две.

— Сега очакваш да попитам какво е разстоянието на левгата, нали?

Той се ухили.

— Кой, аз ли? И още как…

В Мезоамерика една левга беше разстоянието, което човек извървява за час, но тук в морето беше различно. Три морски мили — средното разстояние до хоризонта, когато се гледа над морското равнище. Тя знаеше това, защото трябваше да го обясни на Мариса, когато гледаха „Двадесет хиляди левги под водата“.

— Така че, ако сега не го виждам, съвсем скоро ще го направя.

Той кимна с одобрение, макар че усещаше, че това може да е лека лъжа.

— Точно така. Маранята напред обаче може да ти попречи. Видях бинокъл в кухнята. Защо не…?

— Добра идея.

Тя взе трите стъпала надолу от кабината наведнъж. Помещението имаше малка кухня и две много неудобно изглеждащи легла. Бинокълът висеше на кука. Тя го сграбчи и се върна на палубата. Почти забеляза издутина на хоризонта. Примигна. Можеше ли да е…?

— Видях нещо — каза тя.

— Къде?

— На един часа.

— Променям курса на тридесет градуса, дясно на борд, капитане — извика Рик. Той се наведе напред и примижа през предното стъкло. — Да го издухаме!

— Не казвай това.

— Майтапя се.

— Не, какво ще стане, ако наистина е само кит?

— Тогава ще да е адски голям кит. А и защо е този внезапен песимизъм?

Тя сви рамене.

— Не е песимизъм. Просто не видяхме нищо освен вода върху картите и сателитните снимки. Намерихме езерото, макар да имахме само неясна представа къде е. Този път разполагаме с действителни координати — или поне мисля, че е така — а там няма нищо.

— Не — каза Рик, сочейки. — Там определено има нещо.

Трябваше да се съгласи. Вече нямаше нужда от бинокъла, за да види нарастващия хълм на хоризонта. Не, не беше хълм, а по-скоро плато — много ниско плато. И не точно плато като плато, а с нещо, извисяващо се в центъра.

— Възможно ли е това да е къща или колиба?

Рик кимна.

— Намерихме нещо. Не знам дали е това, което търсим, нито защо не се вижда от орбита, но е нещо.

Лора се бореше с вълнението, бълбукащо в нея. Не можеше да позволи надеждите й да станат твърде големи. Но фактът, че това място някак е останало скрито от сателитите, трябваше да означава нещо.

Докато се приближаваха, тя видя скалиста отвесна стена може би с шест метра височина. А покрай върха на тази стена нещо, което се носеше под морския бриз.

— Какво е това? — каза Рик. — Пране?

Тя го погледна.

— Кажи ми, че се шегуваш.

— Разбира се, че се шегувам. Но наистина, какво е?

— Е, ако можем да намерим път нагоре по тези скали, може и да разберем.

— Трябва да има начин. — Той отпусна катера на празен ход и се насочи на стотина метра от стената. — Да направим обиколка.

След като завъртя кормилото вдясно на борд, те започнаха да обикалят периметъра на продълговатото парче скала.

— Малко е — каза Лора. — Едва ли има повече от шейсет метра дължина.

— И поне половината в широчина. Аз… — Той посочи. — Ей, какво е това?

Тя видя какво имаше предвид той: вертикална пролука в северния край на скалите. Докато се приближаваха, се натъкнаха на тесен залив, проникващ в стената под остър ъгъл от брега.

— Това е като микрофиорд — каза тя. — И виж — там има лодка.

Рик насочи плавателния съд в скалния улей. Подобен на техния крайцер, може би с няколко фута по-къс, но много по-очукан и износен, той се поклащаше акостирал на малък док, спретнат в края на фиорда. Отвъд него имаше барака и паянтова стълба, вървяща нагоре по стената.

— Проблемът е разрешен — каза Рик, изключвайки двигателя.

Но Лора разпозна друг работещ двигател, когато техният спря.

— Това от другата лодка ли се чува? — попита тя.

Рик поклати глава.

— Не. Изглежда идва от бараката там. — Той направи завой и спря до най-близката подпора. След като завърза корабното въже, скочи върху износеното импровизирано пристанище. — Хвърли ми въжето на кърмата.

Лора направи точно това, а след като бяха закотвени, се присъедини към него на пристанището, където го последва до бараката. Той отвори вратата и пред тях се разкри работещ генератор, прикрепен към петдесетгалонен бидон с дизелово гориво.

— Виж — каза Лора, сочейки към сивата тръба, изкачваща се нагоре по стената, за да се гмурне в скалата близо до върха. — Някой горе има нужда от електричество.

Той кимна към стълбището, зигзагообразно издигащо се към върха.

— А ето и начин, чрез който да се присъединим към него. Ще мина пръв.

— Защо? — Не че наистина й пукаше, но просто… защо?

— Защото, първо, работата ми е да бъда пръв. И второ, ако стълбата издържи мен, ще издържи и теб.

Тя посочи закалените лайстни.

— Очевидно е, че издържа онзи, който я е поставил.

— Няма да го обсъждам повече.

Тя го остави. Той беше мачо и споренето с него само щеше да забави нещата.

Рик пристъпи към първото стъпало и подръпна парапета. Цялото стълбище вибрираше.

— Пожелай ми късмет — каза и тръгна, движейки се бързо и гладко. Отне му само няколко секунди, за да стигне до върха. — Цялото е изгнило, но е по-стабилно, отколкото изглежда. Хайде, качвай се. Трябва да видиш това със собствените си очи, иначе няма да ми повярваш.

Лора побърза да се изкачи и го направи без никакви проблеми, но замръзна, когато стигна до върха.

— Какво…?

Първото нещо, за което Лора си помисли, беше „Арт проект на Кристо“. През 2004 г. тя бе на обучение в Манхатън и видя инсталацията „Портите“ в Сентръл Парк. Това тук й напомни на нея с разликата, че правоъгълните парчета плат сега бяха синьо-зелени, а не оранжеви и бяха завързани за четирите си краища на осем-десет стъпки над земята. Като цяло, тя изобщо не бе впечатлена от нещата на Кристо — не можеше да ги нарече изкуство — но това тук беше умопомрачително.

— Изглежда, сякаш… обхваща целия остров.

— Убеден съм, че е така — каза Рик. — И мисля, че затова не се вижда в приложението на „Гугъл“. Тази полюшваща се на вятъра тъкан изглежда като вода, погледната от Космоса. Не би заблудила шпионските камери с висока резолюция, нито може да се скрие, когато вълните са бурни — това обяснява пяната, която видяхме на една от снимките — но определено е трудно да се намери.

Под тъканта лежеше зелен килим. Но не от трева…

Лора коленичи и огледа растенията.

— Приличат на това, което ми показа Щелман… На растенията, които отглеждат Лечителите.

— И аз реших, че ще ти се сторят познати. Предполагам, че намерихме мястото, което търсим. Или поне все още сме на правилния път.

Тя стана и се озърна.

— Накъде да тръгнем?

— Ами, тъй като до сега се движихме на север, нека сега опитаме на юг.

Тя осъзна, че това беше неговият начин да каже, че въпросът й е глупав, без да използва точно тези думи.

— Лодката не е дошла сама тук — добави той. — Трябва да има някакво жилище.

— Защо не можем да го видим тогава? Островът е на не повече от акър.

— Ако не и по-малко. Единственото, което можем да направим, е да огледаме. Предлагам да следваме тясната ивица земя, където няма растения. — Гласът му придоби педантична интонация. — Откъдето идва въпросът защо няма растения на нея? Хммм… възможно ли е някой да използва пространството като път до и от пристанището? Как мислиш?

— Мисля, че си играеш с нервите ми. Да тръгваме.

Той се поколеба и потупа ловджийския нож в колана си.

— Иска ми се да имах нещо по-добро от това.

— Ако това е домът на Лечителите — или на някого от тях — не мисля, че има нужда да се притесняваме. Досега не сме виждали признаци на насилие или самоотбрана от тяхна страна.

— Не от Лечителите се притеснявам.

— Не виждам какво друго можем да направим по въпроса. Тук сме. Да вървим.

Той кимна.

— Да вървим.

Тясната пътека ги преведе през малък хълм и спря пред врата.

— Къщичка на хобити — каза Рик.

Лора трябваше да се съгласи. В хълма се издигаше сводеста каменна стена с врата и две прозорчета.

— Нищо чудно, че не успяхме да я видим — каза тя. — Гърбът й е покрит с растения.

Вратата се отвори и през нея излезе жена. Изглеждаше може би на седемдесет, с дълга сребриста коса и яркосини очи. Тя носеше монашеска роба, завързана на кръста.

— Добро утро — поздрави ги с усмивка. — Очаквах ви по-рано.

Преди секунда Лора забеляза как ръката на Рик се беше стрелнала към ножа, но сега тя увисна встрани. Двамата се втренчиха.

Гласът на Лора дойде първи:

— Какво…?

— Какво ви забави толкова? — попита жената. Имаше нещо познато в нея. Косата, тези очи…

— Случайно да имате по-голям брат?

Жената прегъна гръб и погали въображаема брада:

— Визираш Леандър? — каза тя в перфектна имитация на гласа му.

Лора се засмя.

— Да! Същият!

— Не — каза тя, клатейки глава, — нямам нито братя, нито сестри.

— Тогава как? — изведнъж Лора разбра. — Вие сте били!

Тя кимна.

— Да… мъж с брада. Аз съм Клотилда.

— Знаех си, че има нещо нередно около вас — каза Рик. — Но какво правехте, когато уж отивахте да пикаете до стената на абатството?

Тя се усмихна.

— Давах ви време да декодирате стихотворението. Трябваше да го направите сами.

— Знаели сте, че идваме към Раната — каза Лора. — Чакахте ни там. Как…?

— Следвахме ви. Дегизирах се, защото знаех, че ще бъдем наблюдавани. — Тя се огледа. — Точно както може би сме и сега. Хайде, влизайте.

Както се очакваше за помещение само с два прозореца, интериорът беше тъмен, но внушителен брой маслени лампи осветяваха дългата предна стая. Дървени дъски служеха за стени, имаше, разбира се, под и наклонен таван с извити греди под формата на арки, извисяващи се над главите им като ребра.

Рик трябваше да се наведе, за да не удари главата си в тези греди.

— Дай ми пръстен и ме наричай Билбо — каза той и се огледа. — Маслени лампи? За какво е генераторът тогава?

— Употребявам тока за друго.

— С всички тези растения — каза Лора, когато се окопити — предполагам, че това е плантация за растения, от които се прави панацея. Очаквах нещо малко по-сложно.

— Ние не сме плантация за нищо — каза Клотилда. — Това е просто една от нашите ферми.

— Това може би е по-елегантно казано — отбеляза Лора. — Но защо Оркни?

— Тук сме у дома. Потомствените оркадианци са били поклонници на Майката. Живеем и процъфтяваме тук отпреди пет хиляди години. Издигнахме камъните на Стентънс за Нея, посветихме й Нес и Пръстена на Бродгар. Но климатът се промени, стана твърде студен за земеделие и трябваше да се преместим на юг. Сега обаче отново се затопли. И ето ни пак тук.

— И ето ни тук — повтори Лора. — Предполагам, знаете защо.

Клотилда кимна.

— Да. Заради панацеята, както я наричате.

— А вие как я наричате?

— Иххара. Това е на древния език.

Терминът, използван от Иш’Чел.

— Наистина ли работи?

— Прегледа останките на момчето, което имаше артрит…

— Вие знаете?!

— Казах ви, че наблюдаваме и двама ви. Когато един от нашите сулук беше убит, застанахме нащрек. Когато станаха двама…

— Тази панацея. — Лора поклати глава. — Аз… Не мога да разбера…

— Тя е отвън — каза Рик с тих глас.

Лора го пренебрегна.

— Истинска ли е? Кажи ми, моля те.

— Иххара е истинска.

— Но как работи?

Клотилда поклати глава.

— И ние не знаем. Знаем само, че го прави.

— Какво прави?

— Поправя това, което не е наред.

— Това няма смисъл.

Имаше смисъл за Рик, тя знаеше, защото той имаше отговора, но нейното съзнание отказваше да го приеме.

— А трябва ли да има смисъл? — попита Клотилда.

Да, по дяволите!

— Но това означава, че ако имаш безкраен достъп до нея, можеш да живееш вечно.

Старицата поклати глава.

— Тя лекува това, което не е наред в момента. Не презарежда здравето до максимума му.

Звучи като видеоигра, помисли си Лора.

— Но — продължи Клотилда — няма да ви предпази от ухапване от комар, заразен с малария на следващия ден, да речем. Да, може да живеете по-дълго, защото вече не страдате от дадената болест, но старостта не е болест. Това е естествен процес.

— Значи не удължава теломерите?

— Нямам представа какво е това. Знам само, че клетките се уморяват и в даден момент спират да функционират. Майката определя съответната им граница при зачеването. Не можеш да отмениш това, което богинята е планирала.

Лора осъзнаваше, че този езичник говори за генетичните ограничения на живота — същите, които науката едва сега започваше да разбира и които Клотилда така спокойно приписа на своето божество.

Тя реши да опита от друг ъгъл.

— Добре. Да кажем, че възприема това. Защо тогава го криете от света?

— Защото това е начинът, по който Майката желае да бъде.

Това не е отговор! Лора искаше да изкрещи, но го преглътна. Не беше отговор за нея, защото не вярваше в тази въпросна Майка, но очевидно бе всичко, което Клотилда имаше нужда да знае.

— Тя не иска да го споделите със света?

— О, ние го споделяме.

— Почти. Само на строго ограничен принцип.

— Защото така…

— … защото така иска Майката. Разбрах.

— Аз подкрепям Майката — каза Рик.

Лора го погледна гневно.

— Сериозен съм — продължи той. — Да го превърнем в свободно достъпно за света, би било проява на подбуда и подстрекателство.

Сега погледът на Клотилда изглеждаше озадачен.

— Подбуда и подстрекателство на кого… или към какво?

— На огромните, самоуверени и кръвожадни интелекти — отвърна Лора. Тя не добави „същества като твоята въображаема Майка“, макар да й се искаше. — Но нека не се отклоняваме от целта, която ни доведе тук. Трябва ми една-единствена доза, с която да се върна в Щатите.

— За анализ?

— Не, за да я дам на тежко болен човек.

— Не мисля, че Майката ще възрази, но първо трябва да се справим с членовете на 536, които идват насам.

В този момент през глинения покрив се чу смътното ритмично барабанене на хеликоптерна перка.

Сърцето на Лора примря.

— Ние ги доведохме тук.

— Е, бяхме наясно, че ни следят. — Рик не изглеждаше изненадан. — Надявах се, че ще можем да дойдем и да си тръгнем, преди да ни настигнат.

— Но океанът беше празен, а небето беше покрито с облаци. Предполагах, че…

Рик вдигна палец нагоре.

— Очи в небето. В наши дни е трудно да се скриеш. — Той се обърна към Клотилда. — Някаква идея колко са?

— Трима от 536 — каза тя — плюс пилота.

— Откъде знаете това?

— Ние сме повече от това, което мислиш. Наблюдаваме и тях. Моля, не се съпротивлявайте. Те са тежковъоръжени, а не желая кръвопролитие.

— Ще има кръвопролитие — каза Рик. — Тези момчета оставят мъртви тела навсякъде, където отидат.

Клотилда протегна ръка.

— Дай ми ножа си, моля те.

— Няма да го направя.

— Ако е в теб, ще се изкушиш да го използваш. Те имат оръжия и те превъзхождат. Ще загинеш — каза тя. — Моля те.

След кратко колебание той го издърпа от ножницата, сграбчи го за острието и го положи на дланта й.

— Надявам се да не съжалявам за това.

— Трябва да ми се доверите. Аз ще се справя с тях — каза тя, като мушна ножа в едно чекмедже. — Майката е предвидила това. Тя ме ръководи и ще продължи да го прави. Просто правете това, което ви кажат, и всичко ще бъде наред. Майката ще се погрижи.

О, добре, помисли си Лора, това ме кара да се чувствам много по-добре.

Отвън барабаненето се усилваше.