Франсис Пол Уилсън
Панацея (49)

8.

— Е? — попита Лора, когато Рик се върна от разговора си с православен евреин, когото бяха забелязали в чакалнята за полета до Мадрид. Той сви рамене.

— Израилтянин е, но никога не е чувал за Ган Йосеф и не знае много за кибуц. Каза, че много от тях са били затворени през осемдесетте и деветдесетте години поради икономическа криза. Накратко, били са разпуснати, а обитателите им се разпръснали. Предложи ни, когато стигнем в Тел Авив, да се консултираме с поземлената агенция на Израел… Каза, че тя администрира над деветдесет процента от територията на страната.

— Чудя се дали това е станало и с роднините на Хаим. Техните кибуци са били закрити и затова са дошли в Америка или по-скоро са се завърнали в Америка.

Той сви рамене.

— Има ли значение?

— Не. Просто се чудех, дали ако Хаим не е бил зависим от хероина, е щял да влезе в кибуц.

— Има ли значение?

— Да, това има значение. Ако беше останал в Израел, нямаше да се озове на масата ми за аутопсии, а Мулак все още щеше да е жив и щях да се прибера вкъщи при дъщеря си.

— Ефектът на хаоса.

— Какво?

— Нищо.

— Ти си страхотен събеседник, нали знаеш?

— Съжалявам.

Той се втренчи в празното пространство.

За известно време там, докато работеха с картата в чакалнята на Четумал, той беше различен. Беше оживен и почти забавен. Почти. За първи път, откакто започнаха пътуването си от „Кенеди“, те се чувстваха като екип. Сега се върнаха към ситуацията, в която бяха просто двама пътници с една и съща дестинация.

Тъй като не й дойде нищо друго наум, което да направи, Лора напусна салона на първа класа и се запъти към магазините на терминала. Докато преглеждаше сектора с английска преса, тя забеляза добре познато лице.

— Уил? Това ти ли си?

Той подскочи, чувайки гласа й, и се обърна. Да… Уил Бърли, лекарят интернист, когото познаваше от срещите на медицинското общество. Разпознаването озари очите му. Е, не точно „озари“. По-скоро изглеждаше леко стреснат. Не трябваше ли да го вижда?

— О… Лора. Не мога да повярвам.

— Да, странно, нали? Не сме ви виждали с месеци, а сега се срещаме в Мексико Сити. Къде отиваш?

— На Юг… до Мезоамерика.

Странно. Никой вече не използваше това название. Тя беше изключение. Очевидно и Уил.

Той не изглеждаше добре — беше блед и отпаднал. Носеше износена бейзболна шапка, нахлупена върху пепелявата му коса. Свеж белег се прокрадваше над върха на яката му.

— Това не е обичайна туристическа дестинация, освен ако не търсиш забавление под слънцето на Канкун.

Той поклати глава.

— Забавление не, само чудо. — Той погледна часовника си. — Упс, вече трябваше да съм на борда на самолета си. Трябва да вървя. Безопасно пътуване, където и да отиваш.

И тогава той хукна.

Колко странно… Чудо ли? Тя търсеше същото. И както изглежда, и двамата ги чакаше един и същи резултат — нулев.

В сектора за ежедневници тя намери английското издание на „Пийпъл“ и се върна обратно в чакалнята си. Рик разговаряше по телефона. Когато се отпусна на мястото си, той й подаде слушалката.

— Щелман иска да говори с теб.

Гласът му звучеше още по-хриптящ отпреди:

— Ужасно съжалявам за това, което сте преживели. Знам, че не сме се договорили за това и трябва да ми повярваш, че нямах представа, че нещата ще се развият по този начин.

— Сигурна съм, че е така.

— Убедена ли си, че искаш да продължите? Чувствам се наистина ужасно и съм готов да преразгледам сумата, която обещах, в случай че се откажеш.

Тази дума отново.

— Това е много щедро…

— Не мисля, че ще мога да си простя, ако ти се случи нещо.

Колко вярно е това? Мъжът имаше доста крайна диагноза. Искаше му се да живее. Няма спор, че той не се интересува от финансовите разходи за себе си, но какво да кажем за разходите за другите? От друга страна, какво значение имаше какво смята той?

— Мисля да премина през това.

Думите я стреснаха. Те бяха точни за това как се чувства, но просто излязоха от нея сами.

Той не отговори веднага:

— Много смело от твоя страна. Избрах те именно защото видях, че си перфектна за работата. Но не знаех колко точно перфектна. Твоята смелост и решителност са достойни за респект.

Беше ли наистина смела? Не се чувстваше като такава. Майка й винаги й бе казвала какво упорито дете е. Това ли основава смелостта й? Упоритостта?

Не. Беше нещо повече от това. И тя го усети, когато се сблъска с онези два напълно здрави трупа, отказващи да й споделят тайните си. И перфектните стави на Томи. И това пътуване, което беше продължение на всичко друго. Нямаше да постигне мир, докато не повдигне всички пластове мистерия и не получи отговорите си.

Несигурна как точно да отвърне на комплимента, тя каза:

— „Достойно за респект“… това не се чува често в един разговор.

— Така смятам. Обади ми се, когато приключите с онова, което ви води към Израел. И бъдете внимателни.

— Ще го направя.

— Даде ти шанс да се откажеш? — попита Рик, като му подаде телефона обратно.

— Да.

— И ти не го прие?

— Както вероятно чу.

— Да.

Той я погледна, даде й бързо тихо кимване, след което възобнови втренчения си в нищото поглед.

Лора разгърна четивото си и осъзна, че познава само една от десетте знаменитости в цялото списание. Накрая се пречупи и реши да започне разговора им отново.

— И така… На път сме да се качим на следващия полет в нашата дива експедиция.

Той сякаш прекъсна унеса си, завръщайки се оттам, където се беше отнесъл.

— Въпреки всичко продължаваш да смяташ, че това е безсмислено? Дори и след чутото от Иш’Чел относно изцелението на Хаим?

Тя сви рамене.

— Хаим е бил смъртно болен — Хаим е оздравял. Не го оспорвам. Това, което се е случило, е мистерия. Обещах на Щелман две седмици и ще използвам остатъка от дванайсет дни, за да разбера тази мистерия. А после ще трябва да кажа на един много болен човек, че не мога да намеря лек за болестта му.

— Но ако го откриеш, какво ще кажеш на себе си тогава?

Въпросът я изненада — не само заради неговата разумност, но и защото тя нямаше отговор на него.

Тя погледна Рик и видя, че той отново бе потънал в себе си.

— Мислиш за твоите „огромни, самоуверени и кръвожадни“ интелекти?

Той се върна на летището:

— Предполагам, че би могло и така да се каже. Но само косвено.

— Прекарваш много време в мислене за тях? Това е уловка…

— Опитвам се да не го правя, но да, понякога е така.

Тя трябваше да каже нещо:

— Кажи ми, имаш ли нещо против, ако не започваш изреченията си с проформа?

— Какво имаш предвид?

— „Предполагам, че може да се каже“… „Опитвам се да“… В този ред на мисли.

Той се намръщи.

— Никога не съм мислил за това. Не съзнавам, че…

Тя се засмя.

— Виждаш ли? Отново го правиш.

— Без майтап? — Гласът му се превърна в робот. — Ще се опитам да говоря на вашия английски тогава.

— Сега се държиш като глупак. Не трябваше да го споменавам. Изскочи от само себе си. Да се върнем на тези интелекти. Имат ли си име?

— Може би. Вероятно не. Те са твърде редки и твърде големи и непознати, за да имат имена. Да даваш име на нещо, е присъщо на хората. Когато наречем нещо, ние го класифицираме, определяме го, даваме му дефиниция — това ни кара да се чувстваме в безопасност. Или поне в относителна сигурност. Харесва ми да се поставям на тяхно място и да си представям как ни изследват.

— Като буболечки?

Устата му се изкриви.

— По-скоро като микроби — но мислещи микроби. Представи си колко забавни трябва да сме, щом си играят с нашите вярвания и емоции в масов мащаб само за да видят как ще реагираме.

Добре. Тя би могла временно да се впусне в този луд разговор, но само като интелектуално упражнение. По-добре е от мълчание…

— Но ако те са толкова силни, те просто биха могли да ни унищожат, ако не реагираме по според желанието им.

Той поклати глава.

— Звучиш като ексцентричния Йехова от Стария завет. Ако мъдростта е рядка аномалия, те ще искат да ни запазят. Ако ни унищожат, играчките им ще изчезнат и къде отива забавлението?

— Добре, да предположим, че си един от тези интелекти… какво правиш?

— Тук ключовата дума е „враждебен“. И с това не искам да кажа, че те имат лоши чувства към нас, само че не ни съчувстват. Те нямат никакви угризения относно това, да ни нараняват просто за да видят как ще реагираме и дали ще се възстановим. Що се отнася до мен, като „враждебен интелект“, аз бих искал да създам някои правила. Всяка игра трябва да има такива.

— Като например?

— Добре, не може просто да вмъкнеш една идея в главите на дадена популация. Това е твърде грубо. Липсва стил, не е възвишено. Затова е нужно да манипулираш събитията така, че те да предизвикат въпросната идея. Веднъж, след като идеята е фиксирана където трябва, започваш да наблюдаваш до какво ще доведе тя.

— Звучи сложно.

Той сви рамене.

— Така е и не е така. Може би те играят с теорията на хаоса.

— Споменаваш го за втори път.

— Така ли? О, да. Когато стана въпрос относно това „Ако Хаим не бе напуснал Израел…“. Просто размишлявам за това как едно привидно несвързано събитие в Израел — разпускането на кибуц през деветдесетте години — предизвиква огромни промени в живота на човек по-късно.

Той беше прав за това, нали? Дълга верига от причини и ефекти, които водят до крайния резултат… Това й се стори някак обезпокоително.

— Това ли е причината да казваш, че всичко изглежда подредено?

Той се засмя.

— Ако мислиш, че знам. Просто жонглирам с идеи. И това ме връща към теорията на хаоса, която най-лесно описва времевите последователности.

— Говориш за това как пеперудата в Бразилия причинява торнадо в Канзас?

— Това е прочутият пример, който всеки дава. Преувеличено е, но създава парадигмата, че в една сложна система като времето малки вариации в първоначалните условия могат да имат огромни ефекти надолу по веригата. Вземи пример с Ел Ниньо — аномалия в температурата на сравнително малка част от Тихия океан край западното крайбрежие на Южна Америка, водеща до суша, торнада и урагани във и около САЩ.

— Така че теорията на хаоса е приложена и върху расата от разумни същества, населяващи земното кълбо. А именно върху нас.

— Именно. Може би тези враждебни интелекти искат да въведат малко аномалия на определени места, за да видят накъде ще отидат вълните.

Сега осъзна накъде върви мисълта му. Един луд, почти психотичен разговор, но тя не можеше да отрече, че не я заинтригува. Колко мъже — колко хора и от двата пола — могат да дискутират подобна тема? Не можеше да си спомни някога да се е сблъсквала с такъв човек като него.

— Аномалия като панацея?

— Точно. Може би именно те са я представили на езическия култ, чакайки да видят как разпространението й ще засегне човешката цивилизация. Но култът е решил да я задържи за себе си и я е раздал само на малцина щастливци. Тъкмо това е ядосало ВИ.

ВИ? — замисли се тя. — О, враждебни интелекти.

— Защо?

— Не е последвал мащабен хаос ефект. Панацеята им е била запазена в тайна, оставяйки системата неинформирана за съществуването й. Експериментът е провал.

— Разбирам. Това не им е било забавно. Но все още не съм сигурна, че схващам цялото това нещо с евентуалната манипулация.

— Те изчакват няколко хилядолетия — едно примигване за тях — и все още няма хаос ефект. Ето защо започват да манипулират събитията, за да изкарат това нещо на открито. Резултатът е доктор Лора Фанинг на път за Мезоамерика, а след това и за Израел.

През нея премина хлад.

— Мислиш, че искат да намеря това?

— Разбира се. И даже моментът на това разкриване е още по-добър сега, отколкото през желязната епоха или когато и да било друг път. Тъй като сега самите микроби имат наука и ще се изправят пред нещо, което нарушава всичките им внимателно изградени теории за биологията и физиката. Верижната реакция както за науката като цяло, така и за човешката цивилизация, ще бъде огромна.

Да, помисли си Лора, кимайки. Широкото разпространение на панацея би предизвикало… тя едва успяваше да осъзнае границите на това. Съгласна с него или не — този човек беше мислител.

— Меко казано, „огромна“ — каза тя. — Липсата на заболявания и преждевременна смърт поради болест ще промени всичко. Старите религии и вярвания ще се сринат, ще се появят нови, с всички тези възрастни хора наоколо социалният ред ще се наруши, историята ще бъде издърпана като тирбушон.

— Или по-просто казано, всичко ще се прецака.

Тя си спомни нещо, което й беше казал вчера.

— Това ли имаш предвид под „Мислила ли си понякога, че идеята панацея може да не съществува, а просто да ни е наложена“?

— Аха. От векове науката работи в посока да разбере света около нас. Имаме теории, които сме потвърдили дотолкова, доколкото да ги приемем за истина. Можем да кажем, че това работи, и тогава се появява панацея и всички тези правила биват разбити. GPS-ът на човешкото познание казва „преизчисляване на маршрута“ и започва интелектуална верижна реакция, водеща кой знае накъде.

Лора се облегна назад и поклати глава.

— Това звучи съмнително, също както и идеята за „интелигентен проект“.

— Не, не. Точно обратното. И е по-скоро „интелигентен безпорядък“ или „интелигентно безредие“. Това е като да видиш нещо толкова подредено и продуктивно като пчелен кошер и да кажеш: „Представи си какво ще стане, ако откраднем кралицата?“. И тогава правиш точно това. Ще дам пример в човешки мащаб: да кажем, че е 1963 г. и имаш студена война между две фракции на микробите си — комунисти и капиталисти. Нека вземем микроб, свързан с комунистите, и го накараме да убие лидера на капиталистите, за да видим какво ще се случи… Нещо такова.

— Виждам защо държиш на определението „враждебни“. И виждам накъде води това. Дай на този малък австриец омраза, обаятелност и подбуда и виж как ще се развият нещата.

— Сега вече го схвана. Но това бледнее в сравнение с въвеждането на истинска панацея сред човечеството. — Той се взираше в нея. — Което ни води до големия въпрос.

— Който е?

— Какво ще направиш, ако откриеш панацеята?

За миг тя наистина обмисли сериозно отговора си, после тръсна глава.

— Това е спорно, Рик. Тя не съществува.

— Представи си, че съществува, а ти намираш тайната й и от теб зависи дали ще я разкриеш на света, или ще я задържиш в тайна. Какво ще направиш?

Какво прави той… пита от любопитство? Или изследва нейната етика, оценява я? Това я накара да се почувства малко неудобно. Но пък тя подхвана темата, затова й се стори, че му дължи отговор.

Замисли се за сътресенията, които панацеята би причинила във всеки аспект на човешката цивилизация. И все пак…

— Добре, ако приемем, че съществува, мисля, че ще я дам на света.

— Въпреки последствията?

— Не мисля, че имам право да я задържа в тайна. А ако го направя, всеки път, когато науча за дете, починало от предполагаемо неизлечима болест, ще се чувствам отговорна за това. Няма начин да живея по този начин.

— Значи всичко опира до теб самата?

— Това не е честно. — Тя видя една нова обезпокоителна гледна точка у Рик. — Нека те попитам и аз нещо. Да приемем, че панацея съществува и аз я намеря. Ще ме спреш ли да я дам на света?

— Що за въпрос е това?

— Що за отговор е това? Започваш да ме притесняваш. Ако повдигна ръкава ти, ще видя ли знака на 536 под него?

Той се засмя, но поклащането на главата му беше категорично.

— Ти видя ръцете ми. Но тук става въпрос за друго. Нает съм да ти пазя гърба по време на това пътешествие и да те върна жива и здрава на господин Щелман. И това ще направя.

Тя все още не беше научила къде стои той по отношение на този спорен въпрос.

— Нека перифразирам. Ако ти откриеш панацеята, ще я дадеш ли на света? — попита Лора.

— Няма как да ти дам отговор на това, докато не я хвана в ръката си.

— Наистина правиш всичко възможно, за да избегнеш отговора.

— Добре, този сценарий би ме поставил в позицията да осуетя или не плана на ВИ и трябва да ти кажа, че ще бъда много изкушен да не играя играта им. Дори да я унищожа.

— И да осъдиш милиони на преждевременна смърт?

— Не бих осъдил никого на нищо. Кодовата дума тук е „изкушен“. Журито в крайна сметка е органът, който ще реши.

— Но самият факт, че дори ще се изкушиш…

— Допускаш, че панацеята ще бъде нещо добро за човешката раса.

Тя не можеше да не бъде пристрастна, мислейки за Мариса и за това какво би било, ако нейната трансплантация на стволови клетки не беше успешна.

— В крайна сметка, да. В началото ще настане голям хаос, но в дългосрочен план…

— Нищо, дошло отвън, не може да бъде добро в дългосрочен план. И в дългосрочен план би ощастливила единствено ВИ. Би ги активирала още повече. Би ги окуражила. — Той поклати глава. — Не искаш ли да им развееш среден пръст?

— Може би… ако вярвах в тези огромни интелекти. Но аз не го правя. Точно както не вярвам в панацея. Това е забавно интелектуално упражнение, Рик, но нищо повече. Така ли е?

— Човек на име Чарлз Форт прекарва голяма част от живота си, документирайки странни необясними събития. Неговото заключение е, че ние сме нечия собственост.

— О, няма да подхващам това — отсече Лора.

— Може би, когато приключим с това тук, ще го направиш.

Малко вероятно, но си спомни нещо друго, което й бе казал.

— Вчера понечи да ми кажеш нещо… Започна с „Виждал съм…“ и така и не довърши. Какво си виждал?

Той се изправи:

— Мисля да отида си взема нещо за пиене. Искаш ли нещо?

— Да си довършиш мисълта?

— Темата се изчерпа, не мислиш ли? Какво да ти взема?

Тя въздъхна. На фона на изминалите двайсет и четири часа можеше да си позволи едно питие — силно. Но след липсата на здрав сън алкохолната напитка щеше да я занити.

— Пино ноар, ако имат, в противен случай чаша каберне. Нямам претенции какво.

Той кимна и се отдалечи.

Какво беше онова, което е видял — или си мислеше, че е видял — и не желаеше да го обсъжда? Заради него ли бе изоставил всичко в Калифорния, премествайки се в друга страна?… Тя извади смартфона си — тук нямаше нужда от сателитен телефон — и набра номера на гласовата си поща.

Едно съобщение. Сега пък какво има?

Хей, док, отново съм аз, Фил. Няма да повярваш. Твоят не-тюлен е променил името си на Рик Хейдън — изчакай така — от Рамиз Хаддад. Можеш ли да повярваш на това? Оказва се, че е някакъв си арабин. Никога не съм виждал този човек. Изглежда ли като арабин? Както и да е, сега, след като имам рожденото му име, мога да се разровя по-надълбоко в миналото му. Ще се свържа отново с теб, когато намеря нещо.

След това съобщение Лора седеше, взираща се в нищото, точно както Рик преди малко.

Арабин? Рик не изглеждаше като арабин. А и говореше иврит. Какво, по дяволите, ставаше?!