Франсис Пол Уилсън
Панацея (16)

6.

— Оставих къщата и Лечителя на теб — каза Нелсън, крачейки из кабинета си. Изглеждаше почти като Пикънс. Освен това се бореше със себе си да не закрещи. — Всички доказателства да се превърнат в дим: това е протоколът. — Слизайки от самолета тази сутрин, изобщо не му дойде наум, че тялото на Лечителя може и да не е изгоряло.

Брат Брадшър стоеше до прозореца с ръце в джобовете си.

— Напълно наясно съм, сър. Това е възможно най-лошият късмет. Но какво можех да направя?

Нелсън нямаше отговор за това. Ранното пристигане на пожарникарския камион не бе оставило на Брадшър друг избор, освен да избяга от местопрестъплението.

— Поне растенията са унищожени, нали?

Брадшър кимна.

— Напълно. Там изсипах най-голямата част от ускорителя.

Хубаво нещо беше този ускорител. Изгаряше всичко, без да оставя следи, както никое друго подобно нещо. Беше разработка на чеченски терорист. Агенцията се беше освободила от въпросния, но запази формулата му.

— Тогава всичко трябва да е наред. Може и да имат тялото на лечителя, но то няма да им даде нищо.

— Експертът от съдебна медицина вече е открил съвпадение между татуировките.

— Но първото тяло беше изгоряло.

Брадшър сви рамене.

— Успяла е.

— Сигурен ли си?

— В компютъра й сме. Има снимки за сравнение.

Нелсън не хареса това. Никога не се е съмнявал, че случаите ще бъдат свързани, но не желаеше татуировките да станат публично достояние. Те посочваха твърде задълбочена връзка.

— Коя е тя?

Брадшър извади смартфона си и направи справка.

— Името й е д-р Лора Фанинг, заместник-специалист по патоанатомия, окръг Съфолк.

Лора Фанинг — името звучеше странно познато.

— Имали ли сме досега работа с нея?

— Не, доколкото знам.

— Ще бъде ли проблем?

— Не мисля. Но е открила нещо, което сме пропуснали. — Той потупа екрана на телефона си и го подаде на Нелсън. — Извадих го от компютъра й. Лечителят е написал нещо на дланта си.

Снимката на мъртвата кожа с изписания номер 536 върху нея го стресна. Нелсън разтърси глава. Нямаше да има проблем, ако тялото беше обгоряло, както беше планирано. Това не е добре… Това изобщо не е добре. Разпространението на снимката на татуировката щеше да направи така, че всички останали Лечители да бъдат нащрек. Ако обаче тази снимка излезеше наяве, всички ще се изпокрият.

Що се отнася до медицинския експерт, тя очевидно беше свързала татуировките, но пък нямаше представа за панацеята и нейната връзка с двата трупа. Това беше основната им грижа: да скрият всички доказателства за съществуването на лекарството. То трябваше да остане в сферата на мита, докато Нелсън проследява източника му. Той трябваше да бъде първият и единственият в това начинание. Що се отнася до номера на дланта на втория труп, това нямаше да означава нищо за нея.

Така че патоанатомът не беше важен за разлика от снимката.

— Тези снимки трябва да изчезнат.

— Не е толкова лесно. Мога да изтрия копията от компютъра й, но оригиналите най-вероятно са във фотоапарата й. Освен това тя вече е изпратила копия до офиса на шерифа в Ривърхед.

— Направи каквото можеш.

— Захващам се веднага. — Но вместо да си тръгне, Брадшър остана на мястото си, пристъпвайки от крак на крак. — Мислех си…

Коментарът порази Нелсън със странността си. Брадшър беше отличен полеви агент — компетентен, ефективен, послушен. Той рядко изразяваше лично мнение, освен ако не го попитат.

— Какво си си мислил?

— Не е много приятно.

— Още по-важна причина да го кажеш.

— Добре… Дали изписаният номер на дланта на Лечителя не означава, че е знаел, че идваме…

— Може би е чул за смъртта на Ханрахан, а когато те е видял да излизаш от колата си, е събрал две и две.

— Надявам се, че това е така.

— Ако не, каква е неприятната ти алтернатива?

— Знаел е, че може да е следващият, затова е скрил истинската панацея, оставяйки на нейно място фалшификат за нас.

Нелсън се почувства така, сякаш току-що някой изсипа кофа с ледена вода върху него. Не… невъзможно е. Той се облегна на бюрото си, когато осъзна, че всъщност може и да е възможно. И в такъв случай… Беше толкова сигурен и толкова бързаше да убеди Пикънс в съществуването на панацея, че дори не направи предварителна експертиза.

Ако панацеята се окаже фалшификат… Но защо би направил такова нещо? Каква би била ползата за него? И все пак… той е знаел, че идват за него — 536, изписано на дланта му, не оставяше никакво съмнение в това — така че би могъл да създаде плацебо като вид отклонение.

Ако тази възможност се окажеше вярна, тогава доверието към Нелсън ще бъде загубено, а мнението на Пикънс за умствената му стабилност щеше да бъде разколебано.

— Дали е твърде късно да направим тест? — попита Брадшър.

Нелсън кимна.

— Със заместник-директора вече дадохме дозите на двама от най-сериозно болните в Уорд 35.

— Тогава можем само да се молим…

— Да — отвърна Нелсън, падайки на колене. — Моли се с мен, братко.

Брадшър коленичи срещу него. Двамата се хванаха за ръце и Нелсън зашепна молитва.