Мариус Габриел
Маската на времето (9)

Санкт Петербург, Русия

Седнал зад бюрото с метална повърхност, генералът правеше впечатление на внушителен човек.

Лицето му сякаш бе изсечено от същия навъсен гранит, с който бе облицовано цялото здание, както и толкова други държавни учреждения в Русия. Очите му бяха животински и живи, приличаха на зорките очи на мечка гризли — кафяви, с жълто по средата. През цялото време, докато преводачката му предаваше дума по дума посланието й — предварително добре обмислено — той слушаше с някак заплашително безразличие.

Макар тялото му да бе наистина огромно, маслинената му на цвят униформа беше изрядно изгладена и колосана. Кейт знаеше, че генералът е на шейсет и пет години и е получил част от разноцветните ленти, пришити на лявата предница на униформата, заради героизма, който той — по онова време още юноша — проявил по време на ужасната обсада на Сталинград през есента на 1942 година.

Знаеше още, че е бил специално подбран от НКВД за сътрудник още преди края на войната — останалите цветни ленти бе получил за петдесет години работа в КГБ, от Берлин до Кабул.

Тази сутрин Кейт бе подбрала тоалета си не по-малко старателно от генерала — и нейните дрехи бяха вид униформа, точно като куртката и еполетите на военния. Преди перестройката той, жена му и дъщерите му автоматично са получавали достъп до западните облаги, недостъпни за обикновените хора. Значи нейният костюм от „Донна Каран“ не се нуждаеше от тълкувание. Беше емблема, която не можеш да не разпознаеш.

Не бе пестила и парфюма си „Тифани“ тази сутрин, очаквайки той на всяка цена да го долови, макар и от другата страна на бюрото, и да го разпознае. Държеше да му стане пределно ясно, че е интелигентна жена от Запада, с добри връзки, достатъчно пари и най-вече, че притежава тази така характерна за своя свят черта — готовността да договаря сделки.

През цялото време следеше мечешките му очи, които я оглеждаха — първо изучиха лицето й, после косата, ръцете, дрехите, бижутата и накрая — краката. Но винаги се връщаха към куфарчето й от крокодилска кожа, което държеше на коленете си.

Беше се потрудила доста, докато се добере дотук, но интуицията й подсказваше, че през трите седмици, откакто бе пристигнала в Москва, не е била толкова близо до целта си.

Винаги щеше да помни Москва с опашките за хляб, протестните демонстрации и уморените лица на хората, както и със странното усещане за нещо средно между депресия и нервно напрежение, което сякаш витаеше във въздуха.

Никога нямаше да забрави невероятните неща, които бе видяла — транспортните самолети от Американския военновъздушен флот, които под ярката светлина на прожекторите на летището разтоварваха контейнери с храна и лекарства. Изрисуваните със спрей свастики по стените на сградите в столицата на марксизма. А насред Москва полковник Сандърс приготвя най-хрупкавото пържено пиле.

Кейт старателно избягваше Американското посолство, като предпочиташе да търси връзка направо с руснаците. Имаше неколцина познати: генерал Дмитри Волкогонов, специалист по военна история, приближен на Борис Елцин; подполковник Борис Южин, бивш служител на КГБ и ренегат, до февруари тази година самият той затворник в един ГУЛАГ; още „Арк проект“ — частен изследователски колектив, който разполагаше с изключителен запас от вътрешна информация за системата.

Тези познанства скоро й осигуриха достъп до сградата в стил рококо на площад Дзержински, откъдето започна нейното издирване. Като влизаше, видя „Лубянка“ — сгушена зад величественото здание в охра, тя приличаше на зловещо лице, скрито зад златна маска — и усети как я обзема безпричинен страх.

Малко по-късно сърцето й отново се сви, но по съвсем различна причина — вече бе изгубила надежда, че ще разкрие тайната, заради която бе пристигнала от толкова далеч.

Беше удивена от броя на сградите на КГБ в Москва — някои от тях бяха административни блокове в западен стил, имаше дори една полукръгла модернистична постройка на булеварда, опасващ центъра на града като пръстен.

Кейт ги бе посетила всичките — навсякъде цареше бъркотия, но в различна степен. Бе открила само неколцина от служителите, с които искаше да се срещне. Цялата организация се задъхваше от изнемогващи усилия да се следят десетките хиляди ядрени оръжия, разпръснати по огромната окървавена земя, която някога се наричаше Съюз на Съветските Социалистически Републики. Миналото изведнъж се бе оказало неважно пред лицето на неизмеримо по-ужасното бъдеще и никой не се интересуваше от нейните въпроси.

Пък и тя беше само частица от огромната армия непознати лица, които се лутаха по мрачните коридори, разпитваха наляво и надясно, настояваха, говореха. Всички те, също като нея, искаха едно — достъп до тайния държавен архив. Всички до един вярваха, че някъде в този лабиринт лежи отговорът на личната им загадка, на личната им драма.

Надежда, която щеше да е по-малко безнадеждна, дори ако всички книжа на руската власт се превърнеха отново в непроходима гора.

Бе прекарала в архива дни наред, изчерпвайки търпението и енергията на не един придружител, но не бе открила нищо. Бе изпитала мигове на горчиво отчаяние. Започваше да подозира, че всичко е заплетена игра, в която участват историци и политици, а новият режим я използва за някакви свои цели.

Най-накрая бе стигнала до извода, че единствените хора, които знаят тайната пътека, се намират в самото КГБ.

Тогава промени стратегията си. По новия метод не след дълго откри името на генерала от Санкт Петербург. Бяха й казали, че той е единственият човек, който би могъл да й помогне, но това може да се окаже доста скъпа услуга. Беше подготвена. На следващата сутрин се качи на самолета от вътрешните линии на „Аерофлот“ с ясното съзнание, че тази среща е последната й надежда.

Пътят й я отведе в царствен град, потънал в сняг и окичен със злато. В това внушително здание на Кировски проспект, чиято намръщена фасада гледаше към Нева река, все още цареше някакво подобие на ред. Тук страшната всемогъща сила на КГБ от близкото минало далеч не бе просто сянка. Особено голяма част от нея бе съсредоточена около генерала, който седеше срещу нея, и в мига, в който тя се докосна до тази сила, в слабо мъждукащата й надежда заискря живот.

Сега, когато преводачката предаде и последното й изречение, нервите на Кейт вече бяха опънати до крайност.

Възцари се дълга тишина. Генералът стоеше неподвижно и не отместваше поглед от нея. Най-сетне той проговори. Гласът му беше груб. Той често спираше, за да преведе момичето думите му.

— Госпожо, генералът би искал да ви информира, че тази тема вече е обект на разговори и срещи на най-високо равнище. Преди да напусне поста си, Михаил Горбачов започна официално проучване по тези въпроси. Сега, при президента Елцин, по лично настояване от президента Буш, то се провежда с още по-голяма сила.

— Зная това.

— Генералът не разбира защо не използвате официалните пътища за вашето разследване.

— Кажете му, че предпочитам да не се осланям на официалните пътища. — Гласът на Кейт беше нисък и уверен. — Те в повечето случаи са бавни и рядко водят до резултати. Освен това не искам да давам гласност на въпроса.

Преводачката заговори на руски, а после се вслуша в отговора. Беше доста невзрачно момиче с очила и учеше в Ленинградския университет; старите й дрешки контрастираха почти болезнено с елегантния скъп тоалет на западната дама, която ползваше услугите й. Въпреки всичко случило се в изпълнените с велики събития изминали месеци, очевидно тя също изпитваше дълбоко страхопочитание пред служителя от КГБ. Обърна се към Кейт:

— Генералът би искал да ви осведоми, че няма легално право да ви помогне, дори и да имаше възможност да го стори.

Но зорките очи на мъжа зад бюрото говореха друго и напрежението у Кейт растеше.

— Кажете му, моля ви, че според моите източници той е един от най-могъщите хора в ОНД.

Неприкритото ласкателство като че ли се понрави на генерала.

— Той казва, че темата е изключително деликатна — нареждаше преводачката с присъщия си равен, леко задъхан тон.

— Кажете му, че си давам сметка за това.

— Той ви напомня, че този случай може да се отрази пряко на международните отношения.

— Разбирам и това. Освен това, предайте му, ако обичате, че аз нямам нищо общо с официалното проучване. Трябва ми само едно име и няколко дати, едно-единствено късче информация.

— Генералът пита защо се интересувате от това име?

— Трябва да открия истината.

Преводачката предаде на руски думите й и генералът се засмя дрезгаво. После отговори съвсем кратко.

— Госпожо, генералът казва, че в Русия истината е скъпо струваща стока.

По кожата на Кейт полази ледена, почти видима тръпка. Изведнъж я обзе пълно спокойствие. Погледна генерала в очите и помисли за ужаса, болката и унижението, които той и такива като него бяха причинявали толкова дълго на милиони, милиони хора. За да се стигне дотук накрая. Усмихна се на преводачката малко студено и каза:

— Попитайте генерала дали можете да ползвате тоалетната.

Момичето се опули.

— Извинете, госпожо, не ви разбрах.

— Попитайте генерала дали ще ви извини, докато отидете до тоалетната. Не се връщайте, преди да ви повикат.

Девойката се поколеба, после заговори на генерала. Ръцете му бяха огромни; той махна с едната, без да каже нито дума. Тя стана и излезе от кабинета, затваряйки вратата след себе си. Военният преплете дебелите си пръсти и кимна на жената срещу себе си, сякаш й позволяваше да продължи.

Кейт вдигна куфарчето и го постави на бюрото, после щракна златните закопчалки. Извади квадратна кутийка и я плъзна по метализираната повърхност към него.

Той я отвори. Очите му светнаха, когато извади часовника. Беше „Ролекс Ойстър“ от чисто злато, а часовете бяха отбелязани с диаманти. Откопча металната верижка на своя „Таймекс“ и надяна на ръката си новия часовник, завъртайки стола към прозореца, за да разгледа придобивката по-добре.

Въпреки студа и силния вятър матовосиньото небе навън бе ясно и нямаше почти никакви облаци. Кейт се загледа над рамото на мъжа в далечината към катедралата „Свети Петър и Павел“, която като по някакво чудо израстваше направо от реката, а златният й връх приличаше на стрела, устремена сякаш да прободе небето. Запита се дали има поне капка справедливост в този светъл син небосвод.

През целия си живот бе вярвала във всякакви суеверни поличби и символи. Седемдесет години след победата на Октомврийската революция в същия този град бронзовите паметници на Ленин биваха откарвани на вторични суровини, заедно с изумително грозното име Ленинград. Градът бе възприел отново първоначалното си име Санкт Петербург. Възстановяваше се името на истинския му създател.

Кейт се питаше дали ще се доближи поне на йота до истината, след като получи отговор от този човек. Дали ще се доближи поне на йота до истината за своя произход.

Генералът прочисти гърлото си и зададе грубо някакъв въпрос. Тя не знаеше руски, но разбра какво я питат. Какво друго можете да предложите?

Извади другия пакет и плъзна и него по бюрото.

Сега беше по-нетърпелив — разкъса неумело ъгълчето и отвътре се подадоха пачки зелени банкноти. Той почопли краищата им с нокът и попита нещо. Кейт отново отгатна въпроса — колко?

Извади златната си писалка и изписа на едно листче числото $50 000.

Тя следеше очите му. Въпреки външния си вид, все пак бе работеща жена. Сумата означаваше много, много работа и старателно спестяване. Не й беше лесно да я подхвърли просто ей така през масата на този простак. Но предварително я бяха посъветвали, че само пари, и то много пари, можеха да размекнат леда.

Петдесет хиляди щатски долара, превърнати в непрестанно девалвиращата руска рубла, бяха голяма сума за човек, на когото скоро предстоеше да остане на крайно недостатъчната държавна пенсия. Сякаш прочете тази мисъл на челото му.

Той стана, почесвайки обраслия си врат — очевидно мислеше. Обиколи бюрото, като понакуцваше леко, и надзърна в куфарчето, сякаш за да провери какви други неща има там. Тя разпери ръце.

— Нямам друго, господин генерал.

Той разрови с дебелия си показалец вещите й, намери паспорта й и го извади. Изучи го внимателно, прочете на глас името, датата и мястото на раждане — познатите думи звучаха странно, произнесени с този твърд акцент.

Подхвърли паспорта обратно в куфарчето и приседна на бюрото пред нея. Заоглежда я. Беше преполовила четиридесетте и все още минаваше за една от най-елегантните жени за възрастта си. Част от красотата й се криеше в честността, от която все още не се бе отказала. Не бе боядисала сребърните нишки, които се прокрадваха сред буйната й черна коса. Нито пък бе благоволила да се подложи на безобидното пластично опъване на кожата, което би заличило леките бръчици от лицето й и отново би я превърнало в тридесетгодишна жена. Тя е такава, каквато е, без извинения и претенции.

Посрещна погледа му — големите й тъмни очи бяха спокойни, плътните и устни стиснати, но тя нито се усмихваше, нито се мръщеше. Ръцете й почиваха спокойно в скута — бе преплела пръсти, заоблените й нокти не бяха лакирани и носеше един-единствен пръстен с голям ярък изумруд, който на тази бледа северна светлина искреше като око на лъвица.

Сетне, като че ли това бе най-естественото нещо на света, той пъхна ръка под сакото й и докосна гърдите й, сякаш да прецени големината им. Кейт реагира остро, отблъсна ръката му и се изправи бързо.

— Ще преговаряме ли? — попита нервно. — Или ще си губим времето?

Руснакът се усмихна, очите му се присвиха като на татарин и почти се изгубиха в гъстата мрежа от бръчици. Той направи знак с двете си ръце, сякаш дирижираше оркестър и подаваше пианисимо.

— Пожалуйста, пожалуйста.

Тя се отпусна бавно обратно в стола.

Генералът приплъзна с ръка пакета с доларите и стария метален часовник в едно чекмедже и ги заключи. Запъти се към стола си, седна и започна да се възхищава на „Ролекса“ на китката си — ту го поглеждаше оттук-оттам, ту го допираше до ухото си, за да чуе как тиктака. Изведнъж заговори, но акцентът му беше толкова силен, че отначало Кейт не разбра, че говори на английски, та трябваше той да повтори казаното.

— Колко пари имате?

— Моля?

— Колко пари имате?

— Това е всичко — каза тя и кимна към пакета.

— Нет. — Той насочи пръста си към нея като пистолет. — Вие. Вие колко пари имате? В банката?

Тя повдигна едното си рамо.

— Не съм богата.

Той се захили.

— Вие много богата. Съвсем скоро аз нямам работа.

— Не вярвам да им липсвате — тихо отвърна тя.

— Може би вие ще ми намерите работа на Запад.

— Какво умеете?

Той потупа малък медал на гърдите си.

— Герой на Съветския Съюз.

— Съветският Съюз вече не съществува.

— Петдесет хиляди долара не са достатъчни.

— Петдесет хиляди долара са цяло състояние. С „Ролекса“, това прави повече от седемдесет и пет хиляди долара.

Усмивката му се изпари. Той се наведе напред.

— Искате опасна информация. Тези неща не са се случвали. Разбирате ли, „не са се случвали“.

— Разбирам.

— Давам ви информация, а вие може правите проблем между Русия и Америка. Ще изгубя моята работа, ще изгубя пенсия.

Кейт разгледа грубото лице.

— Колко искате?

— Сто хиляди.

— Това е абсурд.

— Значи няма сделка.

— Ще ви дам още десет хиляди. Когато ми дадете информацията, която ми трябва.

— Още двадесет хиляди. Когато получите информацията.

Тя не се поколеба.

— Чудесно. Съгласна съм.

Той доволно тупна с юмрук отворената длан на другата си ръка. После стана делови.

— Виетнам?

— Не. Втората световна война.

Генералът повдигна рошавите си вежди.

— Отдавна е било.

— Да. Много отдавна.

Той притегли тесте листчета.

— Добре. Дайте ми името му.