Мариус Габриел
Маската на времето (22)

Маями

Телефонът я стресна и тя се събуди. Докато търсеше слушалката, установи, че е заспала пред телевизора. Опипа наоколо и намери дистанционното управление, после изключи звука.

— Да? Ало?

Линията бучеше, сякаш някой се обаждаше отдалеч.

— Ана Кели?

— Да, аз съм Ана. Кой е?

Мъжкият глас отсреща беше плътен.

— Името ми е Филип Уестуърд. Обаждам се от Вейл, Колорадо.

— Да? — тревожно откликна Ана.

— Става дума за майка ви. Току-що я закарах в болницата. Името и номера ви бяха в бележника й.

Сърцето на Ана подскочи.

— Болна ли е? — настоятелно попита тя.

— Случило й се е неприятно произшествие.

В топлото й сънено тяло сякаш изведнъж се образува леден кристал. Тя спусна крака на пода и седна.

— Добре ли е тя? Може ли да говоря с нея?

— За съжаление, не. Намира се в отделение за интензивна намеса.

— Какво се е случило с нея?

Човекът отсреща се поколеба за миг.

— Като че ли е била нападната в апартамента й.

Остра физическа болка прободе сърцето на Ана.

— О, боже, не.

— Пребита е много лошо. Има многобройни наранявания. В момента й правят рентгенови снимки.

— Изнасили ли са я? — Устата й беше пресъхнала.

— Не зная — равно отвърна гласът.

Ана не можеше да повярва в онова, което се случваше, и се опитваше да се отърси от този кошмар.

— Как казахте, че се казвате?

— Казвам се Филип Уестуърд. Имах уговорка да се срещна с майка ви днес. Тя не се появи и аз отидох до апартамента й, където я намерих да лежи в кухнята. Беше в безсъзнание.

— О, боже, не — повтори Ана и захапа кокалчетата си.

— Дали трябва да се обадя на някой друг?

— На Кони — веднага отвърна Ана. — На Констанс Граф, нейната работодателка в хотел „Граф Ризорт“. Също и на Камбъл Бринкман — един неин приятел. Има къща във Вейл на…

— В момента полицията разпитва Камбъл Бринкман.

Ана отново беше разтърсена от безизразното изявление.

— Той ли го е направил?

— Нямам представа. Полицията просто го взе от болницата и го откара в Денвър. Госпожице Кели, мисля, че важното в момента е да дойдете веднага, за да сте до майка си.

— Да. Ще дойда.

Той като че ли почувства безкрайното й изумление.

— Искате ли да разбера кой е първият полет за Денвър?

— Да — с разтреперан глас отговори тя. — Да, ако обичате…

— Ще ви се обадя за подробностите в момента, в който разполагам с тях. Ще ви посрещна в Стейпълтън и ще ви закарам до Ийгъл със своя самолет. Става ли?

— Да — беше послушна като дете.

— Ще ви се обадя отново след пет минути.

— Благодаря…

Линията прекъсна и тя сякаш остана да виси в безтегловност; стори й се, че започва да пада надолу с всичка сила.