Мариус Габриел
Маската на времето (30)

СССР

Когато чу пращенето, той вдигна поглед.

Една от елите на самия ръб на стръмната теснина започваше да се накланя. Ерозията беше оголила корените й и сега под тежестта на огромното количество сняг в клоните си, дървото постепенно се привеждаше.

Джоузеф разтри очи и се вгледа в елата, а сърцето му започна да бие все по-учестено. Изведнъж високият връх на дървото се наклони, а дебелият дънер царствено се люшна като тържествено смъкнат флаг. После бавно, но неотклонно се наклони настрани.

Най-сетне увисна успоредно над пропастта. Снегът се посипа от клоните му като бурна каскада. Освободено от тежестта, дървото престана да се движи.

„Падай! — беззвучно изкрещя Джоузеф. — Не спирай!“ Но дървото не помръдна и сантиметър.

Мина час. Джоузеф не сваляше поглед от елата. В клоните й отново започна да се трупа сняг.

После стволът отново започна да се накланя надолу, а възлестите корени вече се изтръгваха от пръстта. В миг дървото се сгромоляса в бездната и на всички страни се разхвърчаха камъни и сняг. Върхът опираше в дъното на пропастта. Но част от корените все още го свързваха със скалата. То се бе превърнало в стълба с обратен наклон, по която би могъл да се изкачи само някой непоколебим човек.

Джоузеф се изправи с мъка и се помъкна през снега към стълбата, която щеше да го изведе от ада.