Мариус Габриел
Маската на времето (8)

Италия

По-късно през същия ден Тео бе застанал край люлката на бебето, вторачен в малкото създание, което пищеше жадно, ту свивайки, ту разпускайки юмручетата си. Човек трудно можеше да предположи, че в такова мъничко телце има толкова сила.

— Ще ми бъдеш благодарна — пошепна той на момиченцето. — Някой ден ще си ми благодарна. Ти си борец. Черен гологан. Нали, Катарина?

Той протегна показалец и докосна ръчичката на детето. Малките пръстчета го обвиха с удивителна сила. Усмихна се несъзнателно — малката сякаш сграбчваше живота си.

Спря да плаче. За миг отвори очи. Имаха неопределен син цвят, но кой знае какви щяха да станат? Тео забеляза, че миглите на момиченцето са дълги и тъмни. По някакъв странен, чудесен начин то приличаше на Кандида. Стори му се, че го погледна, и макар да си казваше, че тя едва вижда, погледът й го изпълни.

Клепките й полека се спуснаха и тя се унесе в сън. Ръчицата най-сетне се отпусна и освободи пръста му.

Той я целуна по челото, изправи се и излезе — отиваше на погребението на Кандида Киприани.