Мариус Габриел
Маската на времето (46)

Сицилия

Тя изплува бавно от плътната бяла тишина. Усещанията й се възвръщаха — слънчевата топлина по кожата, соленият дъх на морето, плисъкът на вълните. Лежеше по гръб, блажена като дете. Съзнанието й бе необезпокоявано от мисли. В главата й не се бунтуваха въпроси.

Какъв чуден покой бе това! Каква прекрасна способност придоби тук, на този припичащ се на слънцето остров — да прекарва времето, без да мисли.

Излезе ветрец, който донесе до слуха й далечни мъжки гласове. Надигна се и седна. На двадесетина метра по-нататък по плажа група рибари се връщаха с утринния улов. Кейт почисти пясъка от ръцете си, сви крака, опря брадичка на коленете си и се нагласи да гледа. Рибарите изтикаха тежката моторна лодка на брега. Всичките бяха ниски, уморени мъже, досущ еднакви. Бащи, чичовци, синове, братя. От слънцето голите им гърбове бяха придобили почти цвят на махагон. Говореха си на сицилийски. Кейт почти не разбираше силно диалектния им говор, но й беше приятно да ги слуша.

Рибарите вързаха лодката и разстлаха мрежите на пясъка да съхнат. Все същите движения като преди десет хиляди години, без да бързат и без да разсъждават. Време, през което не се мисли.

Един от тях се приближи. Беше млад, нямаше двадесет години, но имаше прекрасно мускулесто тяло и строгото лице на някой гръцки бог. В ръце държеше риба — огромен морски костур, чието дебело тяло бе покрито със сребристи и жълти райета и още се бореше със смъртта. Усмихна се свенливо, както се усмихваха хората тук, и остави рибата до нея. По кожата му блещукаха кристалчета морска сол. Костурът подскачаше и се гърчеше на пясъка.

— О, каква красива риба! Само че аз нямам пари.

Той поклати глава и каза нещо на диалект.

Тя разпери безпомощно ръце.

— Не разбирам.

— Подарък — каза момчето на италианския, който се говореше на континента.

— Но това е уловът ти за тази сутрин. Трябва да ти платя.

— Подарък е — повтори той и пак се усмихна смутено. Направо я поглъщаше с очи.

— Мислех, че си англичанка.

— Италианка съм.

— От север?

— Да.

— Как ти е името?

Тя се поколеба, сякаш вече не беше много сигурна как се казва. После твърдо каза:

— Катарина. А ти как се казваш?

— Сантино.

Очите му не се отделяха от нейните и на девойката за миг й се стори, че излъчват синкава топлина. Тя бързо сведе глава, за да прикрие руменината по страните си и заоглежда рибата. Костурът продължаваше да се мята. Изведнъж ужасно й домъчня за умиращата риба. Беше толкова красива, силна, гладка, създадена да се плъзга из теченията без никакво съпротивление. Тя прокара пръст по люспите. Рибата беше твърда и хлъзгава и резките движения разкриваха силата й. Лъщеше на слънцето като живак. Момичето вдигна глава да каже нещо на младежа, но той вече се отдалечаваше към лодката.

— Благодаря — викна тя след него.

Той не се обърна.

Появи се Ивлин, която бе слязла до плажа, за да я повика. Беше облечена цялата в бяло, носеше тъмни очила и шапка. Надвеси се над Кейт и запита с усмивка:

— Риба ли си ловила?

— Не, един човек я донесе от морето.

— Делфин ли яздеше?

— Не.

— Внимавай с местните Ромеовци, Кейт. Обядът е готов. Хайде да вървим.

Кейт внимателно отнесе рибата до морето. Когато нагази до колене, се наведе ниско над водата. Гладкото тяло в ръцете й не помръдваше и за миг си помисли, че костурът е умрял. После изведнъж се изтръгна с неочаквана сила, проблесна като живачна светкавица и се изгуби.

Кейт събра нещата си и двете с Ивлин се запътиха нагоре към къщата.

Дворът се криеше в сянката на асма, по която се виеше вековна лоза. Сред листата бяха натежали гроздове. Едно от децата на семейството, което се грижеше за поддръжката на вилата, се бе качило на стол и отрязваше с ножица най-зрелите гроздове. Кейт му се усмихна и в отговор получи същата мимолетна смутена усмивка.

Клод и Джун Котръл — домакините — бяха стари приятели на Дейвид. Наследили къщата от някакъв свой чичо. Тя се намираше в забутано рибарско селце на южния бряг на острова, доста далеч от туристическите пътеки, и единственото, което напомняше модерния живот, беше слабото електрическо осветление. Настланият с широки каменни плочи под беше ужасно неравен, а стените бяха варосвани толкова много пъти, че ъглите им се бяха заоблили и всички неравности се бяха превърнали в трапчинки и издутинки. Стаите бяха почти празни. Човек имаше усещането, че голите бели стени са празни платна, на които като с истинска четка някой всеки ден изписва ежедневието.

Обядваха в обширната трапезария. Както и останалите стаи на долния етаж, и тя беше с висок сводест таван, а вътре беше хладно дори и през горещите летни дни. На тавана висеше старомоден кафез, в който подскачаше и чуруликаше канарче. На стената имаше полица с глинени гърнета и кани. Подът беше застлан с рогозка. Това беше всичко. Но стаята излъчваше спокойна красота, каквато цареше и в цялата къща.

Не знаеше как Ивлин и Дейвид са обяснили присъствието й на семейство Котръл, но те очевидно знаеха истината, защото се отнасяха с нея като с член на семейството. Семейство Котръл имаха цяла колекция от пет деца, все от различни бракове, но всички бяха или прекалено големи, или прекалено малки и Кейт не общуваше много с тях. Седеше спокойно сред боричкащите се, непрекъснато бърборещи хлапета и се хранеше бавно, потънала в собствените си мисли.

— Какво прави цяла сутрин, Кейт? — попита Джун.

— Пекох се. Плувах.

— Е, теб поне човек лесно може да те забавлява — усмихна се жената. — Да се печеш на слънцето, да плуваш и да пишеш в стаята си. Това са невинни удоволствия. Нашите дечурлига все повтарят, че тук им е скучно.

— На мен никога не ми е скучно.

— А тази сутрин я навестил един тритон^[1] — рече Ивлин.

— Наистина ли?

— Един млад рибар. Донесъл й риба.

— А! — многозначително подхвърли Джун. — Ще да е била любовна риба.

— И аз това казвам.

Очите на Джун се плъзнаха по лицето на Кейт, а после и по щръкналите й гърди.

— Момичето расте — уклончиво отбеляза тя.

После дрънна малкото звънче и домашната прислужница дойде от кухнята да отнесе чиниите. Донесе купа плодове грозде и смокини от градината, кайсии и портокали от пазара. Кейт взе една смокиня и я раздели на две. Докато разглеждаше зрялото месо на плода, си мислеше колко красиво бе момчето.

 

 

Тази седмица откъм морето духаше африкански бриз, който сякаш галеше острова и донасяше горещината на пустинята и дъха на ароматни подправки от северноафриканския бряг. Лятото доста напредна. Плодовете вече узряха, местните жители ги обраха и вече ги изнасяха навън да се сушат. На всяка крачка Кейт виждаше килими от кайсии, смокини, грозде и бадеми, разстлани под слънчевите лъчи. Оставени да се припичат на слънчевата топлина, те изпускаха упойващ аромат, който напомняше, че разгарът на лятото е отминал.

Преметнала хавлията на раменете си, Кейт бавно се спусна по скалистата пътека. Бе навикнала да се разхожда по обед, докато останалите подремваха, скрити в хладните сенки на къщата. Слънцето изобщо не й вредеше. Не й призляваше, нито пък се белеше като другите. Топлината не можеше да изцеди и капчица пот от прекрасната й кожа. Да, тя се припичаше под жарките милувки на слънцето и се наслаждаваше на кожата си, която потъмняваше с всеки изминат ден. Вече беше толкова мургава, че можеше да мине за сицилианка. Както казваше Ивлин, това била любовна връзка със слънцето. Кейт често сваляше сламената шапка, само заради удоволствието да почувства как черната й коса се напича като желязо в ковашка пещ.

Малките селца бяха примитивни и малко ориенталски. Къщите бяха квадратни, с плоски покриви и с малки като наблюдателници прозорци, през които надзъртаха тъмните помещения отвътре. В обедната жега рядко се срещаше жива душа — тук-там някоя котка или кльощаво куче, или пък някоя възрастна жена в черни дрехи, приседнала край входната врата с черно ветрило в ръка. Единствено църковните камбани нарушаваха мъртвата тишина. Спокойствието, което цареше в Сицилия, беше наистина безценно. Кейт се чувстваше така, сякаш винаги бе живяла тук.

Както винаги, разходката й завърши на малкия отрязък от плажа, който чувстваше като свой. Щом стъпи на белия пясък, блещукащ и безлюден, тя смъкна роклята си и влезе гола във водата. Обикновено наоколо не се свърташе жива душа и нямаше кой да я види. Вече беше толкова черна, че зърната на гърдите й и венериният хълм не контрастираха толкова ясно с останалите части от тялото й. То пак бе заприличало на детинско телце и не беше толкова примамливо.

Докато се носеше по гръб в топлите плитчини, мислеше за ваканцията, която вече изтичаше като пясъчен часовник. Сигурно не след дълго ще трябва да се връщат в Англия. Мисълта да се върне в „Сейнт Ан“, да заживее пак в отвратителния пансион, беше непоносима.

Излезе на брега. Подсуши се с кърпата, после застана на пясъка, вперила поглед в морето, и започна да разресва косата си с пръсти. Солената вода блестеше като злато под слънчевите лъчи. Нахлупи само сламената шапка, за да засенчи очите си, и продължи да стои така, без никаква дреха, скръстила ръце пред себе си. Замисли се за Дейвид Годболд. Както и да е, продължаваха да съществуват един край друг, без да си обръщат каквото и да било внимание. Съвсем рядко — в компания или насаме — разменяха по някоя дума. И все пак дълбоко в себе си тя болезнено усещаше присъствието му, а беше сигурна, че същото важи и за него. Взаимната им ненавист бе приета като факт. Ивлин дори престана да се опитва да ги помири.

Но имаше и нещо друго. Бе забелязала с какви очи гледа тялото й, когато плуваше или лежеше на пясъка. Погледът му я тревожеше — хем я плашеше, хем я очароваше. Често се улавяше в мисли дали някога е гледал и майка й по същия начин.

Изведнъж Кейт се обърна, почувствала нечие чуждо присъствие. На скалите бе застанал мъж, който я гледаше. Сърцето й подскочи. После разпозна Сантино — момчето, което й донесе рибата. Той се приближи по пясъка към нея. В ума й проблесна мисълта да грабне роклята и да я навлече; но жестът щеше да бъде някак тромав. Пък и в никакъв случай не се срамуваше.

Както и преди, той бе гол до кръста и тялото му лъщеше на слънцето. Спря на няколко крачки. Тъмните му очи се ококориха и той се втренчи в голото й тяло. Когато преглъщаше, адамовата му ябълка подскачаше. Тя му се усмихна, без да казва нищо.

— Не трябва да идваш тук сама — строго й каза той — и без дрехи.

Този авторитетен тон й се стори малко забавен.

— А защо не?

— Хора — рече той и притеснено сви рамене.

— Искаш да кажеш, че ще преча на някого?

— Не, те ще ти попречат на теб. Ще те наранят.

— Тук няма такива хора.

— Има — отсече той. Не отделяше очи от лицето й, сякаш го беше срам отново да обгърне с поглед голотата й. — А ти си много красива.

— И ти — усмихна се тя.

Лицето му веднага пламна. Властният му вид се изпари и той се превърна в смутен младеж. Кейт забеляза, че коремните му мускули се отпуснаха.

— Но ако смяташ, че наистина е така — продължи тя, — ще си облека роклята.

Тя се наведе към пясъка и вдигна дрехата. Като се изправи, той бе пристъпил една крачка по-близо. Лицето му бе напрегнато.

— Какво има?

— Обичам те — изтърси той.

Кейт застина. Идеше й да се засмее, но не защото наивното изявление й се струваше смешно, а защото й стана мило от тази невинност. Сдържа усмивката, защото знаеше, че ще го нарани, ако покаже чувствата си.

— Благодаря — сериозно отвърна тя, като продължаваше да притиска роклята към гърдите си.

— Виждам те всеки ден, откак си дошла.

— Да не би да си… — Тъкмо щеше да каже „ме следил“, но спря навреме. — Да не би да си идвал тук всеки ден?

Той кимна.

— Ти си най-красивото момиче, което някога съм виждал. Приличаш на богиня.

Не отделяха очи един от друг. На височина бяха еднакви, но неговото тяло беше много по-силно и развито като на човек, който се е трудил от детинство. Ръцете му бяха груби и издраскани, но лицето му беше спокойно като класическа гръцка скулптура. Бе започнал да диша по-учестено.

— Искаш ли да се любим?

Леко стресната, тя поклати глава.

— Не.

— Зная как — рече той и отново поруменя.

— Сигурна съм, че знаеш — отговори девойката и бързо навлече роклята си.

— Девствена ли си?

Тя повдигна вежди.

— Не е твоя работа!

— Девствена си, познавам.

Не отвърна. Роклята лепнеше по мокрото й тяло. Кейт я дръпна да се изправи.

Сега, когато вече беше облечена, той жадно я изпиваше с поглед.

— Страхуваш се баща ти да не те набие ли?

— Не се боя от него.

Мина покрай него и забърза по плажа.

— Ще те чакам тук — извика той след нея — всеки ден, Катарина!

Но тя не се обърна да отговори. Заподскача като планинска коза по скалистата пътека към вилата.

 

 

Нямаше го.

Сърцето й се сви. Винаги го заключваше в нощното шкафче и вярваше, че никой не знае къде крие ключа. Колко наивна е била! Колко глупаво от нейна страна да смята, че няма да претърсят личните й вещи.

А сега са го взели и най-тайните, най-интимните й мисли са извадени на бял свят. В пристъп на ярост тялото й се напрегна до най-малкото мускулче.

Втурна се навън. Кой го е взел? Ивлин? Дейвид? Някое от децата на Котръл?

Блъсна вратата на стаята на Ивлин и Дейвид и влезе. Баща й седеше на писалището си, а бележникът, подвързан с телешка кожа, беше отворен пред него. Когато влезе дъщеря му, той вдигна очи. Погледът му беше празен, но лицето му беше пребледняло около носа и устата. Той обърна страницата и прочете на глас:

— „Родени сме в срам ние — незаконните, извънбрачните, копелетата. А онези, които са ни създали, не ги грози никакъв срам. Чий грях е по-тежък — нашият или техният?“

— Как смееш да го четеш! — Кейт се задъхваше от ярост.

— Ти как смееш да го пишеш? — Гласът му беше сух и груб. Зачете отново. — „Не издържам да стоя край него. Като си помисля как ни е съсипал живота, започвам да се задушавам, сякаш не мога да дишам.“ — Кокалчетата му бяха побелели. — Да смятам ли, че става дума за мен?

— Нямаш право да четеш дневника ми!

— Отговори ми.

— Няма.

— Отговори ми! — изкрещя той, толкова вбесен, че страните му потъмняха като малини. — Отговаряй, момиче! За мен ли се отнася това?

Кейт усещаше яростта му физически. Гневът му извикваше у нея тръпка — странна и тревожна. Идеше й да се смее и да плаче едновременно. Искаше да му изкрещи, но гърлото й беше прекалено стегнато.

— Написах го на английски, за да го разбереш някой ден. Не съм искала да го четеш сега. Този дневник още не е завършен.

Юмрукът му се стовари върху бележника.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм ви съсипал живота?

— Сам трябва да знаеш — задавено отвърна тя. — Ти си убиец. Убил си майка ми.

Той се втренчи в нея. За миг всички кръвоносни съдове около ясносините му очи изпъкнаха, преплетени в червена мрежа. После я замери с бележника.

Всичко стана толкова бързо, че тя дори не успя да вдигне ръце да се предпази и тежката кожена подвързия се заби в лицето й; от удара Кейт политна назад, а пред очите й изскочиха звездички.

Дейвид скочи на крака и се спусна върху нея с ужасно разкривено лице.

— Ти сама уби майка си!

Тя бе смятала, че обвиненията й ще го съкрушат. Бе изумена от жестокия начин, по който й отвърна.

— Не съм! Не съм! — задъхваше се Кейт.

— Ти си я убила. Не аз. Кръвта й е изтекла заради теб.

Момичето се разхлипа.

— Ти си виновен!

— Това е лъжа. Аз нямам нищо общо. И как бих могъл? По това време бях в Германия във военнопленнически лагер. Ти си виновна. Докато си била в утробата й, си решила да я убиеш. Разкъсала си тялото й на две.

Застинала от ужас, тя притискаше длани към ушите си.

— Не! Ти си я изоставил! Ти си я изоставил да умре!

— Как смееш да ми хвърляш такива тежки обвинения? Какво, по дяволите, знаеш ти за тези неща?

Лицето й бе изтръпнало. От удара с тежката корица челото и слепоочието й пулсираха от болка.

— Зная! Оставил си я да умре, а после си ме изоставил и мен!

Стори й се, че пак ще я удари.

— Погрижих се за теб, неблагодарна малка невернице. Нищо не ми тежи на съвестта.

— Съвестта ти ще да е много евтина — задавена от сълзи подхвърли тя, — щом може да се откупи с десет лири месечно.

Той дишаше тежко, а красивото му лице бе разкривено от гняв.

— Това вече е прекалено за устата на кучка, която дори името си е откраднала.

— Не съм откраднала името си!

Мъжът се разсмя грозно, дрезгаво.

— Дори не знаеш дали си мое дете.

— Твое дете съм! Майка ми не е била уличница!

Децата на семейство Котръл се бяха примъкнали до вратата и наблюдаваха с интерес. Силно притеснена, Джун Котръл ги разбута и влезе в стаята.

— Какво, за бога, става тук?

— Аз знам по-добре от теб каква беше майка ти — изръмжа Дейвид. — А дори и да е била уличница, беше по-свястна жена, отколкото ти изобщо можеш да бъдеш.

— За бога, Дейвид! — рязко възкликна Джун.

— Мразя те — крещеше предизвикателно Кейт. — Ти си виновен, виновен! Мразя те. Оставил си я да умре! А после си ми обърнал гръб.

В стаята влезе Ивлин. Кейт се нахвърли върху нея с пламнали очи.

— Защо ме взехте в Англия? Защо ме накара да напусна Италия? Не исках да идвам! Не ти искам подаянията! Не ти искам нито дрехите, нито парите. Той не ме иска. И никога не ме е искал. Всичко това е грешка, ужасна грешка!

Не можа да продължи. Плачеше с глас, а по страните й се лееха сълзи. Усещаше върху си погледите на децата.

Дейвид продължаваше да диша тежко. В устата си усещаше горчив вкус.

— Надявам се, че си доволна от постигнатото, Ивлин.

— Дейвид, моля те…

— Погледни я. Виж я, Ивлин. Прочети гадостите в онзи бележник. После ела и ми кажи, че това малко злобно чудовище ми е дъщеря.

— Дейвид!

Той се завъртя на пета и излезе от стаята. Джун хвърли уплашен поглед към Ивлин и подбра навън децата си, а после затвори вратата и ги остави сами.

Кейт се тресеше от плач. Риданията сякаш я разкъсваха и цялата натрупана болка и ярост се изливаше навън.

— Такива неща няма да търпя — каза Ивлин с измамно тих глас.

— Искам да си отида вкъщи — хълцаше Кейт.

— Вкъщи не те искат. Изобщо не се изненадвам, ако всичко това е типично за поведението ти.

Коленете вече не я държаха и Кейт се отпусна на леглото, повдигнала пълните си със сълзи очи към по-възрастната жена.

— Той е убил майка ми.

— Ако става дума за това — безчувствено заяви Ивлин, — Дейвид е прав. Ти си я убила съвсем сама.

— Но аз не съм виновна! Не съм молила да се раждам!

— А-ха. Викът на младежта. Е, ако това може да те успокои, баща ти също не е молил да се раждаш. Но си се родила. А майка ти е починала, докато ти е давала живот. Това е всичко. Не може да се поправи или да се промени. Спри да плачеш.

Кейт се опита да преглътне сълзите си, изпълнена с омраза към спокойствието на другата жена, защото осъзнаваше, че то е проява на силен дух. Заопипва пода за бележника си. Страниците се бяха изпомачкали, когато Дейвид го хвърли по нея. Тя ги приглади с треперещи ръце и притисна гладката подвързия към гърдите си.

— Това е моят дневник. Няма право да го чете!

— Нямаше да ти го купя, ако знаех какво възнамеряваш да пишеш вътре.

— Значи ти също си го прочела!

— Да. Владееш английския език невероятно добре. Жалко, че вътре няма нищо друго, освен безсмислени отровни думи. Току-що чухме какво имаш да кажеш по въпроса. Без съмнение, дълго ти е тежало и сега вече ти олекна на сърцето. — Лицето й беше като гранит. — Не мога да ти опиша колко отвратителна беше тази сцена. Не искам да се повтаря никога повече.

— Но това беше истината!

— Никога не си познавала майка си. Трудно може да се повярва, че с нея те свързват някакви чувства. Това е самосъжаление, а не мъка. И аз не смятам да се примирявам с него.

Гневът към баща й малко се поуталожи. Ако не друго, той поне беше човешко същество. Имаше живи, пламенни чувства, като нея самата. Бяха от една кръв, той и тя. Но леденото спокойствие на Ивлин беше нещо чуждо, тя не го разбираше.

Ивлин се доближи до прозореца и погледна навън. Високата й изправена фигура се очерта на фона на яркосиньото средиземноморско небе.

— Слушай, Кейт. Не обичам неразбориите, затова искам да сме наясно по този въпрос. Ти си при нас завинаги. Няма да те върнем в Италия, независимо колко лошо се държиш. Зная за случилото се в „Сейнт Ан“. За побоищата. За необузданото държание. Ако се окаже, че в „Сейнт Ан“ не могат да се справят с теб, ще те пратя в заведение, където с лекота се справят с подобни прояви. Не можеш да си представиш колко неприятно би могло да се окаже това. Уверявам те, че там бързо ще те пречупят, и това ни най-малко няма да ти хареса. Съветвам те доброволно да се научиш да обуздаваш буйния си нрав. Иначе ни очаква море от солени сълзи. А и крайният резултат ще е много по-добър. — Тя се обърна. — Разбираш ли ме, или използвам непонятен за теб език?

Кейт сведе очи и отвърна тихо:

— Не.

— А аз не мисля така. Искам да запомниш едно. В битките между дисциплината и интелекта винаги печели дисциплината. По този начин твоите римски предци са успели да завладеят много по-цивилизовани народи от тях самите. Сигурно освен по езиците и по история си отличничка. Бъди Рим, а не Гърция. Ще се извиниш на баща си.

Страните на девойката пламнаха.

— Няма да си взема назад написаното — изсъска тя и прегърна силно дневника.

Лицето на Ивлин бе каменно.

— Трябва да живееш с него. И той трябва да живее с теб. Не разбираш ли?

— Пратете ме и в поправително училище, ако искате! Няма да се извиня!

Тя хвърли бележника в краката на Ивлин и избяга от стаята.