Мариус Габриел
Маската на времето (58)

Януари 1944

„Джоузеф най-после започва да се възстановява — написа тя в дневника си. — Заякнал е и вече не се страхувам, че може да умре. Става все по-неспокоен и нещастен. Изобщо не му е приятно да седи затворен долу в тъмното, въпреки че така е в безопасност. Май скоро ще ни се наложи да помислим за друго място, където да го скрием.“

Даваше си сметка колко смъртоносно може да се окаже написаното в дневника й, въпреки всички внимателни увъртания, и затова бе започнала да го крие на тайно място — под хлабавата плоча на пода точно под леглото й. Ако някой претърси къщата толкова старателно, че да открие черната тетрадка — разсъждаваше тя — той вече ще е открил и самия Джоузеф. За да предотврати евентуални фатални последствия, най-добросъвестно избягваше да споменава имената на другите хора, които помагаха на американеца, например на доктора, който бе идвал същата сутрин да извади шевовете на ранения. Той я бе предупредил, че Джоузеф се нуждае от още няколко седмици спокойствие.

„Не съм виждала Дейвид дни наред — продължи да пише тя. — Терзаят ме такива ужасни страхове дали е на сигурно място. Моля се на Девата да го запази непокътнат. Вярвам, че тя ще чуе молитвите ми. Той означава толкова много за мен.“

Сега като криеше дневника, можеше да се доверява на страниците му както никога преди; а имаше толкова много неща, които да споделя.

За няколко кратки седмици й се бе случило нещо изключително, нещо много по-голямо от една авантюра — това бе тайна, не по-маловажна от другата тайна — че крият американец от германците. Тя се влюбваше.

След онзи следобед в малката колиба се бе виждала с Дейвид още три пъти. Срещите им винаги бяха болезнено кратки и на раздяла той я целуваше, всеки път все по-нежно. Тя не знаеше никакви романтични думи, с които да опише чувствата си към този човек в дневника си. Но те ставаха все по-силни.

Детството на Кандида можеше да се сравни с блажено необезпокояван полет над сънливи поляни; а сега сякаш се бореше с буен планински порой. Никога не се бе чувствала, нито пък бе изглеждала толкова добре. Като се оглеждаше сутрин в огледалото, очите й бляскаха дяволито. Всеки миг бе изпълнен с радост. Дори ужасът, който изпитваше, когато виждаше германски униформи, или пък чуеше стрелба някъде далече, бе сладък, защото бе свързан с Дейвид.

Животът в „Ил Ноче“ продължаваше както обикновено, заобикаляйки Джоузеф както реката залива речния камък — тече все същата, но разделена на две. Тео бавно се съвземаше от побоя и след седмица вече стана на крак и се върна към работата. Необяснимо как случката бе повдигнала духа му. Като че ли за малко се бе откъснал от хроничната си депресия и на издълженото му, меланхолично лице грееше мила усмивка, която смътно напомняше веселият младеж от едно време. Майката на Кандида решително отказваше да има нещо общо с храненето и грижите за ранения, сякаш пренебрегвайки присъствието му, заклинаше опасността. Тих и спокоен както винаги, баща й посещаваше Джоузеф поне веднъж дневно и ако изпитваше нетърпение гостът му да оздравее и да си замине, за да спаси семейството си от опасност, то по никакъв начин не го показваше пред американеца.

 

 

Никой от тях не знаеше, че тя се среща тайно с Дейвид Годболд.

— Искам да кажа, че той е от съвсем различен свят, Кандида.

— Толкова по-високопоставен от мен? — иронично попита тя.

— Първо ще се възползва от теб — направо й изтърси Джоузеф, — а после ще те зареже.

Тя издърпа рязко ръката си от хватката му и известно време продължи да мие раната мълчалива, а бучката в гърлото й мъчително се разрастваше. Слава богу, че не успя да изкаже скритите си чувства към Дейвид.

— Иска ми се нищо да не ти бях казвала. Толкова си груб.

— Не искам да пострадаш — отвърна той по-тихо. — Това е всичко.

— Е, ти ме нарани. — Тя сложи чистата превръзка и се изправи. — Нямаш право да ми казваш какво да правя. Ще се виждам с него както и когато искам.

— Кандида…

Тя се измъкна от дървеното килерче и хлопна капака.

 

 

— Срещнах няколко партизани — въодушевено разказваше Дейвид при следващата им среща в малката колиба. — Говорих с Червения Антонио.

— Кой е той?

— Той е командир на един от отрядите. Бил се е в Испания като доброволец на страната на републиканците. Опасен комунист. Затова го наричат Червения.

Лежаха в сламата и Дейвид чупеше залци от хляба, който тя му бе донесла.

— Истински войник е той, истински герой.

— Иска ли да те вземе при себе си? — попита тя, опитвайки се да прикрие страха си.

— Той ще ме извести. — Очите на Дейвид пламнаха. — Прекрасна новина. Скоро отново ще мога да участвам в действията!

Тя се постара да изглежда доволна заради него.

— Радвам се, Дейвид.

Той се ухили.

— Днес за какво ще си говорим?

Историите, които й разказваше, я омагьосваха. Имаше набито око за подробностите в дамската мода и бижутата, което го превръщаше — поне за нея — в прекрасен разказвач. Уолис Симпсън — жената, която бе отмъкнала английския крал — бе любимата й тема.

— Разкажи за преди войната — замоли го тя, радостна, че така поне няма да мисли за заминаването на Дейвид. — Разкажи ми за бижутата на херцогинята^[1].

— О, бяха невероятни. Видях я на един бал през 1938-ма в южна Франция, където имаха вила. Беше с рубините, които той й подарил по случай първата годишнина от сватбата им. Това бяха двата най-големи рубина, които съм виждал — бяха инкрустирани върху платинена гривна. Някой каза, че всеки от тях тежал по осемнадесет карата. Бяха толкова големи, че човек можеше да си ги сложи в устата и да ги смуче като бонбони. Бяха червени като кръв.

— И изумруди?

— Притежаваше фантастични изумруди. Струва ми се, че имаше гривна с три или четири камъка, допълнително украсена с диаманти. Със сигурност носеше пръстен с огромен изумруд с прекрасен, ясен, наситенозелен цвят.

— А диамантите?

— О, да — диамантите. Най-различни диаманти. Направо да ослепееш.

— И само като си помисли човек, че се е родила в съвсем обикновено семейство!

— Е да, но нали ти казах — излъчваше страхотен сексапил.

— Жените могат ли да се научат да имат такова излъчване?

— Не, трябва да си се родила с него.

— О!

Дейвид се пресегна и погъделичка устните й със сламката.

— Не се тревожи, Кандида. Ти имаш много повече сексапил, отколкото ти се полага.

— Но не зная никакви номера.

— Не ти и трябват. Само възрастните жени като госпожа Симпсън се нуждаят от трикове.

— А те защо трябва да знаят трикове?

Претърколи се и доближи лицето си почти до нейното.

— Защото не са свежи и сладки — тихо рече той — като теб.

Девойката се поуплаши от тази близост и се отдръпна назад с лудешки разтуптяно сърце.

— Трябва да се прибирам — смотолеви тя.

Той се изправи и седна, обвил ръце около коленете си. В очите му танцуваше някакво пламъче, от което сърцето й се преобърна.

— Хайде отлитай тогава, малка птичко — тихичко изрече.

Тя се изправи и отръска сламата от роклята си.

— Кога ще те видя отново?

— Може би другата седмица. Ще се опитам да дойда в сряда следобед, около четири.

— Аз ще бъда тук — обеща тя.

Този път като я целуваше за довиждане, я прегърна и я привлече по-близо до себе си, притискайки устни към нейните. Тя усещаше допира на топлото му силно тяло. Усети как езикът му разтваря устните й и си проправя път в устата й. Изтръгна се от ръцете му, задъхана и зачервена.

— Довиждане — викна му тя и хукна да бяга. — Пази се!

 

 

След две вечери за първи път изведоха Джоузеф от избата, като преди това внимателно заключиха вратите и затвориха капаците, за да се скрият от любопитни очи. Идеята беше на Винченцо.

— Прекалено дълго се заседя в онзи ковчег долу — рече той. — Като жив погребан. За разнообразие може да подиша малко чист въздух и да хапне с нас като човек.

Дори Роза, която се противопоставяше толкова остро на присъствието на Джоузеф в дома им, не намери сили да отхвърли предложението.

Тео и Кандида помогнаха на Джоузеф, който беше толкова слаб, че краката му се преплитаха и се препъваше на всяка крачка, докато изкачваше стълбите до кухнята. Притиснал ръце към раненото място, той се сгуши на масата блед и отнесен. Лицето му бе потъмняло от наболата брада — скоро съвсем щеше да се скрие. Всички тайно го изследваха с поглед. За първи път заставаше редом с тях като човек, а не като тайния гост под краката им. С тези хлътнали очи и тревожно лице той изглеждаше на Кандида като истински вълк — почти не приличаше на човек и със сигурност не вдъхваше доверие. Човек направо можеше да се уплаши от него.

— Може да ни каже какво говорят по Би Би Си — изведнъж каза Тео. — Може да има някакви важни новини.

— Добра идея.

Винченцо свали старинното радио, което приемаше на къси вълни — официално забранена вещ — и го настрои на Би Би Си, но от време навреме станцията се губеше. Кандида и майка й приготвяха вечерята, а в това време Винченцо се суетеше с копчетата, докато най-сетне пращенето и пукането заглъхна и в миг прозвуча симфоничен концерт.

Започнаха да се хранят — за вечеря имаха царевична каша и в допълнение няколко резенчета от останалите sanguinaccio. Кандида се улови, че се е втренчила в Джоузеф и едва ли не очаква от него да ръфа храната като див звяр, но той, разбира се, ядеше бавно и по малко и не вдигаше очи от чинията си. Около масата се бе възцарила напрегната атмосфера, което никой от присъстващите не бе очаквал.

Изведнъж на девойката й се стори, че Джоузеф излъчва странна сила. Макар да беше физически слаб, около него витаеше смущаваща аура. Запита се кой от двамата — Джоузеф или Дейвид — е бил истинският водач на партизанската дружина.

Насред вечерята се чуха камбаните на Биг Бен и Винченцо се протегна да увеличи звука на радиото.

— А така — рече той. — Какво казват?

Джоузеф се заслуша в тънкия английски глас, който изпълваше стаята.

— Казват, че германските контранападения стават по-редки. Осма Британска армия си пробива път към Рим и изтиква нацистите оттам. — Отново се заслуша. — Църковните камбани възвестяват радост и свободна Италия. Казват, че догодина войната ще свърши.

— Догодина? — повтори Кандида.

Струваше й се, че винаги е имало война. Най-напред често си мислеше за края й. После дори престана да вярва, че може да свърши.

— Войната срещу японците също върви успешно…

Джоузеф млъкна. Радиото изпращя и далечният глас заглъхна. Известно време се чуваше само пращене. После от апарата зазвуча друг, много по-силен глас, който говореше на немски със силен италиански акцент.

— Напомняме на цивилното население, че за оказване на помощ на партизаните се налагат тежки наказания. — Познаваха този глас. Това беше главнокомандващият на SS щаба в Брешия и гласът му стържеше заплашително. Предаването се излъчваше по местната радиостанция, която след завръщането на Мусолини бе попаднала в ръцете на фашистката милиция. — Всеки италианец, който храни или укрива дезертьори, избягали военнопленници или лица, обвинени в саботаж, ще попадне под ударите на военновременния закон. Няма да има никаква пощада. На цивилното население се налага вечерен час след мръкване. Той ще се съблюдава изключително строго. Веднага ще бъдат предприемани мерки срещу всеки италианец…

Винченцо изсумтя и изключи грозния глас.

— Гадове.

Роза бе пребледняла и лицето й бе намръщено. Дишайки неравномерно, тя остави ножа и вилицата отстрани до чинията.

Джоузеф се наведе напред и се обърна направо към нея.

— До другата седмица ще заякна достатъчно, за да мога да ходя — каза той. Гласът му беше тих по природа и доста хриплив. — Тогава ще си тръгна.

— Глупости — отвърна Винченцо. — Ти, разбира се, няма да имаш толкова сили, че да можеш да вървиш.

Американецът поклати глава.

— Ако германците ме хванат, има надежда Женевската конвенция да ме защити. Но вие… — Той насочи пръст към Винченцо като пистолет, а в тъмните му очи се четеше упорство. — Ще ви убият всичките.

— Както избиха мъжете от Сан Вито — вметна Роза.

Винченцо й изшътка, но Джоузеф се обърна и я изгледа внимателно.

— Какво се е случило с мъжете в Сан Вито?

Тишина.

— Кажете ми — заповяда той.

— Есесовците насъбрали всички мъже и ги екзекутирали. — Това беше Тео. — Като наказание за онова, което вие с приятелите ти направихте в прохода.

Всички забелязаха как лицето на чужденеца се промени и стана по-измъчено от всякога.

— Колко души?

— Двайсет.

Той замълча, зареял поглед в небитието. Най-сетне промълви:

— Грешката е моя.

— Не — успокои го Винченцо и го потупа по рамото. — Не можеш да виниш себе си за онова, което правят тия изчадия.

— Аз дръпнах фитила. Аз сложих експлозива. Знаех какво ще последва. Всички знаехме.

— Сега е война — съчувствено каза Тео. — В Гърция и Югославия правеха същото. Те така действат.

— Нямахме право да го вършим. Играехме си на война. Не постигнахме нищо. Като убиеш десетина германци, нещата не се променят. Нямам право да бъда тук. Следващата седмица си отивам.

— Но къде смяташ да отидеш, а? — попита Винченцо. После стана от масата — снажен, едър мъж — и отвори кухненския прозорец. От далечния край на долината, откъм езерото, долиташе грохот. Военни колони се придвижваха по пътя към Брешия. Звукът беше доста зловещ и накара Кандида да потръпне.

Винченцо затвори прозореца.

— От Примирието насам всяка нощ е така. В долината е пълно с германци.

— Ако няма кой да ти помогне — намеси се Тео, — ще те заловят само след часове.

— Ами нека тогава да го заловят — грубо заяви Роза.

— Мамо, не! — възкликна Кандида.

— Укривахме го две седмици. Но за бога, да не искаш всички да умрем заради него? — Червенината пълзеше нагоре по страните й. Тя посочи Джоузеф с пръст. — Той при всички положения не иска. У него има някаква почтеност.

— Роза, млъквай — заповяда й Винченцо.

— Няма да млъкна — изсъска тя. — Погледни децата си, Винченцо. За тях си отговорен, а не за някакъв си чужденец!

— Джоузеф също е нечий син, мамо — каза Тео.

— Но не мой! — В очите на Роза блестяха сълзи. — Германците така или иначе ще го хванат, Винченцо. Не позволявай да го уловят в нашия дом!

— Права е — с дрезгав глас каза Джоузеф. — Вече ми извадиха шевовете. Ще си вървя.

Бащата вдигна мазолестата си ръка.

— Приятелите ти са се разпръснали. Няма къде да отидеш. Нека потърся някое безопасно място за теб. Може би някъде в планините при някой овчар, на когото имам доверие. Веднага щом намерим по-сигурно място, някой ще те откара там. Но дотогава ще останеш тук и ще събираш сили.

— Не — решително отвърна Джоузеф.

Винченцо сграбчи младия мъж за слабото рамо и леко го разтърси.

— Трябва да се подчиняваш на решението на мнозинството, приятелю. Никакви самостоятелни изяви. Иначе ще те хванат и ще те мъчат и тогава нас наистина ще ни избесят всичките.

На другия ден на Тео му хрумна къде да скрият Джоузеф.

— Може да живее в „Кулата на ловеца“.

Кандида бързо вдигна поглед. На около два километра северно от „Ил Ноче“ имаше огромно ловно имение, което принадлежеше на благородническо семейство от Милано. Някога в имението имало къща, но през миналия век тя изгоряла и в сърцето на дъбовата гора бе останала единствено кулата, която хората наоколо знаеха като Кулата на ловеца. Мястото беше затънтено и потайно и германците надали изобщо някога щяха да се доберат дотам. Наблизо имаше поток, откъдето Джоузеф можеше да си набавя прясна вода и с достатъчно количество провизии би могъл да прекара там месеци, без да се страхува, че ще го открият.

— Но това е най-самотното място под слънцето — колебливо се обади Кандида.

Очите на Роза пронизваха като бръснач.

— Този човек няма да се впечатли особено от самотата. Не е общителен. Това е добра идея, Тео. Ако германците го пипнат, може да каже, че просто е скитал по онези места по собствена инициатива. Иди кажи на баща си.

Трябваше да убеждава дълго Винченцо и възрастният мъж най-после започна да скланя.

— Предложението не е чак толкова лошо. Може и да си запали огън, без да се страхува, че германците ще видят пушека.

— Можем да му дадем някоя стара пушка — предложи Тео, — ще може да стреля зайци или пък фазани и дори яребици. Който и да го намери, ще го помисли за побъркан отшелник.

— Особено с тази брада — вметна Кандида.

— И ще се чувства сто пъти по-добре, отколкото в онзи ковчег долу. — Винченцо бавно кимна. — Идеята никак не е лоша.

На Кандида се падна да поднесе новината на Джоузеф.

— Разбира се, там ще бъдеш много самотен — предупреди го тя, приклекнала в душната тъмнина на житницата. — Но поне ще имаш достатъчно светлина да четеш любимите си книги.

— Прекрасно. — Брадата му придаваше вид на византийски Христос. — Кога мога да отида там? — попита настоятелно, а очите му блестяха на светлината от фенера.

Кандида не очакваше, че нетърпението му да ги напусне ще й причини такава болка. Макар и често да я вбесяваше и обиждаше, грижите за него я изпълваха с удовлетворение и бяха за нея предизвикателство, което я радваше повече от почти всичко останало в живота й.

— Защо толкова бързаш да ни напуснеш? — попита го тя.

— Заради вас, Кандида. Не заради себе си. Не искам да загинете. Светът ще обеднее без вас.

— Никой от нас няма да умира — тросна се тя. — Прекалено си мрачен.

— Разсъждавам реалистично.

— Мислех, че всички американци са оптимисти.

— Роден съм в Латвия.

Кандида се вгледа в лицето му на мъждивата светлина. Чертите му бяха славянски — имаше високи скули и тъмни очи, леко опънати в краищата.

— Ще ми липсваш — въздъхна тя.

Забеляза, че лицето му се променя.

— Не се ласкай — добави сухо. — Беше ми мъчно дори за прасето, когато го заклахме. Значи искаш да се махнеш?

— Да. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Колко е дотам?

— Няколко километра.

— Не е достатъчно далеч.

— Вярвай ми, достатъчно е. Кулата е заобиколена с гора от всички страни. Почти никой не знае за нея, освен местните хора, а и повечето от тях вече са забравили, че съществува. Ще си малко като Робинзон Крузо или като омагьосания принц от някоя приказка. Това май повече ти отива.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… ти като че ли не обичаш много хората, нали? — Не си направи труда да изчака отговор на този риторичен въпрос. — Ще ти са необходими провизии. Знаеш ли да залагаш капани?

Той поклати глава.

— Аз съм градско дете.

— Няма значение. Татко ще ти даде пушка. Може и на див глиган да налетиш. — Кандида се изправи. — Ще ида да им кажа, че нямаш търпение да идеш там.

— Още ли се виждаш с Дейвид?

— Не е твоя работа — остро отвърна тя. — Колкото по-бързо се махнеш от къщата, толкова по-добре. Тогава можеш да престанеш да се тревожиш за мен.

 

 

Задаваше се първата страшна зимна буря.

Сред планините неспирно ехтяха гръмотевици и под прихлупеното небе голямото езеро бе почти черно, с бели ивици там, където вятърът рошеше водите му. Пейзажът, който толкова обичаше, ставаше все по-тъжен и заплашителен. Малките градчета край езерото, чиито островърхи катедрали се извисяваха над керемидените покриви, се бяха сгушили в брега, сякаш търсеха закрила. Вече всичко бе покрито с тънък слой снежец.

Надигащата се буря бе довяла дъха на високите части на Алпите — дъха на лед и зима. Тази дива романтична красота караше Кандида да ликува.

Когато се изкачи на върха на хълма, девойката остави кошницата на земята и разпери ръце, сякаш да прегърне снежния ураган. Прегръдката му бе страстна. Вятърът заметна полите й, плъзна се между босите й крака и притисна пуловера до щръкналите гърди. Леденият вихър я караше да потръпва от чувствена наслада. Снежинките танцуваха пред очите й, а гръмотевиците тътнеха. Изпълнена с блаженство, Кандида затвори очи и отметна глава назад.

Откакто Дейвид Годболд влезе в живота й, я изпълваше копнеж по нещо, което не можеше да досегне, нещо, което някога не бе нищо повече от блуждаещо огънче, но сега се бе превърнало в огнена клада. Душата й копнееше да изскочи навън, както сега се стремеше към разгара на бурята.

Понесена на мълниеносни криле, фъртуната я свари насред пътя към колибата. Кандида притисна кошницата към гърдите си и се опита да затича.

Беше притъмняло съвсем. Девойката едва различаваше пътеката под краката си. Обувките й се пързаляха по мокрите камъни и не след дълго тя се просна по очи. Ругаейки, се изправи и започна да се изкачва по дългия склон по-внимателно, присвила очи срещу снега, който я биеше в лицето.

— Кандида! Кандида!

Веднага позна гласа и се усмихна. Не му отговори, просто продължи да се катери нагоре по хълма, докато не видя как високата му фигура изниква сред снега. Хвърли се в ръцете му.

Дейвид не очакваше и едва не падна в снега. Тя почувства как силните му ръце я обгръщат. Чуваше плътния му глас право в ухото си.

— Малка глупачка такава. Какво правиш навън в такова време?

— А ти?

— Ти си луда.

Той сграбчи ръката й и тичешком помъкна девойката към каменната овчарска колибка. Блъснаха вратата и се промъкнаха в тъмния заслон. Вятърът и снегът виеха в счупеното прозорче.

— Не можем да останем тук — каза той. — По-добре да тичаш вкъщи, преди да е започнала снежната виелица.

— Може да не трае дълго. — Изпитваше непоносима болка при мисълта да се разделят толкова скоро. — Да почакаме, докато позатихне.

Дейвид я стрелна с очи и се усмихна.

— Добре. Щом така искаш.

Той съблече полото си — едно старо поло на Винченцо — и затъкна пролуките на черчевето.

— Трябва да запалим огън, ако не искаме да замръзнем.

Малката колиба бе залепена за планинския склон и едната стена представляваше скала. В нея бе издълбано огнище, а почернял железен кюнец отвеждаше пушека през покрива. В единия ъгъл беше нахвърлян наръч дърва, но нямаше кибрит, а само огниво. Кандида сложи стиска слама в огнището и внимателно пусна искри в праханта. След няколко минути малко огнено езиче лизна огнището.

Дейвид внимателно натрупа съчките около танцуващия жълт език. Те пламнаха и запукаха, разпалвани от течението, което ставаше в комина от силния зимен вятър, топуркащ по покрива.

— Направо е смешно колко успокоително действа един огън — замислено отбеляза Дейвид. — Малко уют в един побъркан свят.

— Да — съгласи се тя.

Протегна длани към пламъците. Бурята ставаше все по-люта. От небето се сипеше сняг и беше тъмно почти като в нощ. Но малката каменна колиба ги пазеше от вихрушката, а меките пламъци осветяваха вътрешността на схлупената колиба и позлатяваха лицата им.

— Ще местим Джоузеф — съобщи тя новината на Дейвид.

— Къде?

— В горите зад къщата има една кула. Може да остане там в безопасност. Мястото е много усамотено, но не мисля, че той има нещо против. Горкият Джоузеф. Толкова самотен ще се чувства там.

— Не се притеснявай за Джоузеф. Той е хиляда пъти по-добре от мен. Поне ще има покрив над главата си.

Тонът му я накара да вдигне разтревожен поглед.

— Но ти също имаш покрив, нали?

— Докато домакините ми не ме изхвърлят. Моите неохотни домакини.

— О, Дейвид! — втрещена възкликна Кандида. — И през ум не ми е минавало, че би искал да живееш в такова място като „Кулата на ловеца“.

— Защо не?

— Толкова е самотно. Ти имаш нужда от хора, а Джоузеф — не. Ти сам го каза. Той е вълк единак. А ти не си. Но ако искаш, и ти можеш да идеш там! Достатъчно място има да живеете двамата!

— Не, благодаря — отвърна Дейвид с кисела гримаса. — Ще се чувстваме като два язовеца в една бърлога.

— Мислех, че сте приятели с Джоузеф!

Дейвид погледна мокрите й дрехи.

— От нас започва да се вдига пара.

Той смъкна ризата си, изцеди я и я опъна на съчките пред огъня, за да съхне. Колибата се промени. Голотата му, силните му мускули и бялата му кожа караха въздуха да трепти от напрежение.

— Какво има, Кандида?

— Ами… ако дойде някой…

— Кой ще дойде, мила моя?

Никога досега не я бе наричал „мила моя“. Извади цигарите си, но те се бяха намокрили. Внимателно остави и тях пред огъня да изсъхнат.

— За какво ще си говорим? Да ти разкажа ли за госпожа Симпсън?

— О, да, моля те.

— Тогава престани да се държиш като малка глупачка и ела седни до мен.

Тя се подчини.

— Съвсем си премръзнала — промърмори той.

Обгърна раменете й и я притегли близо до себе си. Сега бе плътно притисната към голото му тяло.

— Така е по-добре, нали? — тихо попита Дейвид.

Кожата му ухаеше като прясно опечен хляб. Тя тромаво се гуши в него, копнеейки да го прегърне, но се страхуваше. Отмести мокрите кичури от очите й.

— Така-а. Какво искаш да знаеш за Уолис?

— Разкажи ми как изглеждаше — тихо отвърна девойката.

— О, беше стройна. Стройни ръце, стройна талия, стройни крака. Изобщо нямаше ханш. Все повтаряше, че било невъзможно да си прекалено богат или прекалено строен. Увиваше се около Принца като лоза. Ей така. — Хвана ръцете й и ги постави на кръста си, карайки я да долепи страна към гърдите му. — Да. Точно така.

Нервите и играеха. Никога не бе заставала така близо до него, никога не бе изпитвала такава слабост. В лицето му, в гласа му имаше нещо, което я очароваше, но същевременно я плашеше.

Той обожаваше прегръдките й. Обичаше допира на стройните й ръце до тялото си. Целуваше я тук, и тук… Усети устните на Дейвид върху челото си, после върху китките си.

— Тя се усмихваше, знаейки, че той е неин, напълно и завинаги. Протягаше се като котка и мъркаше. Той обожаваше тя да мърка. И затова я обсипваше със скъпоценности. Не се уморяваше да харчи за нея. Уолис беше като презокеански параход в нощта — цялата грееше в светлина. Нали разбираш, той просто я обожаваше. — Бе заровила лице под брадичката му. Като говореше, устните му докосваха слепоочието й. Усещаше топлия му дъх в косите си, а хипнотично боботещият му глас я омайваше. Устните му галеха кожата й, но дали я целуваше или това бе случайно, тя не знаеше. — Представи си да имаше такива джунджурийки, Кандида. Щеше да си истинска богиня.

Прихвана брадичката й и вдигна лицето й към своето. В светлината на огъня очите му бяха сякаш две сенчести езера. Бурята вилнееше в безсилна ярост зад стените на уютната колиба; вътре като че ли тишината се бе превърнала в океан.

— Бих те покрил цялата с бижута — тихо рече Дейвид. — Ще сложа два звездни сапфира тук и тук. — Той докосна последователно връхчетата на двете й уши. — Ще ти отиват на очите. А тук ще сложа диамантен наниз. — Погали с връхчетата на пръстите си шията й и девойката потръпна.

Умираше от ужас, макар сърцето й да копнееше за него. Душата й се гърчеше в агония от ужасното противоречие между удоволствието и тревогата, между желанието и неохотата. Наведе се да я целуне и трябваше да напрегне цялата си воля, за да не се изтръгне от ръцете му и да избяга във виелицата. Устните му галеха нейните с кадифена нежност.

— Прекрасно е — каза след малко той. — Не е ли вълшебно?

— Да — прошепна тя.

— Никой друг. Само ти и аз.

Докосна гърдите й, галейки извивките им с длани.

— Дейвид, недей!

Но той като че ли не чуваше протестите й.

— Ухаеш чудно — шептеше той. — Нямаш нужда от парфюм, Кандида. Кожата ти е като цвете. Нито ти трябват бижута или руж, или каквото и да било…

Ръката му се промуши под ризата й и затърси голата й гръд. Сякаш държеше сърцето й в длани. Зави й се свят. Знаеше, че Дейвид ще я люби. Всеки миг безплътната мечта щеше да придобие действителни физически очертания. Молеше се да бъде нежен и да не разбие крехкия кристал, който таеше дълбоко в себе си.

— Не ми причинявай болка — примоли се тя.

— Няма — обеща той.

Устата му жадно се впи в нейната.

 

 

Кандида се върна вкъщи часове след това, когато бурята бе утихнала и бе преминала в непрестанен снеговалеж. Беше мокра до кости, но чудната тайна, която криеше в себе си, я държеше в транс. Влезе в кухнята и там откри Джоузеф, който беше излязъл от избата и увит в одеяло, се бе сгушил пред огнището. Май го тресеше.

Роза разлютено загълча дъщеря си:

— Баща ти излиза да те търси! Какво стана с теб?

— Бурята ме изненада, мамо. Трябваше да се скрия в овчарската колиба.

— Ах ти, млада глупачке. Ще пукнеш в студа! Изсуши си росата, дете, и сядай пред огъня, докато ти приготвя гореща вана.

Кандида уви кърпата около главата си и седна срещу Джоузеф край топлото огнище. Той вдигна очи към нея.

В миг разбра, че той знае. Четеше се в погледа му. Чак й се зави свят от смайващото откритие. Как ли бе разбрал?

Той зашепна и тя трябваше да се напряга, за да го чуе.

— Защо го направи?

Лицето й пламна. Пред тази мрачна увереност бе глупаво да отрича, че разбира за какво й говори.

— Обичам го — ядно прошепна в отговор.

— А той обича ли те?

— Да! — изсъска тя.

Лицето му изглеждаше изтъкано от вдлъбнатини — сякаш маска от тъжни сенки.

— О, Кандида — проскърца със зъби той. — Глупачка такава!

Девойката се задави от плач.

— Как смееш! Той ме обича!

— Мъже като него не се влюбват в жени като теб.

— А кого другиго ще открия? — настойчиво попита тя. И двамата шепнеха ожесточено, за да не ги чуят. — Кой друг, а, Джоузеф?

— Не знаеш ли?

Въпросът я разтърси като ток.

— Теб?

Гледаше я право в очите и тъмната им сила сякаш я приковаваше.

— Държа на теб много повече, отколкото Дейвид Годболд някога ще държи.

На Кандида й се струваше, че стои на ръба на пропаст, земята се гъне под краката й и страшна паст зейва под нея.

— Не ти вярвам — заекна. — Никога не съм те окуражавала по какъвто и да било начин, Джоузеф. Дори с дума не съм ти давала повод.

— Това не ми пречи да те обичам.

— Не го казвай! — Думите бяха непоносими и пораждаха у нея желанието да стане от огнището и да се втурне навън в бурята. — Нямаш право!

— Той ще те съсипе.

Кандида се обърна, но пръстите му болезнено се впиха в малката й ръка и той отново я дръпна срещу себе си. В дрезгавия му глас се бе промъкнала тревожна, почти умолителна нотка.

— Той не е за теб. Може и да си въобразява, че държи на теб, но не е така. Ще те изостави съсипана, може би с бебе в корема ти…

— Ти си луд — почти разплакана отвърна тя. Собственият й страх я правеше жестока. — Той е два пъти повече мъж от теб. Това не можеш да понесеш, нали?

— Не мога да понасям да гледам как те съсипва.

— Да не мислиш, че ревността ти не е прозрачна?

— Наричай го както искаш.

Опита се да изтръгне ръката си, но той я стискаше в желязна хватка.

— Това е ревност. Искаш единствено да си на негово място! Ти си този, който иска да ме използва! Ти си фалшивият от двамата!

— Не се опитвай да ми хвърляш в лицето собствените ми чувства — тихо рече той. — Обичам те, Кандида.

— Никога повече не изричай тези думи. — Тя се задави. — Никога!

Очите му за миг срещнаха нейните. После погледът му отплува нанякъде, обърна се навътре. Пусна ръката й без нито дума повече и главата му увисна на гърдите.

Тя избяга от кухнята, като се опитваше да не плаче на глас. Как смее! Как смее! Отрови всичко. Оскверни най-светлите чувства в живота й.

По-късно, докато седеше в поцинкованата вана, Кандида изведнъж изпадна в странно тъжно апатично настроение. Не можеше да възвърне радостта си. Джоузеф се бе погрижил за това.

Откъде бе разбрал? Магьосник ли е? Да не е пратил някой дух до колибата насред бурята, за да подслушва какво става вътре? Очите му бяха пълни с неподправена мъка, но Кандида отказваше да приеме смисъла й.

Как може да я обича? Само защото се е грижила за него? Да не си мисли, че това му дава някакво право над чувствата й?

Докато сапунисваше тялото си, местата, където Дейвид я бе докосвал, й припомняха за случилото се в колибата на склона. На едната й гърда имаше синина — бе я ухапал в онзи последен пристъп, когато ръмжеше някакви думи на английски, които тя не разбираше. Докосваше тялото си под водата и потръпна при спомена как погуби девствеността й. Често се бе питала дали боли. Сега знаеше. Припомни си пронизването, което бе сложило край на невинността й, и как парещото му тяло се втурна в нейното.

След неясната нежност на идилията, която си бе представяла, интимността й се видя изумително животински акт. Макар всичко да бе ново за нея, тя разпознаваше тези звуци и движения. Беше ги чувала и виждала и преди у животните — хрипливото ръмжене, глухият звук, който се чуваше, когато телата им се удряха едно в друго; дрезгавият, сякаш предсмъртен вик накрая.

Но Дейвид не бе казал, че я обича, дори и след това, когато лежаха сгушени един в друг край огъня, а гръмотевиците раздираха небето и димът от цигарата му се виеше над главите им.

Тази мисъл предизвика у нея силна, болезнена тревога. Знаеше откъде идва тя. Отново се замисли за тъмните очи на Джоузеф. Изведнъж сърцето й се изпълни с жестокост. Той е опасен. Като отровна змия.

Колкото по-бързо се маха от къщата, толкова по-добре.

 

 

Кандида не бе стъпвала в Кулата на ловеца от години — откакто порасна. Понито си пробиваше път през папратите към просеката, а девойката изпитваше странното усещане, че прекрачва в детска мечта, а може би дори — както каза и на Джоузеф — в някоя приказка.

Самата кула беше квадратна, строена през осемнадесети век. Беше висока около четиридесет метра и завършваше с островръх покрив, покрит с плочи, на който се мъдреше ръждясал ветропоказател. Беше по-порутена, отколкото Кандида я помнеше. Там където стените не бяха закрити с рошави пълзящи растения, мазилката бе изпадала и се виждаше зидарията отдолу. Разместени от натрупания сняг, няколко разхлабени плочи застрашително стърчаха над улука. Дървените капаци на тесните прозорци бяха провиснали, но масивната дъбова врата изглеждаше достатъчно здрава.

Винченцо вкара понито в малката просека. Двуколката изскърца и спря. Натрупалият сняг заглушаваше тропота от копитата и през целия път около тях витаеше зловеща тишина. Тук цареше абсолютен покой, несмущаван от никакъв шум. Надвисналото сиво небе обещаваше още сняг.

Кандида скочи на земята и протегна ръка на Джоузеф. Както можеше се да очаква, той отказа да приеме предложената му помощ и с мъка слезе от двуколката сам. Обърна се към постройката и я измери с поглед.

— Това е новият ти дом — рече Винченцо. — Ела да го разгледаш.

Ключалката на вратата бе ръждясала или отдавна бе разбита. Винченцо натисна вратата с цялата си тежест. Тя изскърца дрезгаво и поддаде. Джоузеф го последва, притиснал ръка към раната си.

Вътре нямаше абсолютно нищо. Стените бяха облицовани с груби каменни плочи, а на едната от тях имаше просто каменно огнище. Тясно стълбище водеше към стаята на горния етаж. Всъщност имаше само три стаи, една над друга. Подовете, които бяха настлани с възлесто дъбово дюшеме, силно кънтяха под стъпките им. Кандида хукна нагоре по стълбите към стаята на втория етаж, която също беше съвсем празна, а после към третия. Блъсна разсъхналите се капаци на прозорците и погледна навън. Надяваше се да види над върховете на дърветата, но кулата не беше достатъчно висока. Още по-добре, рече си тя. Значи димът от комина няма да се вижда много.

Слезе надолу и откри, че Джоузеф е успял да се замъкне до втория етаж. Оглеждаше се наоколо със странно изражение. След нощта на бурята Кандида се държеше ледено високомерно. Сега се обърна към него с кратките думи:

— Е? Приемливо ли е?

— Идеално е.

— Казах ти, че ще си самотен.

— Нямам нищо против самотата.

Тя обърса дебелите паяжини и изтупа ръце.

— Можеш да поправиш прозорците и вратите. Но по-добре да изглежда изоставено. Поне има огнища на всеки етаж, а дървата са ти под носа.

— Мястото е прекрасно — повтори той.

Тя му обърна гръб, без да каже нито дума повече.

Разтовариха двуколката. Освен завивки, бяха приготвили на Джоузеф торби с ориз, боб и леща и няколко метални съдини, за да готви в тях. От Винченцо бе получил брадва, пушка и няколко най-важни сечива. Докато двамата мъже пренасяха вещите в кулата, Кандида насъбра по двора цели наръчи нападали листа и ги натрупа точно до вратата, за да има подпалки поне за няколко дни.

— На кой етаж ще спиш? — попита девойката.

— На най-горния, мисля — реши той.

Тя занесе наръч дърва в огнището на втория етаж, което бе толкова запуснато, сякаш никой не бе палил огън в него поне от сто години. Надявайки се, че щъркелите не са свили гнезда в комина, тя запали купчината — жълтите пламъци алчно облизаха дървата и Кандида се отдръпна назад. Коминът като че ли беше чист и след няколко минути в огнището заиграха топли пламъци. Тя отиде да помага на мъжете да внесат каквото бе останало от багажа.

За половин час подредиха простото домакинство — на огъня се вареше леща, на пода приготвиха легло, а останалите продукти и съдове подредиха спретнато на пода и завиха с чердже.

— Отшелникът от езерото Гарда — усмихна се Винченцо и потърка длани пред огъня. — Хубаво, че коминът тегли добре. Още преди мръкване пак ще завали сняг. През ден-два ще те наглеждаме, Джоузеф. Направи списък на всичко, от което имаш нужда, и ние ще ти го донесем.

— Не — поклати глава той. — Направихте за мен много, много повече, отколкото трябваше, Винченцо. Рискувахте живота си и този на семейството си, за да помогнете на един непознат. Никога няма да забравя добрината ви. Никога.

Думите бяха прости, но тихият дрезгав глас им придаваше такава сила, че страните на Винченцо поруменяха.

— Всеки би постъпил така, моето момче — хрипливо отвърна той.

— Не мисля. Моля ви, не се излагайте на повече рискове. По-добре се прибирайте в „Ил Ноче“, преди да е заваляло отново.

Винченцо кимна.

— Късмет, Джоузеф. Хайде, детето ми.

Той слезе по стълбите и остави Кандида с Джоузеф. Преди да го погледне в очите, тя си пое дълбоко дъх. После отметна буйната коса от очите си.

— Тук ще се чувстваш добре, нали? — попита тя с неособено твърд глас.

Той протегна към нея двете си ръце. Без много да разбира какво точно иска, тя постави дланите си в неговите. Той я притегли към себе си, свел към нея обраслото си с брада лице, чието изражение бе напрегнато.

— Ти ми спаси живота — рече й той.

— А какво друго можех да направя? — Тя се опита да се усмихне. — Да те оставя да умреш в плевнята?

— Както има ангели на небето, има и на земята — нежно каза той, гледайки я право в очите. — И ти си един от тях. Винаги ще те нося в сърцето си, Кандида.

Сълзите бяха опасно близо и вече трепкаха на миглите й.

— Ш-ш-т — прошепна тя. — Не говори такива глупости.

Той се наведе и целуна устните й. Не като Дейвид — силно и нетърпеливо с език, а с искрена тиха нежност. За миг всичко в нея застина, сякаш по вените й се бе разлял дълбок покой. После Джоузеф се отдръпна и пошепна:

— Баща ти те чака.

Тя не помръдна — просто стоеше и се взираше в него като да не го бе виждала никога досега. Гледаше я и тъмните му очи сякаш пронизваха сърцето й.

— Върви — каза той и докосна рамото й.

Тя бавно изплува от магията, кимна и се обърна да си върви. На връщане през гората, както се кандилкаха на теглената от понито двуколка, Кандида изведнъж избухна в сълзи. Баща й я стрелна с поглед.

— Какво има?

— Нищо.

— Привърза се към него, а? Това е съвсем нормално. Той ще се оправи.

Тя кимна. Може би Дейвид беше прав. Може би наистина се влюбваш мъничко в мъжа, за когото се грижиш.

— Какво ти каза той току-що?

— Каза… каза, че съм ангел. Звучи смешно, но мисля, че беше искрен.

Винченцо се засмя тихо.

— Да гледаме той да не се окаже ангел.

— Какво искаш да кажеш?

— „Не пропускай да поканиш непознатите в дома си, защото без да знаеш, може да си поканил ангел.“

Винченцо леко шляпна понито с юздите да върви по-бързо; първите снежинки вече се сипеха от тъмнеещото небе.