Мариус Габриел
Маската на времето (29)

Италия

Катарина стоеше край гроба на баба си, а вятърът развяваше черните й къдрици, които падаха върху лицето й. Бе станала рано, преди изгрев-слънце, за да дойде тук и да сложи цветя във вазата, прикрепена с метален пръстен към мраморната плоча.

В тази мразовита сутрин на гробището нямаше никой. Вятърът удряше цветята — диви циклами, които бе открила в гората, ровейки под килима от нападали листа. Цветните главички плющяха гордо като малки червени знаменца.

Баба й и дядо й бяха погребани заедно. Тя се взря в имената, издълбани на паметника:

ВИНЧЕНЦО КИПРИАНИ

1889–1944

РОЗА КИПРИАНИ

1892–1959

Не познаваше дядо си — той починал, преди тя да се роди. Но nonna бе тази, от която зависеше целият й живот. Със страшното си присъствие тя учеше Катарина, защитаваше я, стоеше между нея и всички беди, откакто се бе родила. Когато nonna си отиде, тя остана беззащитна. Никой никога няма да я закриля така. Това беше една от причините за огромното й страдание.

Но nonna никога не я бе обичала. Знаеше го от самото начало. Първото, което научи за себе си, беше, че е нежелана. Тя беше не просто бреме за баба си, на която и без друго й тежеше старостта, и за чичо си, когото го измъчваше туберкулозата, а нещо повече. Тя беше сякаш сянка, която витаеше над всички тях.

Привличаше неодобрението и дори омразата на всички по-далечни членове на фамилията — на братовчедите с издължени лица и старите чичовци от Брешия. В по-късното й детство, когато Тео отиде в санаториума за гръдно болни, тя се превърна за тях в Измаил — вдигнала ръка срещу тях и те срещу нея; но когато nonna си отиде от този свят, тя остана изцяло на техните грижи. Бяха писали на Дейвид Годболд.

Катарина не бе известена за това. Не й бе хрумвало, че могат да постъпят така, макар да знаеше, че не я искат и затова бе подготвена за двете възможности, които й се струваха най-логични след смъртта на баба й — сиропиталище или фабрика. От двете, без да се замисля, би предпочела фабриката. Без гордост бе приела факта, че има изключителен ум — рядко остър и проницателен за възрастта й. Но спечелените пари ще й осигурят онова, което сега искаше най-много от всичко на света — самостоятелност. Винаги може да се изучи и по-нататък. Един ден ще размахва криле високо, високо над мрака, сред който се бе пръкнала на бял свят в срам и безчестие. Защото сега искаше единствено да се освободи от бездушните благодеяния на ненавиждащите я роднини.

Побесня, когато разбра, че са писали на баща й. Разкъсваше се от ярост и унижение. Да моли за пари него, такъв като него — човек, когото ненавижда, откакто се помни. Да го моли отново, очаквайки още една обида — всъщност семейството й се обръщаше към него за втори път през тези петнадесет години.

Самата nonna никога не говореше за обстоятелствата около раждането на Катарина. Не говореше дори за майка й и грубо отрязваше първите объркани въпроси на момиченцето.

В душата на старата жена зееше бездънен кладенец безмълвна горчилка, който преля един-единствен път — когато крехкото здраве на Тео се разруши окончателно и се наложи да го изпратят в санаториум за гръдно болни; тогава цялата й мъка се насочи срещу човека, който представляваше за Катарина единствено далечна историческа фигура — Бенито Мусолини.

— Този чудовищен палячо и глупавата му война — фучеше nonna. — Всичко ми ограби — мъжа ми, дъщеря ми, сега и сина ми!

Катарина знаеше, че вуйчо й заболял по време на войната, когато бил тежко ранен и от костта на ранения му крак болестта се разпростряла по цялото му крехко тяло.

Беше вече на шест години, когато най-сетне разбра кой е баща й — въпрос, на който се бе опитвала да отговори с какви ли не чудновати фантасмагории. Един извънредно презрителен братовчед й бе разказал всичко с безкрайно удоволствие.

Баща й бил чуждестранен войник на име Дейвид Годболд, който се укривал в къщата на nonna по време на войната. Германците обаче го заловили и го закарали в Германия, той оставил майка й бременна и — а това е изключително важен елемент, защото следователно Катарина е незаконородена — неомъжена. Смъртта на майка й при раждането, намекна братовчедът, била пряко последствие от това, че не била омъжена.

Този ден научи, че виновник за смъртта на майка й е не само Дейвид Годболд, който не се оженил за нея, но и самата тя, защото трудният й път към живота станал причина за кончината на младата жена.

— Но аз не съм виновна! — бе изхлипала тя тогава.

От този миг нататък вече мразеше Дейвид Годболд.

Когато поотрасна, чу още подробности. Като свършила войната, Дейвид бил освободен и се върнал в своята страна. Но никога не дошъл да види детето си.

Беше научила още, че баба й му е писала в онази далечна 1945 година, за да му напомни, че има дъщеря в Италия и че храната не й достига, а парите — още по-малко.

Получила леденостуден отговор от адвокатите му, че детето не е негово, че настояват всякакви по-нататъшни контакти да бъдат прекратени и че учредяват възнаграждение в размер от десет английски лири месечно като признателност за „укритието, което семейство Киприани е предоставило на нашия клиент по време на войната“.

Само това, макар да бил богат човек. Нищо повече. На осем-деветгодишна възраст бе открила, че не може да го мрази повече. Това бе невъзможно — ненавиждаше го с цялата си душа, защото я бе превърнал в съучастник в убийството на собствената й майка. Но в сърцето й зееше огромна рана. Тя се задълбочаваше с годините, а болката от нея се усилваше. От болката пък се роди яростта. Тя на свой ред се превърна в остър ум, неукротим и буен, който разсичаше като с меч мрежите на срама и бедността, в които беше оплетена.

Вятърът задуха в друга посока и цикламите изпопадаха от вазата. Катарина се загледа за миг в ярките цветя, разпилени по каменните плочи като кървави петна. После се обърна и бавно тръгна към училище.