Мариус Габриел
Маската на времето (7)

Латвия

В мига, в който вторият офицер влезе в килията и внимателно положи ръка върху рамото на другия мъж, Джоузеф отгатна замисъла на играта.

— Не се вълнувай толкова, Михаил Михайлович. Може пък да казва истината.

— Този нещастник? На тоя лъжите му излизат и през ушите.

Първият следовател се понадигна и извади пистолета от кобура си. Зареди го шумно и притисна дулото в челото на Джоузеф.

— Прахосахме достатъчно време. На секундата ще му пръсна черепа.

Джоузеф трепереше силно, а главата му, отметната назад, бе плътно притисната към дървения стол от дулото на пистолета. Стори му се, че около слабините му е доста влажно и се запита дали не се е подмокрил.

— Хайде, Михаил. Не сме нацисти. Не убиваме затворници.

— Аз убивам — изсъска Михаил. Лицето му се бе изкривило от животинска ярост. Два часа бе крещял срещу Джоузеф и дори само силата на гласа му бе ужасяваща. — Чух достатъчно лъжи. Отдръпни се, ако не искаш мозъка на това копеле да ти оплеска цялата униформа.

По-късно дошлият въздъхна предпазливо. После подръпна лекичко приятеля си за ръката, с която държеше пистолета.

— Уморен си. Иди си почини. Аз ще продължа.

Дулото се впи в челото на Джоузеф. Затворникът мигаше уплашено в очакване на смъртта.

Измина цяла вечност, докато Михаил най-сетне отпусна ръка.

— Ще ида да изпуша една цигара. Но те предупреждавам, Алексей, ако в скоро време и ти не измъкнеш нищо от това копеле, ще му пусна един куршум в главата.

Той извади неизползвания патрон и го хвърли в лицето на Джоузеф.

— Ей този куршум, лайно такова. Разбираш ли ме? Твоето име е написано на него.

С впечатляващо майсторство пъхна патрона обратно в гнездото и щракна приклада на пистолета. Въпреки целия си ужас Джоузеф не можеше да не се възхити от професионализма му. Физически и психически изцеден, той се отпусна назад, а Волски излезе с тежка крачка от килията. Звукът от токовете на ботушите му отекна по бетонния под в коридора.

Докато сядаше на стола срещу Джоузеф, другият мъж въздъхна отново. Беше по-дребен от Волски и имаше чиновнически вид, а късогледите му очи гледаха приветливо иззад телените рамки на очилата. Изтръска една цигара от пакет „Лъки Страйк“ и я предложи на Джоузеф.

— Не пуша — прошепна затворникът.

— Казвам се майор Алексей Фьодоров — каза мъжът с чиновнически вид. — Съжалявам за начина, по който се държа Волски току-що. Но сам виждате какъв е. — Мъжът се приведе напред и малко понижи гласа си. — Страхувам се, че си пада малко нещо психопат. Между нас да си остане, миналата седмица уби един затворник. Преби го до смърт с юмруци. — Той запали цигара и издиша дима. — Създава проблеми. За съжаление ми е и началник.

Ръцете на Джоузеф бяха стегнати с белезници и лежаха в скута му. Той се вгледа в тях, като се опитваше да се овладее. Усети, че вони. Видя, че не се е подмокрил. Но следващия или по-следващия път сигурно няма да издържи.

— Не бързайте. Поемете си дъх. Опитайте се да се отпуснете. Зная как се чувства човек в такива моменти.

Известно време Фьодоров пуши мълчаливо, очевидно потънал в мисли. Най-после се изправи от стола.

— Вижте сега, предлагам отново да прегледаме въпросите, става ли? Помисли си добре, приятелю. Дай нещо, което да покажа на Волски. Все едно какво. Може и лъжа да е. Разбираш ли? Нещо съвсем мъничко, което да го успокои, преди да те застреля. — Фьодоров опря ръка на сърцето си. — На мен лично ми е все едно. Но на Волски не му е. Слушаш ли ме?

— Да.

— Така той ще може да приключи твоя случай. Волски не иска нищо повече. Само да приключва случаите. После можем да те пуснем да се върнеш в твоята страна. Разбираш ли?

Макар и да беше напълно очевидна, играта на гаден тип и готин тип работеше отлично. На Джоузеф му се искаше да се сгуши на гърдите на този мъж и да се разплаче като дете. Но все пак не биваше да забравя, че и двамата са служители на НКВД.

— Да — пошепна той.

— Прекрасно! Добре, откъде имаш тези документи?

— Това са моите собствени документи. — Джоузеф продължи да шепне.

— По-силно говори, синко, не те чувам.

— Това са моите собствени документи.

— Е хайде, хайде — рече Волски, като се усмихваше най-хладнокръвно. — Те са чиста проба фалшификати.

— Не са! — Лицето му, изтощено и цялото в синини, пламтеше цялото. — Не са фалшиви, дявол да го вземе! Не виждате ли, че са истински? Покажете ги на който и да е от Червения кръст. Покажете ги на който й да е британски офицер. Автентични са!

Фьодоров слушаше безизразно.

— Красновски е руско име. Ти говориш добре руски.

— Семейството ми емигрира от Латвия. Вече ви казах.

— Казваш, че си американец. Но си се бил в Британската армия.

— Записах се като доброволец! Хиляда пъти ви казах досега.

— Записал си се като доброволец. А-ха. Но Варга не е лагер за военнопленници, моето момче. Варга е концлагер. Ако наистина си този, за когото се представяш, как така се озова там?

— Казах ви!

— Пак ми кажи.

— Заловиха ме в Северна Африка. Транспортираха ме в лагер за военнопленници в Италия. В Деня на примирието италианците ни пуснаха. Присъединихме се към италианските партизани и се бихме заедно с тях. После германците пак ни заловиха. За наказание ни пратиха в концлагери.

Фьодоров пишеше старателно в тетрадката си, като си повтаряше под нос всяка дума на Джоузеф. Вдигна тетрадката и прочете какво е записал. После се разсмя най-искрено.

— Хубава история. Дяволски хубава история!

— Това е самата истина! — изкрещя затворникът. — Джоузеф Красновски съм аз! Не можете да ме затваряте тук по този начин! Настоявам да се срещна с официален представител на Червения кръст! Настоявам за среща с представител на Британската армия! — Повече не можеше да сдържа сълзите си. Те се търкаляха по бузите му и заглушаваха думите му.

Фьодоров въздъхна. После затвори тетрадката.

— Жалко. Мислех, че най-после сме стигнали донякъде.

— С него няма да стигнеш доникъде. Той е специалист. Корав човек. — Волски стоеше на вратата с цигара в уста и с мрачно изражение на лицето. — Трябва да го убедим по друг начин.

Фьодоров свали очилата си, за да ги почисти.

— За съжаление, вече смятам, че си прав — заключи той с търпеливо изражение. — Съжалявам, моето момче. Предупредих те.

Волски кимна.

В килията се втурнаха двама войници. И двамата бяха набити, яки мъже. Всеки от тях носеше дебела гумена палка.

Адреналинът на Джоузеф се вдигна изведнъж и цялото му изтощение се изпари. Опита се да стане, но глезените му бяха вързани за дървения стол и той отново се строполи на него, като пухтеше тежко.

Докато войниците го доближаваха, Фьодоров се изправи и се приготви да тръгва. Взе стола със себе, за да освободи повече място на другите.

— Добре — въздъхна той с почти искрено съжаление. — Оставям ви насаме.

Волски започна да запрята ръкави, примижал от дима на цигарата.

— Тук няма значение колко си корав — обърна се той към Джоузеф. Вече не си правеше труда да вика. — Това ще ти е краят.