Мариус Габриел
Маската на времето (12)

Санкт Петербург

Трябваше да изчакат два дни.

Тя обикаляше за подаръци, избираше все за дъщеря си: разни плетени и копринени шалове и малка икона със сребърен обков, за която продавачът се закле, че била автентична. Освен това купи някои трогателни дреболии за служителите си във Вейл.

За да си запълнят времето, преводачката я развеждаше из Петербург. Тя знаеше много и се изразяваше добре. Градът беше великолепен, но някак изчислено великолепен. Беше плод на тщеславието на един човек и сякаш дете бе строило пясъчни кули на морския бряг, а не цар, който бе градил град. Градът остави у нея впечатлението за нещо изкуствено и за колосална суета без никакви граници.

Когато спряха да пият кафе в малко заведение — скъпите ресторанти не я привличаха — екранът на телевизора над наредените бутилки водка разказваше кървавата приказка за разрухата на една империя. Сред хаоса на гражданската война в Нагорни Карабах глутници диви кучета изяждали труповете и се нахвърляли и върху живи хора. В Москва в кухните за безплатна супа се събирали километрични опашки гладуващи пенсионери. Огромната Съветска армия изведнъж се бе оказала без водач и разкъсана от етнически пристрастия.

— Продължават да предупреждават, че ще последва нов преврат — преведе момичето, гледайки ядрената ракета, която летеше през някаква безименна гора. — Казват, че ако Западът не инвестира в Русия, пак ще има военна диктатура.

— И хора като генерала пак ще бъдат на власт?

— Възможно е.

Но тя се питаше кой би инвестирал в тази страна. По нейна преценка тази икономика се управляваше от спекуланти и гангстери.

Продължиха разходката си, но вече не й се гледаха позлатените разкоши на Петербург.

Момичето долови, че е нервна, и на втория ден я заведе в Петродворец — жълто-белият палат, който царят бе построил извън града, където за развлечение статуите най-неочаквано се превръщаха в каскади и фонтани. Но и тук не можеше да се разсее. Предпочиташе да се разхожда сред дърветата, далеч от богатствата и суетата.

Вечерта се съжали над неприкрито жалните погледи, с които момичето непрестанно я обсипваше, покани го в хотелската си стая и му подари част от собствените си дрехи — чорапи, обувки, бельо, поли, блузи, сака. Момичето бе поразено.

— Това са просто дрехи — внимателно обясни Кейт.

— Но са толкова скъпи, госпожо!

— Ти си ги заслужи. Добре се постара с културната програма. — Тя отвори барчето и извади бутилка водка и две чаши. — И те моля да не ме наричаш „госпожо“. Мисля, че трябва да минем на ти.

Момичето се усмихна.

— Казвам се Петрушка.

— Аз съм Кейт. — Тя й подаде чаша. — Наздорове.

— Наздорове.

Седнаха край прозореца — момичето държеше в една ръка чашата с водка, а с другата учудено поглаждаше купчината дрехи в скута си. Доста смутено вдигна поглед и каза:

— Имаш такива красиви неща. Сигурно си много богата.

— Не, не съм богата. Просто е част от работата ми да имам красиви неща.

— А какво работиш?

— Работя в един хотел в Америка.

— Къде се намира той.

— В едно градче Вейл, в щата Колорадо.

Лицето на Петрушка светна.

— Чувала съм за Вейл!

— Така ли?

— Това е ски курорт, нали?

— Да — кимна Кейт.

— Прекрасно място. Много лъскаво. Всички филмови звезди ходят там.

— Е, филмовите звезди сигурно предпочитат Аспен — усмихна се по-възрастната жена. — Вейл е тихо място. По̀ семейно.

— Курорт за богати семейства — каза Петрушка. — А твоят хотел сигурно е страхотен, нали?

— Хубав е, да.

— Ти мениджър ли си?

— Аз съм директор. Двама директори сме. — Дълго бе отсъствала. Скоро се задаваше Деня на благодарността и сезонът сигурно вече е започнал с ранните снеговалежи. Добре го бе изчислила. Само се питаше дали Дженифър Прескот — заместничката й — се справя с работата в нейно отсъствие. Питаше се дали като се върне няма да открие, че вече не работи в хубавия хотел.

— Женена ли си? — разпитваше Петрушка.

— Не. Вече не съм.

— А деца имаш ли?

— Дъщеря. Журналистка. Криминален репортер. Работи във Флорида. В момента е в Хаити да взима интервю от един човек.

— Господи, колко сте щастливи. — От водката на Петрушка й дойде кураж. — Какъв прекрасен живот живеете!

— Да, предполагам. — Но нито се чувстваше щастлива, нито имаше усещането, че живее прекрасен живот. Питаше се дали Ана е щастлива и живее прекрасен живот. Тези неща вече не ги обсъждаха. Щастие. Удовлетворение.

Очите на Петрушка хитро проблясваха.

— Ти сигурно имаш много любовници, Кейт.

— Ами всъщност не — сухо отвърна Кейт.

— Поне един нямаш ли си?

— Да, има един човек, на когото държа.

— Красив ли е? — оживи се Петрушка.

— Някои жени го намират за красив.

— Имаш ли негова снимка?

— Мисля, че да, имам някъде.

— Нека да го видя — замоли я момичето.

Кейт стана и затърси из куфара, докато най-сетне откри облечена в кожена подвързия снимка на Камбъл Бринкман. Подаде я на Петрушка, която нетърпеливо я пое. Лицето й светна.

— Наистина е много красив! И обича ли те?

— Така казва.

— И, разбира се, ти също го обичаш?

— Не знам.

Преводачката много се изненада от това спокойно изявление.

— Не е ли добър любовник?

Тя се разсмя.

— Добър любовник е.

— Виждаш ли! И ти не го обичаш?

Неприкритото любопитство на момичето не я дразнеше. В известен смисъл дори й се струваше мило. От друга страна, й подейства като истинско облекчение и едва ли не като душевно пречистване да изрече нещата, които не можеше да сподели пред никой друг. Облегна се назад в креслото, отпусна стройната си шия на облегалката, а гарвановата й коса се разпиля по нея. Затвори очи.

— Не съм казала, че не го обичам. Казах просто, че не зная.

— Ако не знаеш дали го обичаш, или не — решително отвърна Петрушка, — значи не го обичаш.

— Не е толкова просто.

— Любовта не е несигурна, Кейт. Когато се случи, се случва наистина!

Кейт бавно отвори очи.

— А на теб случвало ли ти се е така, Петрушка?

Момичето поклати глава.

— Не, но някой ден ще ми се случи.

Тя се взря в тъмните състрадателни очи на девойката и каза:

— Надявам се.

След няколко години ставаше на петдесет. И понякога, в мрачните часове на нощта, се връщаше към изминалите десетилетия и всичко й се струваше погубено, суетно и кухо като този тънещ в позлата град. Виждаше себе си като дете, което се препъва из магазин за играчки, награбва какво ли не, подмамена от външния вид на нещата, но никога не прониква до истинската им същност. Богатства, а не действителност. Тленни съкровища, а нищо духовно.

Не искаше да прекарва остатъка от живота си в този бляскав магазин. Искаше да се докосне до нещо истинско. Искаше истината — истината за себе си и за собствената си същност. Затова не можеше да отговори на Камбъл Бринкман веднага. Обичаше го поне толкова, че да си даде сметка за това. Ако ще се посвети на него, трябваше да знае какво именно посвещава.

Искаше истината и то тъй отчаяно, че Петрушка, със своята младежка непоколебимост, никога нямаше да я разбере.

Страните на девойката вече бяха поруменели от водката.

— А онзи, другият мъж, за когото разпитваше генерала — той кой е?

— Не зная.

— Не знаеш? А защо си пристигнала от толкова далече да разбереш какво се е случило с него?

Кейт напълни чашите.

— И това не зная.

Петрушка отвърна с хитра, пиянска усмивка.

— Това е то западната любезност. Не искаш да говориш за тези неща и затова казваш, че не знаеш.

— Не, не го правя от любезност. Това е самата истина.

Момичето се приведе напред.

— Гледам те — започна тя, плъзгайки замаян поглед по другата жена — и виждам жена, която има всичко. Всичко. Красива е, богата е, културна е. Интелигентна. С вкус. И освен всичко друго, притежава свободата да се радва на онова, което е. Не вярвам, че тази жена няма ясни отговори на въпросите.

Кейт се усмихна малко сухо.

— Пийвай, Петрушка, че утре ни очаква тежък ден.