Мариус Габриел
Маската на времето (27)

Англия

Мъглата се бе сгъстила, а тротоарът се бе заледил и краката му се пързаляха. Бентлито го чакаше на Грейт Ръсъл Стрийт — червените стопове блестяха, а пушекът се примесваше в мъглата. Уолас му отвори отвътре и Дейвид Годболд с удоволствие се шмугна в колата. Шофьорът го погледна в огледалото със спокойни, незадаващи въпроси очи.

— Вкъщи, Уолас.

— Разбира се, сър.

Нямаше какво повече да говори с Уолас, който беше негов шофьор от 1952 година и знаеше за шефа си много неща, които останалите хора не знаеха. Вече седем години продължаваха да пътуват винаги в мълчание, което макар и неособено предразполагащо, бе израз на мъдра прозорливост.

Като влизаше в къщата, чу как Биг Бен удари един и половина. Качи се горе и видя, че вратата на кабинета му е леко открехната.

Ивлин бе седнала на бюрото, положила брадичка върху сключените си длани. Върху кожената повърхност, точно пред нея, лежеше син пощенски плик; единият му поопърпан край издаваше, че вече е отварян. Веднага разбра, че това писмо означава неприятности, но се направи, че не го е забелязал.

Спря и целуна лекичко слепоочието й. На това място изящната кожа беше съвсем тънка. Ивлин ухаеше на непознат френски парфюм.

— Здравей, скъпа моя — небрежно поздрави той.

— Здравей, Дейвид.

— Толкова се радвам да те видя. Извинявай, че закъснях. Нещо се запънаха на второто четене. Още обсъждат. Аз си тръгнах, защото знаех, че ме чакаш.

— И пътьом се отби в „Гауър Мюс“.

Тя вдигна глава. Не го изпускаше от очи.

Той се смрази целият.

— За какво говориш, миличка?

— За една гърдеста малка стенографка с изрусена коса. Как се казва? Мойра?

Усмивката му се стопи.

— Моника, ако наистина държиш да знаеш. Мисля, че бих пийнал нещо.

Тя го проследи с поглед как си сипва уиски.

— Тази е още по-голямо нищожество от всички останали.

Изведнъж се почувства страшно уморен.

— Ивлин, нарушаваш всички правила.

Тя рязко се изсмя.

— О, нима има правила? Не знаех. Трябва да ми ги напишеш.

— Не може ли този разговор да почака до утре сутринта? — отегчено попита той.

— Не. Не може да чака.

— Само затова ли пристигна в Лондон толкова скорострелно — да вдигаш скандали заради Моника?

— Не. — Тя побутна писмото към него. — Пристигна в Грейт Ло. Адресирано е до теб. Прочети го.

Лицето му изразяваше безкрайно презрение.

— От някоя кучка или от някой любител?

— Прочети го и ще разбереш сам.

Дейвид протегна ръка и взе плика. Намръщи се, като видя чуждестранните марки. Беше от Италия. Извади писмото и го разгъна. За миг лицето му се намръщи още повече. После стана напълно безизразно. Той прочете набързо съдържанието и остави листа на писалището, но не каза нито дума, нито пък погледна жена си.

— Вярно ли е? — тихо попита тя.

Той надигна чашата си.

— Кое да е вярно?

— Че това дете е твое.

— Възможно е.

— Възможно е?

Той отпи.

— Да.

Тя внезапно стана и отиде до прозореца. Загледа се навън и каза:

— Не увъртай, Дейвид. Мога да понеса много неща, но не и това. Не и сега.

Тя дръпна тежките пердета и зад прозореца се разкри нощта; после се обърна към него.

Изглеждаше много спокойна, но му се стори, че ледената мъгла сякаш е нахлула през отворените завеси в стаята.

— Ако детето не е твое, защо си изпращал пари на тези хора през всичките тези години?

— В знак на благодарност. Те ме укриваха от нацистите по време на войната.

— А ти им се отплати, като направи на дъщеря им копеле.

Лицето на Дейвид се обтегна.

— Обсъждаме неща, които са се случили преди много време, Ивлин.

— Да, зная. Момичето е вече на петнадесет години. Десет лири всеки месец. — Тя сви устни. — Почти цяло състояние.

— През 1945 година толкова можех да си позволя.

— Сега си богат човек.

— Не съм. Женен съм за богата жена.

— Името ти вписано ли е в свидетелството за раждане?

— Така смятам. — Той вдигна ядосано рамене в отговор на нейното изражение. — По това време се намирах във военнопленнически лагер за офицери в Германия. Имали са възможност да направят каквото си поискат.

— Изпращаш им парична помощ от 45-та година. Това е мълчалив знак за съгласие, че ти си бащата на това момиче.

— Никога не съм и допускал, че е мое дете.

— А кой друг би могъл да бъде бащата?

— Доколкото знам, половин северна Италия.

— А какво е станало с майката?

— Почина.

— Как?

— При раждането.

— На колко години беше?

— Когато се познавахме — на около осемнадесет.

— Значи е починала, преди да навърши двадесет години. При раждането на твоето дете. Обикновено селско момиче, чиито родители са те подслонили с риск за собствения си живот. И ти казваш, че половин Северна Италия може да е бащата на това дете.

За първи път тази вечер, за първи път от много години Дейвид Годболд усети как страните му пламнаха.

— Не се дръж като кучка, Ивлин.

— Може би трябва да проявявам по-голямо уважение към крехките ти чувства?

— Това се случи в разгара на войната — навъсено отговори той, — много преди да се оженим. Няма нищо общо с теб.

Тя бавно заобиколи писалището, приглади кашмирения костюм — този жест се бе превърнал в нещо обичайно — и заговори:

— Преди много време разбрах какъв егоист си, Дейвид. Разорах, че си жесток. Двуличен. Разпасан. Мислех, вече нямаш с какво да ме изненадаш.

Бе започнал да диша учестено, а лицето му бе пребледняло. Бе едновременно смутен и ядосан. Заговори с усилие.

— Свърши ли?

— Още не съм започнала. — Тя потупа писмото. — И до кога си мислеше, че можеш да криеш тази история?

— Това си е лично моя работа и не засяга никой друг.

Тя застана пред него.

— А какво ще стане, когато на Флийт Стрийт научат тези неща? Или си мислиш, че няма да те разкъсат на парченца само защото си е лично твоя работа?

— За бога — сърдито отвърна той. — Говориш така, сякаш съм военен престъпник. През 44-та година имах връзка с едно селянче. То забременя. Да не мислиш, че такива неща не са се случили на десетина хиляди други войници?

Ивлин бавно поклати глава.

— Не се прави на малоумен, Дейвид. Въпросът не е в това, че имаш незаконно дете. Въпросът е, че си му обърнал гръб. Че залъгваш семейството й с по десет лири на месец, което е нищожно малко в сравнение със сумите, които залагаш на конни състезания и пилееш по любовниците си. В това е въпросът, Дейвид. Това ще те съсипе, когато пресата се докопа до тази история.

— Пресата няма да се докопа до нея.

— О, разбира се, че ще се докопа. И мислиш ли, че след това изобщо ще се добереш до министерското кресло, което толкова много искаш?

Той пребледня още повече. Ивлин наблюдаваше как чувствата се сменят на лицето му — първо страх, после ярост.

— Това писмо — каза той с депутатска интонация — е прозрачен опит за изнудване.

— Не можеш ли да погледнеш истината в очите? — горчиво попита Ивлин. — Нима имаш по-малко кураж от мен, Дейвид?

— На теб пък какво ти се налага да погледнеш в очите?

— Не мога да имам деца. — Очите й срещнаха неговите. — Дванадесет години нямаме деца. Мислех, че ти си стерилен. Сега зная, че стерилната съм аз.

Той отбягна болката в погледа й. Вдигна писмото и безизразно заразглежда старателно напечатаните думи.

И двамата замълчаха, а след малко Ивлин заговори отново с твърд тих глас:

— Разбираш ли какво се казва в писмото, Дейвид?

— Да.

— Пише, че ако не поемеш финансовата й издръжка, ще я спрат от училище и ще я пратят на работа.

— Аз, разбира се, ще направя нещо.

— Какво?

— Ще им изпратя още пари. Достатъчно, за да довърши образованието си. Може би дори малко повече.

Тя седна срещу него от другата страна на бюрото. Усмихна се зловещо и рече:

— Не, Дейвид. Няма да направиш това.