Мариус Габриел
Маската на времето (38)

Англия

Катарина седна там, където й посочиха — на твърдата дървена пейка до кантара за багаж на гара „Виктория“. Изглеждаше много по-малка от петнадесетте си години. Беше облечена с дрехите, с които монахините бяха настояли да пътува — сива ученическа блуза и сако. Босите й колене, които се подаваха над зацапаните бели чорапи, бяха замръзнали. Бе пъхнала големия куфар под краката си. Държеше малкия в скута си и така се бе вкопчила в него, сякаш той беше единствената сламка, която я свързваше със собствената й самоличност.

Глъчката на гарата ечеше наоколо като гръмотевичен тътен: колички за багаж, забързани стъпки, извисяващи се гласове. До преди два дни никога не бе попадала в тълпа. Ако по време на пътуването не бе установила, че никой не се интересува от нея, тази какофония щеше да я подлуди.

Седеше там, изоставена като забравен пакет или изгубен чадър. Едно нищо. Беше прашинка в целия този шумен, блъскащ се, бърборещ, забързан свят наоколо.

Вече не помнеше колко километра измина през последните два дни. Знаеше само, че е оставила всичко познато зад себе си.

Преди много време роднините й я качиха на влака в Брешия. Привечер същия ден пристигна в Милано. Посрещнаха я монахини, които я заведоха да пренощува в католическото общежитие в центъра на града, но грохотът от уличното движение и обзелите я страх и ярост й пречеха да заспи.

Влакът за Лондон бе много по-голям и в купето пътуваха още петима пътници. Първо пътуваха през Италия, после през Франция, а зад прозорците на вагона се нижеше безкрайна върволица от градове и поля, поля и градове.

В Париж спряха за няколко часа. После отново се загледа в безкрайната върволица от градове и поля, поля и градове — час след час, километър след километър пред погледа й се откриваше безкраен пейзаж, който най-сетне потъна в пурпурния здрач.

Когато пристигнаха в Дувър — вече се намираха в страната която я осиновяваше — едва гледаше от умора. И тук я чакаха монахини, този път англичанки, които я отведоха да спи в малко общежитие в покрайнините на града. Там бе център на нежно внимание и любопитство. После прекара още една нощ в непознато легло, под грохота на непознато улично движение.

Много рано тази сутрин я качиха на влака и в седем и тридесет тя пристигна на студената и шумна гара „Виктория“. Тук нямаше монахини. Никой не я посрещна, ако не се брои забързаният началник-гара, който я настани на тази пейка да чака, като най-изрично й забрани да отива където и да било.

Оттогава седеше тук.

Минаха група мъже — същински карикатури на типични англичани с костюми на тънки райета, бомбета и свити чадъри. Проследи ги с поглед. Дали баща й се облича така?

Отново я обзе усещане за нереалност. Сякаш пропадна в някаква дупка и се забрави — взряна в неспирно преминаващите крака, които забързано топуркаха нанякъде и очевидно имаха къде да отидат. Толкова много крака. Дълго време ги съзерцава унесено, докато най-сетне осъзна, че два от тях обути в лъснати обувки от черна кожа, са застанали пред нея. Сърцето й подскочи и тя вдигна поглед. Мъжът беше на средна възраст и имаше плоско, безизразно лице. Беше облечен в тъмносива униформа и носеше шапка с козирка, която сега бе повдигнал за да я огледа внимателно. Това в никакъв случай не е баща й.

— Госпожица Катарина Киприани?

Тя кимна.

Той протегна ръка да вземе куфара й.

— Нека взема багажа ви, госпожице.

Катарина сграбчи куфара отбранително.

Мъжът се взря в неразбиращото й лице.

— Говорите ли английски? — усъмнен, попита той.

Тя отново кимна, без да проговаря.

— Казвам се Уолас. Аз съм шофьорът на господин Годболд. Трябва да дойдете с мен — внимателно каза той. — Ще ви закарам у дома.

Седна отзад. Уолас не обели и дума, нито пък тя. Потъна в дълбоката кожена седалка, от която трябваше да се надига, за да гледа през прозореца.

Никога през живота си не бе виждала градски улици. Оказа се неподготвена за мащабите на Лондон, както и за морето от коли, сред които се движеха. Мислеше за огромните богатства, необходими да построиш и да притежаваш всички тези сгради, които се извисяваха наоколо. Сред тях се мяркаше реката, която криволичеше, широка и сива, през сърцето на града, а над нея се виеха мостове.

Шофьорът посочи една сграда.

— Там работи господин Годболд.

Тя зяпна удивена.

— Какво е това?

— Уестминстър, госпожице. Английският парламент.

Катарина се обърна назад, за да разгледа отдалечаващото се здание. Припомни си думите на Тео. „Каквото и да мислиш за него, той е богат и влиятелен мъж. Той ще се погрижи пламъкът ти да блесне ослепително.“ Тази сграда беше величествено доказателство за власт и богатство.

Минаха покрай голям парк. Листата на дърветата бяха окапали, но тревата още зеленееше. Облечени в палта, които да ги пазят от студения вятър, по един или по двама разни хора яздеха коне. Покрай парка се виеха улици с дървета от двете страни и с красиви бели къщи, чиито входове бяха украсени с колони, а от тротоара ги отделяха орнаментирани черни огради. Катарина веднага разбра, че на това място живеят най-богатите хора. До бордюра бяха паркирани лимузини, грамадни като онази, в която се возеше тя. Колата спря и момичето подскочи. Уолас слезе и й отвори вратата.

— Пристигнахме, госпожице.

Бентлито бе спряло пред триетажна къща, боядисана в бежово, със зелена врата, която се отвори. Една не много млада, пълничка жена с бяла престилка слезе по стълбите и се приближи към нея.

— Заповядайте, госпожице. Уолас ще се погрижи за багажа.

Първите й впечатления от къщата бяха, че е висока и топла. Докато вървеше след икономката, й се струваше, че се смалява все повече и повече. Навсякъде имаше разкошни цветя: алени лалета, поставени на лакирана китайска масичка; бели лилии — на мраморната полица на една камина; огненожълти гладиоли на един скрин. Те се плъзгаха пред замрежения поглед на Катарина заедно с всичко останало в този дом. И през ум не й минаваше, че цветята може да са поставени по случай нейното пристигане.

По дълъг коридор я отведоха в красива стая, която приличаше на кабинет. Но вътре нямаше никой.

Икономката посочи дивана.

— Можете да седнете тук. Госпожа Годболд няма да се бави много. Тя е на езда в Роу.

Неразбиращата физиономия на Катарина като че ли подразни жената и тя се намръщи.

— О, няма значение. Просто почакайте. Разбирате ли ме? Чакайте тук. И не пипайте нищо.

Тя излезе и вратата хлопна подире й.

Катарина седна. Сърцето й пърхаше като птичка в кафез. Тя приглади роклята си и прекара пръсти през косата си, мислейки си, че сигурно изглежда мръсна и изпомачкана.

В дъното на стаята, пред стъклените врати, които водеха към градината, имаше пиано. Това беше истински роял, а изрисуваният му капак беше повдигнат. Аромат от рози удавяше миризмата на восък. На масата, сред снимките в сребърни рамки, имаше цяла купа с цветя. От пръв поглед човек разбираше, че стаята е обзаведена по женски вкус в разкошно кадифе и сатен. Всичко беше изрядно, чисто и подредено. Катарина се досети чия стая навярно е тази.

Затвори очи и пред погледа й запрепускаха гледки от пътуването. Поля и градове, мрак и слънчева светлина, огромни тълпи и безлюдна шир. Припомни си Теовото лице по време на последната им среща, в болницата за белодробни заболявания в Арко — бръчките се врязваха дълбоко в лицето му, а косата му бе съвсем побеляла и оредяла. Още тогава знаеше, че може би никога повече няма да го види, но сега тази мисъл изпълни очите й със сълзи.

Шумът от нечии бързи стъпки я накара да подскочи и спомените се разпиляха. Вратата рязко се отвори и в стаята влезе жена. Като откри, че се взира в две хлътнали, но ясни сиви очи, Катарина застина като истукана.

Жената бе облечена в дълъг брич за езда в цвят екрю и носеше лъскави черни високи ботуши, чиито носове бяха опръскани с кал. На тесния й черен жакет също се забелязваха петънца кал. Над копринения бял шал, вързан на шията й, се виждаше лицето й — скулесто, изискано, с подчертано дълъг нос. Устата бе тънка и не се усмихваше. Веждите се бяха извили нагоре в презрителна чупка. На главата си имаше малка кадифена шапка, която свали и остави на масата до ръкавиците и камшика за езда със сребърна дръжка. Жената дълго продължи да изучава Катарина мълчаливо.

— Колко добре знаеш английски?

— Малко.

Тя се приближи до момичето. Катарина неволно се изправи. На ръст бяха еднакви. Като застана до нея, забеляза изключително гладката, досущ като порцелан, кожа. Под очите и в ъгълчетата на устните й имаше бръчици. Бе достатъчно възрастна да й бъде майка, но годините не й личаха. Миризмата на потен кон се смесваше с уханието на скъпия й парфюм. Сивите очи напрегнато изследваха Катарина. Стори й се, че този поглед я налапва и поглъща. Доста я притесняваше.

— Не дойдох да те посрещна. Реших, че е по-добре да пристигнеш без много шум.

— Като колет — тихо рече Катарина. — И да ме приберат слугите.

Веждите на другата жена се повдигнаха едва забележимо.

— Едва ли. Знаеш ли коя съм?

— Вие сте госпожа Годболд.

— Можеш да ме наричаш Ивлин. Аз помислих за твоето име. В тази страна то би звучало чуждестранно, претенциозно. Не мога да си позволя подобно нещо. Значи ще бъдеш Катрин. Кейт, за по-кратко. Кейт Годболд.

Девойката беше потресена.

— Името ми е Катарина!

— Било е в Италия. Но вече не се казваш така. Пристигаш в нов свят. Пред теб е нов живот.

— Но продължавам да съм си аз.

В сивите очи проблесна интерес.

— Говориш английски много добре. Произношението ти е малко твърдо, но с това ще се справим.

Ивлин хвана ръцете на Катарина и ги повдигна. Но не като проява на нежност. Разгледа ги старателно, а после обърна дланите.

— О, боже! — с погнуса възкликна тя.

Катарина много добре знаеше, че има мазоли, а и ноктите й далеч не бяха чисти. Тя бързо дръпна ръце и ги скри зад гърба си.

Ивлин докосна оплетената черна коса.

— Ще трябва да направим нещо по въпроса. Приличаш на циганче.

Погледът й се плъзна по ученическата униформа, изпомачкана и зацапана от пътуването.

— И ще трябва да напазаруваме някои неща. Но всичко това ще стане по-късно.

Тя отвори табакера и отривисто почука цигарата о капака.

— Дошла си тук за нов живот, Кейт. — Тя запали цигарата и издуха облак ароматен дим. — По-добре да си наясно с този факт още отсега. Колкото по-бързо се откъснеш от миналото, толкова по-добре. Ще те боли по-малко. С Италия е свършено. Няма вече Катарина Киприани. Ти си Кейт Годболд и твоят дом е тук.

Изтощена физически и психически, Катарина настръхна. Не знаеше какво посрещане да очаква, но със сигурност не такова категорично отричане на самоличността й. Изправена в чуждата стая, впила пръсти в сивата училищна униформа, от това смъртно унижение очите й се изпълниха със сълзи.

— Не можете да промените онова, което съм — задавено изрече тя.

— Не бъди толкова претенциозна. Та ти си още момиче.

— Аз съм човешко същество!

— Никой не го отрича. Изглеждаш малко объркана. Тук си за свое собствено добро, а не за нечия чужда полза.

— Толкова ли сте сигурна в това? — отвърна Катарина.

Ивлин се вгледа в нея замислено.

— Надявам се да не тръгваме с лошо от самото начало. — Катарина не знаеше този израз, но студеният, сякаш стъклен глас разясни значението му. — Обижда ли те нещо?

„Всичко — искаше й се да каже, — всичко, от първата безапелационна призовка в Италия до последните ви думи“. Но замълча.

— Ти сама направи промяната, Кейт. Сега си в нов свят. Трябва да промениш подхода. Имаш около месец тук, в Лондон, за да се аклиматизираш. После ще заминем на север и рано напролет ще започнеш училище.

— Защо ме накарахте да дойда?

— Какъв странен въпрос! — Ивлин се изсмя остро. — Роднините ти щяха да те изпратят да работиш във фабрика.

— Бях подготвена за това.

— Ами с твоя ум? Да стоиш оглушала край някоя машина и да виждаш как тя изпива живота ти?

— Не се плаша от работа.

— Но не си родена за това. Това е домът на баща ти. Чела ли си Библията, Кейт? Знаеш ли историята за Рут?

— Да.

— „Където ти идеш, там ще ида и аз, и където ти отседнеш, там ще отседна и аз; твоят народ ще бъде мой народ, а твоят Бог ще бъде и мой Бог.“ Оттук нататък трябва да разсъждаваш така. Е, може би не и по отношение на своя Бог. Не възразявам против това да съблюдаваш своята религия както намериш за добре. Смятам, че всеки трябва да реши сам този въпрос. Всички останали неща ще трябва да се променят, независимо дали това ти харесва, или не. Предполагам, че се питаш къде е баща ти. Сега е в Камарата. В Камарата на общините. Ще се върне следобед. Знаеш ли как изглежда той?

— Никога не ми е пращал снимка.

— Ела, Кейт.

— Не се казвам така!

Ивлин взе една снимка с рамка от масата.

— Можеш да я задържиш.

После пристъпи към нея и сложи снимката в ръцете й. Фотографията беше на млад мъж във военна униформа, сниман до раменете, и бе поставена в тежък сребърен обков.

— Това е баща ти. Снимката е правена малко преди да го заловят в плен. Точно преди да се срещне с майка ти и да създаде теб. Не се е променил много. Скоро ще се убедиш.

Катарина се втренчи в образа с празен поглед.

Ивлин помълча за миг, а после добави:

— Не знаех за твоето съществуване, преди роднините ти да ни пишат. Новината ми дойде като гръм от ясно небе.

— Никога ли не ви е казвал?

— Не.

Катарина по-скоро долови интуитивно, отколкото чу яростта, която се криеше зад едносричната дума. Вдигна поглед.

— Може би му се е изплъзнало от ума.

Ивлин се подсмихна.

— Говориш английски наистина много добре, а? Не става въпрос само за думите и окончанията. Успяла си да усвоиш изкуството да казваш едно и едновременно с това да изразяваш друго. Това е голямо постижение в овладяването на чужд език. — Тя смачка цигарата в един пепелник. — Няма да се опитвам да оправдавам действията на баща ти пред теб. Или пък да се старая да ти ги обяснявам. Съмнявам се, че бих могла. Той е твой баща. Ако имаш някакви въпроси, трябва да ги зададеш на него.

— За да го накажете ли ме докарахте тук?

Разбра, че е уцелила болното място на Ивлин, защото порцелановите й страни пламнаха. Ефектът беше наистина красив. Сети се за един израз, който беше прочела в учебника — „английска роза“. Тази роза имаше остри бодли.

— Забележката ти е злонамерена и обидна.

— Това беше въпрос, а не забележка. Вие, а не баща ми ме докарахте тук. Това ми е ясно. Но още не мога да разбера защо.

Ивлин си пое дъх.

— Наистина си дъщеря на Дейвид. Имаш същия ум като него. Можеш ли да яздиш?

— Не разбирам.

— Можеш ли да яздиш кон?

— Не.

Ивлин махна отривисто с ръка.

— Госпожа Дейвис ще те заведе в стаята ти.

Това беше заповед „свободно“. Икономката чакаше на вратата.

Катарина запрехвърля наум научените думи. Превзети благодарствени слова, изпълнени с безкористни чувства.

— Имам някои документи за вас в куфара си — каза тя.

— Госпожа Дейвис ще ми ги донесе по-късно.

Пълничката икономка я чакаше в коридора, а покритото й с дебел слой лой лице беше съвсем непроницаемо. Здраво притиснала към гърдите си обкичената със сребро снимка, Катарина се остави да я заведат в стаята й.