Мариус Габриел
Маската на времето (56)

Глава 6

Този път с Джоргенсън се появиха още двама полицаи — мъже на средна възраст със сребърни звезди, прикрепени към кожените им якета.

— Имаме името на нападателя — вместо поздрав каза Джоргенсън.

Заведе ги в трапезарията, където стоеше сгушена край огъня с чаша какао. От тридесет и шест часа насам това беше третият й разговор с Джоргенсън. Първо в Денвър, около полунощ в същата онази ужасна нощ. Въпреки хапчетата, които й дадоха в болницата, не можа да спи много. Беше облякла някакъв анцуг и грамаден вълнен пуловер на майка си. Косата й бе прибрана на кок. Изглеждаше ужасно и го знаеше, но не можеше да понася по-стегнати дрехи върху нараненото си тяло.

Джоргенсън представи другите двама като детективи от Денвър, но Ана не можа да запомни имената им, а дори не се и опита. Съзнанието й бе блокирало и не беше в състояние да поема нова информация, а тялото й продължаваше да трепери от студ, сякаш ледът в него още не се бе разтопил. Тя се долепи до камината и покани тримата мъже да седнат.

— Съжалявам, че продължавам да ви подлагам на напрежение — извини се следователят, — но това може да се окаже много важно.

— Готова съм.

Единият от двамата детективи носеше дебела папка, която сега отвори.

— Това е същият мъж, нали?

Подаде й снимка. Тя я взе. Беше полицейска, а на дебелия врат на снимания висеше сериен номер. Тя разгледа внимателно ъгловатите черти. Последният път, когато го видя, лицето не изглеждаше толкова младо, но това беше същия човек, със същия мръснишки, враждебен поглед.

Тя кимна и я върна. В съзнанието й се въртяха отблъскващи спомени, които я изпълваха с паника.

— Той е.

— Тук имам доклад от аутопсията. — Той измъкна купчина листове, към които бяха прикачени снимки. Преди да скрие лице, Ана забеляза синкави и червени петна по тях.

— Не й се слуша за доклада от аутопсията, Джордж — изръмжа Джоргенсън.

— Дааа, извинете — провлечено се съгласи детективът. Той се покашля. — Почти на място, госпожице — каза той, сякаш се опитваше да я утеши с тези думи. — Нищо не е усетил. Жената, която го е прегазила ли? Тя е в тежък шок. Още е в болницата…

Джоргенсън пак го прекъсна.

— Госпожица Кели не се интересува и от нея, Джордж.

Настъпи тишина, докато Ана най-после вдигна глава. Беше силно пребледняла.

— Извинете. Слушам ви.

Много смутен, детективът продължи:

— Не сте го виждали никога, преди да ви блъсне, така ли?

— Освен тогава във Вейл, не съм. Не съм го виждала никога преди това. Кой е той?

— Известен престъпник. Много опасен човек. — Детективът погледна снимката и разлисти бележките си. — Казва се Карл Рудолф Бек, известен още като Трък. Това говори ли ви нещо, госпожице?

— Не.

— Малко е тъжно. Да се казваш Трък и да те прегази камион.^[1]

— Поетична справедливост — промърмори Джоргенсън.

— Двадесет и четири годишен. Роден в Колорадо Спрингс през 1968-ма година. Баща му бил офицер в една от въздушните бази там. Името му е неизвестно. Майка му се наричала Карла Бек, прочута проститутка и наркоманка. Починала от свръхдоза през 1990-та.

Той хвърли поглед към Ана, но тя поклати глава.

— Тези неща нищо не ми говорят. Никога не съм била в Колорадо Спрингс.

— Списъкът на престъпленията му започва от четиринадесетгодишна възраст. Няколко кражби на коли и две хулигански прояви, но много скоро вече имал утвърден вкус — престъпления срещу жени. Предимно сексуален тормоз и изнасилване. Много пъти е арестуван въз основа на подозрения, но без нищо доказано. През 1987-ма е изправен пред съда в Колорадо Спрингс по обвинение в шест изнасилвания и побой. Излезе с фантастичен адвокат и тежко звучаща психиатрична експертиза. Беше почти на осемнадесет. Отърва се с обществено наказание и условна присъда. Това стана преди пет години. Оттогава не е задържан. Вместо това дойде в Денвър и се залови с етика. Отдаде се на някоя и друга кауза. — Човекът се ухили мрачно. — Присъедини се към „Арийските войни“, „Защитниците на кръвта“ и „Белите рицари на Америка“. Знаете ли що за птици са?

— Изглежда нацисти.

Той кимна.

— Точно така. Неофашистки организации. „Изгорете евреите, линчувайте негрите, убийте папата.“ Ненормалници, но не знаете колко привърженици имат. Всъщност „Белите рицари“ бяха дали работа на Бек. Те много ловуват — предимно мечки и лосове. Занимават се с всякакви мъжествени начинания. Бек трябвало да се грижи за ловната им хижа, която се намира на запад от Вейл. Бил е нещо като надзирател на дивеча. Може би се е научил да си утолява жаждата за кръв със сърни, а не с беззащитни жени. Говорихме с работодателя му, Ричард Хофман. Казва, че не е виждал Бек от месец и повече. Много е разстроен, съжалява и с изненада чува всичко това. Той смята, цитирам, че „оковите на дисциплината поправиха бедния Карл“. — Детективът наклони прошарената си глава настрани и погледна Ана. — Виждате ли някаква връзка във всичко това?

— Никаква.

— И ние не виждаме връзка между нацистките истории и покушението върху вас. Може и да има, само че не можем да я установим. Всъщност Бек е спечелил от присъединяването си към „Белите рицари“. Те са все тлъсти бизнесмени, които обичат да се събират да пият и да намират кусури на цяла Америка. После си изкарват яда, като избиват животни. Но Хофман е известен като ревностен привърженик на дисциплината, макар да е вече на преклонна възраст. През войната бил гаулайтер на Американската нацистка партия в Чикаго. От 1944 до 1945 година бил в затвора. Признава, че е бил за Карл Бек като баща. Доколкото ни е известно, може би е успял да вкара момчето в правия път. Или пък Бек е продължавал по същия начин, но просто се е разминал с правосъдието.

— Беше психопат — тежко се намеси Джоргенсън. — Всеизвестно е, че психопатите са непредвидими. Могат да бъдат много хитри. Полицейските психиатри наричат такива птици „трапери“. Примамва жени в отдалечени места, където ги изнасилва на спокойствие. Понякога е бил много находчив. Много подходящо за пазач на дивеч. Работата сигурно му е харесвала. Справял се е добре. Но не му е било достатъчно. Имал е нужда от човешко месо. Предполагаме, че Карл Бек ви е примамил в Джипсъм, за да ви изнасили там.

— Колата е открадната в Денвър миналата седмица, точно тридесет и шест часа преди нападението. Принадлежи на банков чиновник. Нисан „Патфайндър V6“ — много мощен автомобил. Идеален за прегазване на други коли. Сменил е номерата, разбира се. Продължаваме да изследваме отпечатъците, но засега не откриваме следи от чуждо присъствие, освен Бек. Отпечатъците му са из цялата кола. Сигурно я е откраднал специално за случая.

— Но защо мен? — Ана се обърна към другия полицай. Под очите й бяха очертани тъмни кръгове. — Откъде е знаел достатъчно за Камбъл Бринкман, за да съчини такава убедителна история?

— Госпожице, цял Вейл знае за вас, майка ви и Камбъл Бринкман — меко каза Джоргенсън. — Тези неща не са тайна. Това е малко градче.

— И пак не разбирам защо е избрал точно мен.

— Вие сте много привлекателна жена — каза третият мъж, който досега не се бе обаждал.

Другият детектив присви очи.

— Не ще да е било само това. Казахте, че сте го видели да ви следи тук, във Вейл. — Тя кимна. — Може да си е създал фикс идея по отношение на вас. Обикновено така е правел. Знаете ли какво се е случило с една от жертвите му в Колорадо? За седем месеца я изнасилил три пъти. Връщал се е за още и още.

Ана потръпна.

— Възможно ли е той да е нападнал майка ми?

— Има вероятност — отвърна Джоргенсън. — Все още се опитваме да разгадаем случая. Когато майка ви се пооправи, може би ще успее да ни помогне.

Един от детективите изръмжа.

— Няма изгледи да си припомни. Във всеки случай, по-вероятно ми се струва Бек да е чул за случилото се с майка ви и това да го е ентусиазирало, да го е накарало да се върне, за да потърси вас.

— Божичко! — отвратена възкликна Ана.

— Става дума за болен човек — напомни й тихо Джоргенсън.

— А другият мъж при ранчото? — попита Ана. — По-възрастният, който надуваше клаксона?

— Там нямаме късмет. Продължаваме издирването. Който и да е бил, може да не е бил замесен. Може просто да е минавал оттам и да се е уплашил.

Ана обви ръце около тялото си, попивайки лекичко двете места, които я боляха най-много — бедрото, сега зашито с петнадесет шева, и синината на рамото, която вече започваше да придобива грозен лилав оттенък. Не успя да й счупи костта, но й се размина на косъм. Разговорите за случилото се я караха да се чувства физически зле. Изпълнена с болка, тя затвори очи.

Единият от детективите се покашля притеснено.

— Няма да ви измъчваме повече, госпожице. Просто искахме да научим дали в миналото сте попадали на Бек.

Тя се изправи и се насили да се усмихне, когато ги изпращаше.

Джоргенсън поизостана. Извади пакет цигари от горния си джоб, но този път не си даде зор дори да я попита. Запали една и се разходи из апартамента, изучавайки старинните предмети и издишайки дима през закривения си нос. Пред камината се спря.

— Тревожа се за вас, госпожице Кели.

— Благодаря — отговори Ана с отсянка на ирония в гласа.

— Наистина. Помолих Полицейското управление във Вейл да държи под око този апартамент.

— Искате да кажете, че ще наминават вечер? Това ме кара да се чувствам в истинска безопасност.

— Не само това. Не мога да ви обещая човек до вратата, но местните хора ще наглеждат жилището.

— Съжалявам — извини се Ана. — Оценявам усилията ви.

— Свързахте ли се вече с Филип Уестуърд?

— Не. Не е в кантората си, но не е и в апартамента си. Секретарката му казва, че имал ужасно много срещи.

— Срещи — повтори Джоргенсън. — Да, зная за тях. Непрекъснато чувам. Напоследък доста често го виждате.

Ана го погледна саркастично и подхвърли:

— Във Вейл няма тайни. Прав бяхте.

Той кимна.

— Бъдете внимателна. Ще държа връзка с вас.

Когато той си тръгна, я обзе чувството за страшна самота. Отиде да вземе болкоуспокояващите хапчета.

 

 

Когато се събуди, я болеше цялото тяло. Въздействието на лекарствата беше преминало и сега раната в бедрото пулсираше, а синините на гърба смъдяха — беше си разтегнала някои ставни връзки, докато се провираше в гъсталака. При спомена за Джипсъм някакъв огромен юмрук сякаш повдигаше корема й отвътре и й се гадеше. Полежа още известно време, като се питаше дали пак ще заспи, макар да знаеше, че няма да може.

Стенейки, провеси крака от леглото. Беше рано следобед. Днес не беше хапвала, но не беше гладна. Зави й се свят. Струваше й се, че главата й е като балон, опънал до скъсване въжето, с което е вързан към земята. С кошмарна яснота пред очите й изпъкваше лицето на Карл Бек, а тялото й пазеше спомена за напрегнато движение. Изправи се с мъка и залитайки се запъти към телефона. След нападението в Джипсъм се бе опитвала да се обади на Филип десетина пъти, но него го нямаше нито в кантората, нито вкъщи. Обзе я необяснима ярост към него. Как може да го няма в момент, когато тя отчаяно се нуждаеше от присъствието му?

Пресегна се към телефона за единадесети път и избра домашния му телефон. Най-сетне чу дрезгавия глас.

— Филип, негодник такъв! Къде беше?

— Всичко наред ли е? — Гласът му изведнъж зазвуча напрегнато.

— Не, не е наред. Опитаха се да ме убият.

— Какво? — Вече беше притеснен. — Какво се е случило?

С няколко кратки объркани изречения Ана разказа случката.

— Камионът го размаза, Филип. Ако не се бе появила тя, сега вече да ме няма… — Гласът на Ана секна.

— Имаш ли тежки наранявания? — грубо я прекъсна той.

— Не. — С усилие на волята Ана се овладя. — Не, добре съм. Само няколко драскотини и синини, това е всичко. Но ме е страх, Филип.

— Ана, слушай ме сега. — Тя усещаше напрежението в гласа му. — Къде си в момента?

— В жилището на майка ми.

— Недей да стоиш там. Приготви си багажа в една чанта. Отиди в „Уестин“. Ще се обадя на рецепцията, за да им кажа да те настанят в моята стая. Заключи се и ме чакай.

— О, боже! — отвърна Ана и се засмя неуверено. — Не е чак толкова зле. Полицията държи апартамента под наблюдение.

— Прави каквото ти казвам — заповяда той. — Веднага, Ана. Аз тръгвам към Ийгъл.

— Добре, ще отида, ако ще си доволен. Кога ще си тук?

— Довечера. Около полунощ.

— Беше ужасно — на пресекулки изрече Ана. — Филип, имам нужда от теб.

— Към полунощ ще съм там — обеща той. — А сега върви. И бързай.

Тя си събра багажа и извика такси. Всичко я болеше. От шока като че ли цялото й тяло бе изтръпнало. Струваше й се, че гази в дълбоко нефтено езеро, точно както когато пристигна във Вейл.

Половин час по-късно влезе в „Уестин“, мъкнейки чантата си. Не можеше да си наложи да не се обръща, за да провери дали някой не върви след нея и дали не я наблюдават. Никога не бе подозирала, че може да изпитва такава силна тревога.

Докато стигна стаята на Филип, като следваше пиколото с чантата й, цялата трепереше и бе потънала в пот. Влезе и се заключи.

После се просна на леглото и се опита да се отпусне.

 

 

Ана лежеше на неговото легло. Английският превод на дневника беше на възглавницата до нея, а празният й поглед не се отделяше от огъня, който камериерките бяха запалили в камината.

Не бе прочела и половината, но вече знаеше всичко. Знаеше невероятната тайна, която беше открила майка й. Знаеше кой е Джоузеф Красновски, журналист като нея самата.

Откритието я накара да забрави всички болки и притеснения. Безгласният триумф удави страха й.

Разбра защо майка й толкова упорито е търсила сведения за човека, наречен Джоузеф Красновски.

Сети се за руската кукла, която майка й бе донесла от Москва. Няколко жени, скрити една в друга. Безброй личности, свити като телескоп в един човек. Истинска мистерия. Може би тя се крие у всички жени. Може би всички сме такива, разсъждаваше Ана. Много хора, които живеят в една и съща кожа. И някак си съжителстват. Показват различни лица пред различните хора, които имат нужда от тях. Майка, дъщеря, приятелка, любовница. Сами не разбираме как го правим. И дори сами себе си не разбираме. Почти не знаем какво се крие в душата ни, докато някой не започне да ни разопакова, да размества пластовете и да изважда на бял свят другите, които живеят в нас.

Другите, които живеят в нас.

Толкова път измина, докато стигне дотук, докато събере и нареди всички парченца от мозайката на майчиния си живот. Но беше успяла.

Припомни си как пристигна в Денвър, как Филип я посрещна на летището, как видя за пръв път майка си в реанимацията и първите мигове, когато трябваше да се бори с объркването и отчаянието. Сега всичко си идваше на мястото.

В ключалката щракна ключ. Вратата се отвори и Ана чу гласа на Филип.

— Аз съм.

Скочи и хукна към него.

Ръцете му се сключиха около нея с обсебваща сила и едва не я смачкаха в прегръдката си. Дълго я държа така, заровил лице в косата й, притискайки я към силното си калено тяло. От допира я боляха всички синини, но тя не им обръщаше внимание. Болката беше блаженство. Затворила очи, тя висеше прималяла от щастие на врата му.

Най-сетне я пусна и сведе към нея тъмносините си очи, които пламтяха като кобалт.

— Добре ли си?

— Ще се оправя — тъжно се усмихна тя.

После хвана ръцете му и ги повдигна към мекия овал на гърдите си.

— Божичко, толкова се радвам, че си тук. Толкова ми беше мъчно за теб.

Той я целуна с онова нежно ожесточение, от което всичките й сетива се завихряха. Усети как тялото й се пробужда — сякаш звезди изгряват в лятна нощ.

— Толкова имам да ти разказвам, Филип.

— Искам да зная всичко, което ти се е случило.

— Не. Не за него. Не искам още да мисля за това. За майка ми. Тя започна да говори, Филип.

Той се ококори.

— Сериозно ли говориш?

— Да. Тя ще се оправи, Филип. Сигурна съм в това. А освен това дадох да преведат дневника. Вече знам всичко. Зная защо мама е била толкова решена да издири Джоузеф Красновски. Както и защо сега аз трябва да го открия. Нека ти разкажа.