Мариус Габриел
Маската на времето (60)

Март 1944

Въпреки всичко през следващите няколко дни продължиха да се срещат в плевника.

Ужасът, че родителите й може да открият тази връзка и ясното съзнание, че присъствието на Дейвид вече не е тайна, превръщаха тези срещи в истинско проклятие за Кандида. Отношенията им ставаха все по-обтегнати и потискащи. Даваше си ясна сметка, че единствено сексът, и нищо друго, ги тласкаше един към друг. Този акт вече не й доставяше никакво физическо удоволствие, но тя осъзнаваше, че с Дейвид Годболд не я свързва друго.

Той продължаваше да говори как ще напусне езерото, съчиняваше невъзможни планове да прекоси Алпите или да се спусне към южна Италия, където се биеха войските на Съюзниците, надявайки се да се добере до предната фронтова линия. Но в думите му нямаше капка увереност, а през март времето се влоши още повече — валеше сняг, надвисналото небе бе вечно притъмняло и бягството изглеждаше по-невъзможно от всякога.

Дори сексът не успяваше да го разведри. След това ставаше още по-мрачен. Почти не я целуваше. Искаше само да обладава тялото й — силно и колкото се може по-дълбоко. Понякога я караше да се чувства като парче месо на касапски тезгях. Оставяше се, но с всеки изминат ден това й бе все по-неприятно.

Няма право. Не може да изкарва раздразнението си на нея.

Вече дори не се преструваше, че изпитва удоволствие. Просто се държеше за него, докато я блъскаше с тяло и ръмжеше, но Кандида вече не се залъгваше, че тези думи изразяват обич.

Отначало се чувстваше гузна, че не откликва. Защо не може да се радва на Дейвид така, както той се радва на тялото й? Неспособността да откликне, й се струваше предателство. Но постепенно се увери, че грешката е у него.

— По-добре да бях в затвора — каза той и затърси цигарите си. — Божичко. На всяко друго място бих се чувствал по-добре.

Това бе вечната тема. Кандида вече имаше достатъчно опит да не спори с него. Оставаше й единствено да се моли, че това е моментно настроение — като приказките за прекосяването на планините — и скоро ще му мине.

Срещата й с Джоузеф, обаче, и думите му, не й излизаха от ума.

— Дейвид — тихичко започна тя, — с много жени ли си се любил?

— О, с десетки. — Той я погледна лукаво. — Ревнуваш ли?

— Не.

— Питаш се дали е имало по-добра от теб?

— Не — отвърна тя, без да се засяга от грозния намек. — Просто се питах какви жени са били.

— Какви ли не — сви рамене той. — Руси, кестеняви, червенокоси — каквито си поискаш. Пищни и слаби, стегнати и разплути.

— Приятелки ли ти бяха? Водеше ли ги по балове?

— Ти се шегуваш! — презрително възкликна той. — Мраморна статуя по би се съгласила. Освен едно — две знаменити изключения.

Върху една от възлестите дървени греди се бе настанила котка и лапичката й небрежно висеше встрани, а присвитите й зелени очи лениво ги наблюдаваха.

— Тогава какви са били тези жени, с които си правил любов?

— Най-вече курви. — Нарочно натърти думата.

Тя се извърна и го погледна в лицето. На устните му се мъдреше жестока, злобна усмивка.

Джоузеф се бе оказал прав.

— И скъпо ли е? — невъздържано попита тя.

— Най-хубаво е да минеш безплатно. — Той изплю късче тютюн. — Умните искат да им плащаш предварително. Дават парите на сводник, за да не си ги поискаш после обратно. Но глупавите, неопитните, не са толкова съобразителни. Още им харесва, нали разбираш. Те предлагат първо стоката. — Усмивката му се разтяга. — На такива никога не им плащаш.

— Като мен ли?

— А така. Ти се натискаше. Да си ми поискала парите предварително.

Сякаш нещо солено и остро заседна в гърлото й. Тя стана.

— Кандида… — Захвърли цигарата и посегна да я улови за ръката, но тя се изплъзна. — Кандида, шегувах се! — извика след нея.

Запрепъва се надолу по стълбата. Той не я последва.

Като я лъхна мразовитият въздух, я осени прозрението, че макар да му бе дала всичко, което притежаваше, то не означаваше нищо за него. Никога няма да се ожени за нея, разбира се. Каквото и да се случи, войната ще й го отнеме и той никога няма да се завърне.

Не погледна втори път към плевника. Чувстваше как в душата й става нещо. Острите камъни на отвращението от себе си и чувството, че е била използвана, бавно смачкваха нещо крехко и нежно, което вече умираше. Чувстваше се принизена. По-възрастна. По-корава.

Откри, че вече мисли за неща, които никога не са й идвали наум — за смъртта, за несигурността на живота, за грозната безсмислена действителност. Опита се да се отърси от това мрачно настроение, но то не я оставяше. Джоузеф се бе оказал прав за толкова неща, които тя отказваше да чуе. Нейният горски мъдрец. Нейният отшелник от кулата. Беше й казал, че я обича, но тя не бе приела тези думи сериозно. Дори не им бе обърнала внимание, защото беше прекалено запленена от Дейвид Годболд.

Както луната денем, Джоузеф не се забелязваше в блясъка на Дейвид. А сега сякаш бе настъпило затъмнение, Джоузеф изгряваше пред нейното слънце и тя постепенно започваше да го забелязва.

Но не знаеше нищо за него. Съвсем нищичко. Единствено, че е евреин и е от Америка. Дори не знаеше в кой край на тази огромна страна е живял. Не разбираше защо той, американец по произход, доброволно се бе присъединил към Британската армия. Знаеше само странната му фамилия, защото я бе записала в дневника си.

По-силно от всякога копнееше да го види — копнееше за спокойното му присъствие, за кулата, погребана в глухата гора. Копнееше да надзърне в тъмните му очи и да научи всичко за него и всичко за себе си.

 

 

Вечерята беше доста потискаща. Противосамолетните оръдия бумтяха в далечината, а в небето бръмчаха моторите на бомбардировачи. Напоследък Съюзническите самолети навлизаха във вътрешността на страната и всяка нощ нападаха Милано, Болоня, Торино. До затънтеното имение бяха достигнали новините за нови нацистки зверства — в едно село на няколко километра от фермата есесовците бяха провели публична екзекуция на десетина мъже, заподозрени в участие в съпротивата.

Извлекли ги на площада, завързани с въжета за каросерията на камион, а те се съпротивлявали, ритали и се извивали на всички страни. Мъчителите пребили и разстреляли и кмета на площада.

Във възцарилата се тишина експлозиите отекваха много по-наблизо. Винченцо изгаси керосиновата лампа и отвори капаците. Оттатък езерото в тъмнината трептяха светлини.

— Господи! — ахна Роза. — Бомбардират фабриките!

Кандида се притисна към майка си и с ужас се взря в тези зловещи фойерверки. Треперещите пръсти на прожекторите се разхождаха по тъмното небе и търсеха невидимите бомбардировачи, които се криеха високо над разкъсаните облаци. Вятърът довяваше глухото бръмчене на моторите им и воят на сирените. В тъмнината пламна искрата на избухваща бомба. Над езерото отекна гръм.

— Да — потвърди Винченцо. — Ударили са фабриките между Сало и Брешия.

Лумна ален пламък. Скоро прожекторите осветиха издигащия се към небето пушек. Бученето на моторите ту заглъхваше, ту се усилваше. Сирените извиваха тъжен реквием в нощта. Червеното сияние пълзеше като огромна гъсеница. Очите на Кандида се изпълниха със сълзи и огненият призрак се разми пред погледа й. Зарови лице на гърдите на майка си като дете. Има ли някакъв смисъл в цялото това разрушение? Има ли поне едно смислено нещо в тази война?

 

 

Кандида сънува странни сънища за Джоузеф и някакви огньове.

Тя стои нерешително пред ужасяваща клада. Оранжевите огнени езици се вият в тъмното небе. Лицето й пламти на горещината на огъня, очите й се изпълват с парещи сълзи. Изведнъж открива, че е с Джоузеф, който наблюдава огъня със скръстени ръце, а главата му е клюмнала на гърдите.

Тя се обръща към него, а устните й изричат думите: „Какво ще правим?“.

Той се усмихва със свойствената си бляскава, тайнствена усмивка и й протяга ръка. „Ела.“

Тя поглежда протегнатата ръка, после извръща очи към лумналите пламъци. „Не!“

Той сграбчва ръката й. Пръстите му са необикновено силни.

Дръпва я и тя полита към него. Няма избор. После тичат като обезумели срещу ревящите пламъци и стъпките им кънтят. Като че ли падат или скачат в огъня. Джоузеф крещи: „Скачай, Кандида!“, и тя с ужас се подчинява.

Струва й се, че се издига високо над кладата, стиснала Джоузеф за ръка. Огънят пари босите й крака, косата й пламва. После падат към тъмната земя.

Събуди се с усещането, че отново вали сняг. Може би той ще потуши ненаситните пламъци. Лежеше в леглото с подпухнали от плач очи и се вслушваше в шепота на снежинките по перваза.

На следващия ден в небето като черен саван бе надвиснал огромен облак дим. Беше се разпрострял над цялото езеро, мрачен и неподвижен в необикновеното затишие. Всичко миришеше на изгоряло. На Кандида й се струваше, че е настъпил краят на света. Нима сънят й е бил поличба? Има ли хладен, тъмен пристан от другата страна на кладата? Ще я отведе ли Джоузеф там?

Отиде при баща си.

— Татко, искам да ида при Джоузеф. Може ли да взема двуколката?

— Да, но бъди внимателна. — После подхвърли през рамо: — Можеш да му занесеш още една торба ориз, детето ми. Само гледай майка ти да не те види.

Запрегна понито. Кандида целуна баща си с благодарност, покатери се на капрата и се отправи към гората.

 

 

Въпреки навалелия пухкав мек сняг, с понито стигна до „Кулата на ловеца“ само за час. Джоузеф бе чул приглушения тропот от копитата му и я посрещна на просеката, а после й помогна да слезе от колата. За миг увисна в силните му ръце, точно като в съня си.

Въведе я в кулата.

— Ще хапнеш ли с мен? — попита той. — Имам само супа, но е топла, а ти си премръзнала.

— Благодаря.

— Седни — предложи й той и примъкна столовете пред огнището.

Кандида проследи с поглед как преди да приготви храната, измива изящните си смугли ръце в купа вода.

Насипа minestrone^[1] в купичките и седнаха да се хранят заедно, а огънят съскаше в огнището. Кандида изпитваше болезнена неловкост. Джоузеф винаги говореше малко. Това никога не я бе притеснявало, защото и без друго не го слушаше; но сега бе дошла да слуша и възцарилото се в старата кула мълчание й се струваше необикновено, едновременно спокойно и изнервящо.

Преглътна с мъка.

— Джоузеф, искам да говоря с теб.

Той я изгледа сериозно.

— Кажи.

— Снощи те сънувах.

— Това ли е всичко? — нежно попита той.

Очите й плувнаха в сълзи и образът на Джоузеф се разтвори в тъмно петно.

— Не, не е всичко — пошепна в отговор. — О, Джоузеф, чувствам се толкова объркана…

Изправи се и пристъпи към него. Посегна невиждащо, той я грабна в прегръдките си и тихо каза:

— Шшт, не плачи.

— Толкова съм отчаяна. Не зная какво става с живота ми. Вече нищо не разбирам.

— Няма какво да разбираш. Просто бъди себе си.

— Не зная коя съм! О, боже, никога не съм и подозирала, че съм такава глупачка. Вече дори не си спомням коя съм. Защо?

— Защото си се оставила друг да ти придаде значение — внимателно отвърна той. — Това е проклятието на женската съдба.

Пръстите й се впиха в ръката му.

— Не си отивай — замоли го, — дори ако Дейвид замине, ти остани тук.

Целуна устните й и в тази целувка тя почувства огромната му сила. По телосложение толкова се различаваше от Дейвид — беше по-строен, по-корав, но по-гъвкав; освен това целувките му бяха толкова различни — водени от някаква търсеща нежност, от която й прималяваше. Държеше се за него и мекотата на тялото й се стапяше в неговата сила.

— Може би днес е единствената ни възможност — пошепна тя.

— Тогава нека бъде днес — в отговор пошепна той.

Кандида се отдръпна от него. Без да подозира, дълбоко в себе си вече бе взела решение и сега не се поколеба нито за миг. Кулата бе тъй тиха. Тя го заведе до леглото на пода.

— Искаш ли да се съблека? — попита с едва доловимо треперещ глас.

— Да — дрезгаво отвърна той.

Кандида започна да разкопчава ризата.

— Никога не се събличах за него.

Свали дрехите си в пълно мълчание. Дейвид винаги пораждаше у нея някакъв неясен срам от тялото й. Винаги разголваше само каквото му трябваше. Но в мига, когато се освободи от дрехите и се изправи пред Джоузеф, изведнъж я обзе странна гордост от тялото й и сигурност, че вече е готова, че е истинска жена. Че ще бъде красива за него.

Вдигна ръце и разпусна косите си — той проследи с поглед как се повдигнаха гърдите и тъмните зърна надменно щръкнаха. От лятото тялото й се бе променило. Беше по-слаба, не тъй закръглена. От пухкаво момиче се бе превърнала в стройна жена. Развърза панделката и тръсна буйната си коса. Тя се разпиля по раменете й.

Джоузеф погали тъмните разбъркани кичури с върховете на пръстите си.

— Като теб. Непокорна и прекрасна.

Погали кадифените й устни, брадичката, проследи с пръст извивката на шията. В движенията нямаше и помен от настоятелността на Дейвид, нито пък от вечното припряно бързане. Беше спокоен, нежен. Но тя знаеше, че изгаря от желание. Докосна гърдите й. Те изтръпнаха.

Тя потръпна.

— Красива ли съм като Мариан?

— Господ не е създавал по-красива рожба.

Съблече се и внимателно постави дрехите си до нейните. Тя си спомни сръндака в храстите. Джоузеф излъчваше същата тъмна, пищна красота. Движеше се със същата грация. Тялото му бе мускулесто, с мургав тен и тъй стройно, че всички мускули се описваха и при най-малкото движение.

Беше възбуден. И това го различаваше от Дейвид — членът на Дейвид стърчеше право напред, а у Джоузеф описваше чувствена дъга нагоре. Искаше да протегне ръка и да го погали, но се свенеше. Сякаш отгатнал мислите й, той застана до нея, пое ръцете й в длани и ги привлече към слабините си.

— Толкова си топъл — пошепна тя. — Топъл и корав, и красив… като сръндака.

Той я целуна и тя почувства как набъбналата плът в дланите й прелива от желание. Прегърна я и голите им тела се притиснаха едно към друго. Кандида почувства как в душата й се надига неистов копнеж.

— Мислех те за грозен. Отне ми месеци да осъзная колко си красив.

Ръцете му се плъзгаха по гърба й и следваха изящните извивки на тялото й. Целуваше я бавно, нежно, търсещо. Устните й мечтателно се разтвориха под напора на неговите.

— Легни — измърмори той. — Нека те любя, Кандида.

Тя легна на твърдото просто легло в унес, който никога не бе изпитвала при срещите си с Дейвид, когото примирено оставяше да вземе своето. Но Джоузеф не взимаше — непрестанно й даваше, изследвайки тялото й с езическа наслада, и събуждаше истинското удоволствие. Всичко бе тъй вълнуващо и ново — галещи, а не мачкащи ръце; не лакомо поглъщащи, а прехласнати устни; божествено в силата си тяло, което не я смазваше.

Кандида не бе и подозирала колко несъбудена радост крие тялото й. Дейвид не бе успял да я събуди и едва сега тя откриваше, че кожата пламти от удоволствие, а кръвта усещаше гъста и лепкава като мед във вените си. Сякаш бе потънала в океан от нови усещания.

— Ти си съвършена — дрезгаво рече той. — До последната гънчица на тялото. Ти си най-красивата жена, която съм срещал. — Тялото й го приемаше открито. Не се срамуваше от нищо. Нежните му ласки я караха да тръпне и да се задъхва. — Веднъж те сънувах така. Сънувам те толкова често. Как те докосвам, как те целувам, как усещам дъха ти на устните си…

Той целуна онова разтапящо се място както целуваше устните й — нежно изучаваше с език свенливо сгушените листенца и галеше полусъбудения напъпил цвят. В отговор душата й сякаш пляскаше с криле. Това бе вече истински екстаз. Той я изпълваше със зашеметяваща сила и я караше да вие, останала без дъх.

— Джоузеф, какво правиш с мен?

Пръстите им се преплитаха. Вълните я заливаха тъй яростно, че вече не издържаше, струваше й се, че нещо в нея всеки момент ще избухне. Сърцето й биеше до пръсване и в един ужасен миг дъхът й замря.

В следващия момент сякаш нещо в нея се разкъса, но тя не изпита болка, а сякаш потъна в неизказано блаженство. Бе непоносимо силно. Изпълваше я безкрайно облекчение, триумф и радост. Издаде протяжен стон и се сви до Джоузеф, притисна колене до гърдите си и положи глава на корема му.

Дълго след това тръпнеше в наслада, а когато най-сетне изплува от ослепителната омара, отвори росни очи и го погледна. Той се усмихваше. Тя го целуна и усети по устните му соления вкус на собственото си тяло.

— Обичам те, Кандида.

— Не — отвърна тя и скри уста с длан. — Моля те, не го казвай, Джоузеф. Моля те. Няма ли да правим любов?

— Когато поискаш.

— О, какъв джентълмен!

Тя отметна обърканите кичури от лицето си и се наведе над него. Още я искаше. Беше създаден само за нея, да изпълва тялото й в блажено сияние. За първи път физически желаеше някой мъж. Може би този странен копнеж се бе породил с неочаквания прилив на радост.

Без да се замисля, нежно го целуна. Никога не бе правила подобно нещо, не бе и сънувала, че може да направи подобно нещо. Но в този миг й се струваше тъй естествено. Изведнъж осъзна, че онова, което прави, я изпълва с непоносима възбуда — по-силна и от онази, която той породи у нея. Той викаше името й, стройното му тяло се извиваше.

— Стига — грубо я прекъсна и я дръпна. — Искам те, любима моя, веднага!

Дълбоко в нея нещо пулсираше, чувстваше се натежала и набъбнала, готова за него.

— Ела — замоли го тя.

Разтреперана от нетърпение, го дръпна към себе си. Той я пое със затрогваща сигурност и здраво я притисна в силните си ръце, докато телата им се сливаха. Тя никак не се противеше и не изпитваше никаква болка, както преди. Вместо това я изпълваше чудотворно усещане за пълнота, сякаш бе открила липсващата част от себе си и сега я поставяше на място, превръщайки се в едно цяло.

— Кандида — шепнеше той, — любима моя…

Когато започна да се движи, усещането ставаше все по-силно, сякаш докосваше нещо отвъд утробата й, нещо скрито много по-дълбоко.

— Душата ми — сякаш изпаднала в транс пошепна тя. — Душата ти докосва душата ми, Джоузеф.

— Обичам те. Обичам те, обичам те, обичам те…

Тя запуши устните му с целувки и се притисна още по-плътно към него. Усещаше напрежението в силните му мускули под ръцете си. Тази страст я изгаряше отвън и отвътре — беше едновременно еротична и духовна; това беше най-красивото нещо, което бе познала в живота си.

Най-сетне дойде върховното сияние, което настъпи тъй неочаквано, че усещането граничеше с болка. Преплели длани, те прелитаха над кладата. Пламъците ревяха наоколо и пареха телата им. Джоузеф викаше името й някак странно, самотно. Семето му се изля като истински потоп, като благословение. Тя затвори очи и се остави то да потуши пламъка в душата й.

Сякаш се рееше във въздуха, изпълнена с усещането за съвършена пълнота и неизказано облекчение, сякаш бе постигнала отдавна поставена цел — бе чувала, че сьомгата се бори с речното течение и винаги се връща във вира, където се е родила, и само там се плоди и умира.

Бавно, почти болезнено се откъснаха един от друг и освободиха преплетените си пръсти. Джоузеф я прегърна, тя положи глава на гърдите му и почувства как я изпълва неописуем покой.

— Всичко, което правиш, е сякаш стих — неясно промърмори тя. Сънят натежаваше на клепките й и я мамеше в тъмната си прегръдка. Спомни си как като дете си въобразяваше, че къщата е кораб, който всяка нощ опъва платна и отплува в безкрайното море. — Всичко, което правиш, Джоузеф…

Събуди се късно следобед и се намери сама в леглото. Обзета от истинска паника стана и се облече. Хукна надолу по стълбите и изскочи на снега.

Джоузеф стоеше насред просеката и гледаше в земята. Сякаш насън изтича до него.

— Чувствах се ужасно, като се събудих без теб. Не го прави никога повече.

Той я прегърна и я целуна. После докосна челото й с длан.

— Тресе те. Трябва да легнеш. Не си добре.

— Дали не сънувам?

Той се усмихна и отново я целуна.

— Не, не сънуваш.

— Добре — съгласи се тя. — Радвам се. Какво гледаше?

Той посочи. В следите от каручката, където снегът се топеше, се подаваха розови цветчета.

— Това е циклама — обясни девойката.

Той откъсна едно цветче.

— Това означава ли, че вече е пролет?

— Не. Опасявам се, че не. Те цъфтят и през зимата. Но са красиви, нали?

— Красиви са. — Той погали устните й с цветето. — Много красиви и еротични.

— Еротични? — зачуди се тя.

— Гледай. — Той погали розовите цветчета с пръст. — Като скрития женски цвят.

Това сравнение я накара да се усмихне.

— Никога преди не съм се замисляла.

— Никога повече няма да се събуждаш без мен, ако не искаш — каза той и се взря в очите й. — Обичам те. Ще се ожениш ли за мен?

 

 

Докато се връщаше с понито в сгъстяващия се здрач към „Ил Ноче“, си даде сметка, че за първи път в живота си е изпитала радост.

Носеше я в себе си като ярко блеснала светлина, озаряваща тъмнината, която изпълваше живота й през последните няколко месеца.

Обича ли го? Не можеше да каже. Усещанията й все още бяха прекалено объркани и не можеше да дава лесни отговори.

Но той я обичаше. А това беше безкрайно важно. То осветяваше пътя напред и я изпълваше с радост. Като чу пукотевицата в храсталака, първо помисли, че това е сръндакът, и вдигна поглед — полууплашено, полуочаквателно. Но не беше красивото животно. Беше Дейвид.

Измъкна се изпод гъстака и разпери ръце да я спре. Изумена, тя опъна юздите. Приличаше на диво горско същество — русата му коса беше цялата оплетена, дрехите му — мръсни от главата до петите, а сините очи му гледаха диво и ядно.

— Дейвид! Какво, за бога, правиш тук?

Той се озъби и се качи на капрата. Кандида знаеше, че това не е усмивка. Така я перна през устата, че главата й отхвръкна назад. Остана сащисана.

— Дейвид! — промърмори вцепенена.

— Ти се чука с него — престърга той.

— Дейвид, не!

— Чух те!

Видя го как замахва за втори път точно навреме, за да вдигне ръка. Но от силата на удара му все пак политна настрани.

— Дейвид!

— Ах ти, малка издайническа кучка такава!

Впи пръсти в косата й и я заскуба свирепо. От болка в гърлото й се надигна писък.

— Откога? Откога?

Понито се опитваше се свърне встрани, но юздите го държаха здраво. Дейвид спря двуколката. После свлече Кандида в снега.

— Не ти стигаше само с мен, а? Само да обърна гръб и скачаш в леглото на мръсния чифут.

Тя плачеше.

— Ние ще се оженим, Дейвид. Той ме иска. А ти не…

Той пак я удари и я повали на земята. Изправи се над нея и взе да разкопчава колана си.

— Дейвид — панически писна тя. — Не ми причинявай болка, Дейвид!

Той се наведе над нея. Ухили се, но в гримасата му нямаше нищо смешно.

— Да се ожени за теб? За курва неверница?

Сграбчи я за бедрата и се хвърли между тях. Леденият сняг се топеше под гърба й.

— Дейвид, за бога!

Разбра, че ще я изнасили. Започна да се бори с него с някаква сляпа, дива страст. Успя да му издере лицето и почти се измъкна изпод него, но той бе прекалено силен, прекалено тежък.

После я удари с все сила в стомаха. Болката бе толкова непоносима, че й се струваше, че ще умре. Не можеше да диша. Дробовете й се бяха запушили, а очите й тъмнееха. Ушите й бучаха. Съсредоточи цялата си енергия върху усилието да вкара въздух в дробовете си.

Усети как влиза в нея. Не му се удаваше да е по-груб от друг път, макар Кандида да знаеше, че се опитва да я нарани, колкото се може повече.

Съсредоточил цялата си злоба, той я блъскаше и грухтеше при всяко влизане, сякаш й прилагаше наказание. Ужасена от липсата на кислород, Кандида сякаш вече усещаше как смъртта сграбчва душата й. Отчаяно изви глава назад и най-сетне тъничка струйка леден въздух влезе в гърдите й. Тя го пое шумно и се задави.

Дейвид награби гърдите й и впи пръсти в меката плът. Прониза я нова, раздираща болка. Беше се разкрещял, на италиански. Кандида едва чуваше думите през бученето в ушите си, но знаеше, че са ругатни, мръсотии. Опитваше се да пълни с въздух измъчените си дробове.

Той бързо ставаше все по-свиреп и пръстите му смазваха гърдите й, слабините му се блъскаха в нея, а лицето му бе подуто и разкривено. Образът му се замъгли пред очите — най-напред около главата му се появи тъмен ореол, после го погълна целия, а най-накрая погълна всичко.

Много по-късно се свести от студ и болка. Тялото на Дейвид вече не се блъскаше в нея. Повдигна се на лакти; пред погледа й силуетите мержелееха, а дробовете й пламтяха. Цялото й тяло от гърдите до слабините — пламтеше от болка. Дишаше толкова слабо, сякаш всеки миг дъхът й най-ненадейно можеше да спре.

Дейвид се бе надвесил над нея и я наблюдаваше с безизразен поглед. Пушеше цигара.

— Мислех, че си умряла — отбеляза той.

В гласа му нямаше никакво чувство. Само крайно безразличие.

Осъзна, че лежи просната в снега, с разголени бедра, а обърканата й коса й пада в очите. Към болката, която Дейвид вече й бе причинил, се прибави нещо непоносимо — срама.

— Махай се — изхлипа тя, опитвайки се да дръпне полата си надолу. Беше й се отчупил нокът и пръстът й кървеше. — Махай се!

Дейвид се изсмя и смехът му прозвуча като рязък лай.

— Не се тревожи. Никога повече няма да ме видиш. Иди кажи на онова копеле кой от двама ни е по̀ мъж.

После отново се скри в гората.

Кандида се чувстваше като разпрана от глава до пети. Успя някак си да стане и да се закрепи на треперещите си крака. Непрекъснато си повтаряше: „Няма значение. Няма значение. Нали ми остава Джоузеф“.

Всеки сантиметър от тялото я болеше и приведена като много, много възрастна старица тя се помъкна към двуколката.

 

 

Събуди се от изстрели.

Стана от леглото с неясното усещане, че е някой друг, че някой друг човек изпълва не само тялото й, но и чувствата й. Може би пък така е по-добре. Неясната сивота в главата й малко я тревожеше, но от нея поне не болеше.

Чу писък. Малко по малко в съзнанието й се затвърждаваше убеждението, че се случва нещо ужасно.

Намъкна някакви дрехи и както си беше несресана, хукна надолу. На стълбите я пресрещна немски войник. Сграбчи я за ръката, без да промълви дума, и я помъкна към кухнята. Къщата беше пълна с германци, водени от същия млад есесовец, който бе идвал през декември — каменното му лице и безжалостните му сиви очи не се бяха променили.

— Всичките са тук — докладва войникът и блъсна Кандида напред.

Офицерът кимна отривисто с глава:

— Навън.

Германците строиха цялото семейство на двора. Вдигнали автомати, те стояха наоколо като паметници. Зад тях, сложил ръце на хълбоците си, стоеше Джулиано Джустерини с черната си риза и черното си кепе, вторачил приличните си на цепки очи в Кандида.

Офицерът ги обиколи бавно, скръстил ръце зад гърба си. Внимателно оглеждаше всеки един и тънките му устни безмълвно се движеха, сякаш четеше лицата като знаци и се наслаждаваше на прочетеното. Най-сетне дойде до Кандида и спря пред нея.

— Та — най-после рече той, — значи в избата все пак е имало плъх. Затова хвърли фенера на пода.

Девойката чуваше как майка й хлипа. Но вместо страх и мъка я изпълваше ужасяваща гола празнота. Взираше се в лицето му и виждаше само блокче лед.

— Англичанинът се предаде — каза той.

От притъмнялото небе се сипеше сняг и светът като че ли бе стихнал.

— Обвинява ви, че сте укривали партизанин.

Кандида залитна. Преви се надве и се строполи премаляла на земята.

Офицерът я наблюдаваше мълчаливо.

— Мислиш ли, че беше много умно да криеш плъха от ловците на плъхове? — попита той.

— Беше ранен — прошепна тя.

Есесовецът кимна.

— Да. Зная. Ранили са го, докато убивал немски войници. Твоят приятел англичанинът ни каза и това. Къде е той сега.

— Кажи му! — изпищя Роза.

Кандида едва видимо поклати глава. Нямаше никаква надежда да спаси Джоузеф, но нямаше тя да го предаде.

Изведнъж той се усмихна.

— Няма значение. Ние знаем. Англичанинът ни каза. В „Куклата на ловеца“. Моите хора вече отидоха да го приберат. После се обърна към Джустерини. — Е, патриотични мой приятелю. Какво ще ги правим сега тези предатели?

— Разстреляйте ги всичките — отговори онзи. — Аз мога да ви направя тази услуга.

— Да ги разстреляме? — повтори германецът. — Приятелю, ние не сме варвари. Всяка нощ американските бомбардировачи унищожават нашите семейства, но ние не воюваме срещу жени и деца. — Той се обърна към затворниците си, пощипвайки замислено долната си устна. — Но мъжете са нещо друго. — Потънал в мълчание, той местеше поглед ту към единия, ту към другия. — Героя от войната ще го пощадим. По него вече са стреляли. Вземете стария.

— Не!

Роза се устреми напред с отчаян животински вопъл. Падна на колене и се впи в лъскавите ботуши на германеца.

— Моля ви, моля ви, моля ви, моля ви, моля ви…

Гласът й пресекна от мъка и при ужасния му звук Кандида изведнъж проумя, че безчувствените думи, които германецът бе изрекъл, всъщност бяха смъртна присъда. В миг се съживи. Съживи се и отново се почувства разкъсана.

Двама войници вече дърпаха Роза да стане, изправиха я и силно я блъснаха назад. Тя се спъна и падна тежко на плочите.

Вече всички пищяха. Девойката чуваше Тео, който крещеше на развален немски:

— Das kannen Sie auf keinen vail tuhn!^[2]

Над хаоса се извисяваха ужасните стонове на майка й, изпълнени с непоносима мъка.

Войниците подкараха Винченцо и започнаха да го налагат с приклади. Той се препъваше, опитвайки се да скрие с ръце главата си.

Кандида хукна към бащи си и се вкопчи отчаяно в него.

— Не можете! Не можете! — пищеше тя.

Но те я удариха със стоманен приклад през лицето и тя падна на земята. Първо не можа да се изправи, но когато най-сетне успя да стане на крака, глупаво впери поглед в дланите си, целите в кръв.

Офицерът кимна на хората си.

— Хайде.

— Роза — силно извика Винченцо с дрезгав глас, докато войниците го изправяха до стената. — Роза, обичам те.

Кандида прикри очи с ръце.

— Обичам ви, деца мои! — продължаваше да вика Винченцо. — Молете се за мен!

Трясъкът на автоматите удави гласа му.

 

 

Струваше й се, че вечно бе скитала в свят без никаква светлинка. Краката я боляха, а съзнанието й беше някак замъглено. Беше се вкопчила в себе си, впила пръсти в собственото си тяло.

Разтвори папратите и се втренчи в кулата. Тя продължаваше да си стои в просеката — самотна, далечна, сякаш тъмен пръст, насочен към мрачното небе.

Снегът бе утъпкан от гумите на колите и на места дори се бе превърнал в черни локви. Кандида бавно се запъти към вратата. Обувките й бяха подгизнали, а тялото й непрекъснато трепереше, макар да не изпитваше нито студ, нито каквото и да е било физическо усещане, а по-скоро нещо вътре в себе си, скрито в собственото й съзнание.

Кулата беше празна и студена. Вещите и дрехите на Джоузеф бяха разпилени по пода. В огнището, полуобгорена, лежеше книгата, която бе чел — Дантевата „La Divina Commedia“. Кандида я вдигна и се втренчи в нея с празен поглед, сякаш почернелите й страници съдържаха ключа към някаква изначална загадка. После я изпусна на земята.

Полека-лека над гората падаше нощта. Девойката отново излезе навън и запретърсва снега, приковала поглед в черно-бялата земя.

Бе дошла да го погребе, но той не беше тук. Бяха го отвели. Дори когато това прозрение достигна замъгления й мозък, тя не можа да се откъсне от това място, а бавно продължи да обикаля кулата и търсеше ли, търсеше.