Мариус Габриел
Маската на времето (47)

Австрия

— В наши дни, освен при ловни злополуки, подобни наранявания са рядкост. През войната, разбира се, бяха нещо обичайно.

Клиниката на д-р Шнайдер беше красива, с позлатени тавани в стил рококо, мебели от времето на Луи XVI или техни точни копия. През последните няколко дни професорът му направи снимки, прегледа го на рентген, взе му мерки. Беше талантлив художник и бе нахвърлял няколко скици, които показваха какво може да направи за пациента си. Джоузеф мълчаливо ги разгледа. Предишният му вид не можеше да бъде възвърнат по никакъв начин, въпреки артистичните наклонности на проф. Шнайдер, но поне можеше да се направи нещо, та да не прилича на страшилище.

— Лице, ушито по поръчка — отбеляза той.

Шнайдер, който много пъти бе чувал тази шега с името си^[1], любезно се засмя.

— Последният шивач е бил изпълнен с добри намерения, но е причинил повече вреда, отколкото полза.

— Опитваше се да ми спаси живота, а не да запази красивото ми лице.

— Разбира се. Мога да ви уверя, че разполагаме с голям опит в тази насока, както и с най-модерната за момента техника. Недодяланите операции от военно време вече принадлежат на миналото.

Джоузеф тупна с пръст скиците.

— Колко дълго?

— Трудно е да се определи. Изискват се много операции. И много време за възстановяване. Опасявам се, че има и много неудобства. Ако присадената кост и кожа бъдат приети от организма и не се получи инфекция, може би няма да е дълго.

— А след колко време ще има значителна промяна?

Шнайдер се усмихна неопределено.

— Какво разбирате под „значителна промяна“?

— Когато лицето ми вече няма да плаши децата.

— А, това до голяма степен зависи от децата, струва ми се.

— Да — тежко отвърна Джоузеф.

— След първите операции ще настъпи промяна. Ако са успешни. Помнете какво ви казах — често се налага повторно да се присажда тъкан.

— Колко ще струва?

— Също е трудно да се определи. Около петнадесет хиляди франка.

Шнайдер събра пръсти и дружелюбно се усмихна на Джоузеф. Диамантите вече си бяха казали думата. На мястото на евтиния костюм и тежките ботуши се бяха появили качествени швейцарски дрехи в неутрални цветове. На врата си носеше копринено шалче, което скриваше долната част от лицето му. Със сив костюм от туид, вълнен балтон и спретната прическа, Джоузеф вече нямаше нищо общо с дивия скитник, който бе уплашил хер Емануел. Изглеждаше като човек, който може да си позволи да плати петнадесет хиляди франка. Като се изключи лицевата травма, имаше вид на заможен европейски буржоа. За такъв бе готов да го приеме Шнайдер, който не знаеше нищо за миналото на Джоузеф и почти бе повярвал в историята с ловния инцидент. Само вълчите очи продължаваха да тревожат хората. В тях още тъмнееше гората, от която бе дошъл.

— Петнайсет хиляди — повтори Шнайдер. — Може би по-малко, може би малко повече.

Джоузеф кимна.

— Чудесно. Готов съм да се подложа на лечението.

Шнайдер грейна.

— Браво, това е смело и мъдро решение.

— Но не веднага. Първо трябва да изпълня един план. Да сложа някои неща по местата им. Ще съм готов да се предам във вашите ръце след три месеца.

— Което прави през зимата. Отлично. Лятото не е подходящ сезон за нашата работа. Слънцето е наш враг. Обезцветява белезите. — Той помогна на Джоузеф да си облече балтона и го потупа по рамото. — Да, ще бъде болезнено, но няма от какво да се страхувате. Здрав и силен мъж като вас ще издържи.

Вярно беше, че Джоузеф е силен. Ядеше с огромен апетит и слабата му фигура се бе поналяла. От физическите упражнения, които правеше — четири часа енергично ходене всеки ден — се трупаха мускули и му се отваряше вълчи апетит. Косата му, посивяла неестествено рано, го правеше да изглежда с десетина години по-стар, но тялото му, с невероятната упоритост, която проявяват всички човешки тела, отново бе младо.

Джоузеф пресече площада. През 1944 година ариергардът на SS-овската Панзер дивизия бе провел кървава акция в това предградие; но дупките от куршуми и снаряди отдавна бяха заличени и площадът отново бе празничен и великолепен. Влезе в туристическата агенция, чиято витрина бе изпъстрена с реклами за пътешествия в Таити. Като отвори вратата, камбанката весело дрънна.

Половин час по-късно, след като остави паричен депозит, излезе. Това бе началото.

Бе наел апартамент в малък хотел, доста далеч от центъра на Виена, почти извън града, но изобщо не помисляше за трамвай или такси. Крачеше бързо като вълк, усещайки как с всяка крачка сухожилията му се напрягат, а горещата кръв пулсира в сърцето му и всяка измината секунда го доближава до убийството.